Марлис Мелтън
Време за бягство (11)

Девета глава

Скинарите се оттеглиха в сенките по ъглите, а Сара стана от стола си с треперещи колене. Отвори вратата и застана лице в лице с Чейс, преметнал наръч пушки през рамо. С блеснали в мрака очи, той обхвана с поглед едновременно нея и обстановката зад гърба й.

— Здрасти — каза тя и привлече вниманието му с прекомерно жизнерадостния си тон. — Просто остави пушките тук долу и можем да тръгваме.

Сара усещаше неспокойствието, което струеше от тялото му. Цялото му същество копнееше за сблъсък, ръцете го сърбяха да влезе и да ги разпердушини — само дето Сара стоеше на пътя му и разделяше противниковите сили.

— Остави ги долу — повтори тя още по-изразително — и си тръгваме. — Живи, добави тя наум.

За нейно огромно облекчение той се наведе и пушките изтракаха върху дървената веранда. После се изправи, хвана я за ръката и я дръпна навън. Поведе я към колата, предпазвайки я с тялото си и побърза да й отвори вратата. После заобиколи, отмести автомата от седалката си и седна зад волана.

Настъпи педала на газта и подкара назад по алеята, преди да е затворил вратата си.

Двигателят ръмжеше, но въпреки шума, Сара сякаш чуваше ударите на препускащото си сърце. Чейс ловко обърна посоката и двамата се изнесоха от фермата толкова бързо, че Сара остана без дъх.

Намали скоростта едва когато изминаха няколко мили. После внезапно отби встрани, дръпна ръчната спирачка и сложи горещите си ръце върху голите й рамене.

— Кажи ми, че тия мерзавци не са те наранили — попита я той с едва сдържан гняв.

— Добре съм — увери го тя, въпреки че всяко мускулче от тялото й я болеше от цялото това напрежение. — Къде е Кендъл?

— При госпожа Гуднър, съседката. Ще те оставя направо там.

Тя чувстваше, че яростта му продължава да кипи отвътре.

— Чейс, няма да се връщаш обратно във фермата! — каза тя, усещайки, че той възнамерява да направи точно това. — Видях водача на групата им, казва се Уил. Бивш рейнджър и ветеран от войната във Виетнам — набързо му разказа тя. — Той живее в свое, измислено военно положение. Не можеш да се върнеш там. Те са трима, а ти си сам. Някой със сигурност ще пострада.

Навън се смрачаваше все повече, ала Сара успя да види как челюстта му се стегна. Той я пусна и се облегна назад.

— Обади се в полицията — помоли го тя. — Не мисли за мен, трябва да им се обадиш. Уил крои планове. Спомена нещо за… необходимост да се даде урок на либералните глупаци, които се грижели повече за стиковете си за голф, отколкото за собствената си порода — каза тя и объркано поклати глава. — Каквото и да означава това.

Чейс дръпна ластика от стегнатата на тила му конска опашка. Косата му се разпиля на вълни по раменете, придавайки му свиреп вид. Той замръзна неподвижно, сякаш потънал в мисли за предстоящото преследване.

— Моля те, Чейс — настоя Сара. — Не обичам насилието. И не искам да пострадаш. — От очите й се зарониха сълзи.

Той я погледна и изруга.

— Искаш от мен просто да оставя нещата така, това ли ми казваш? — изумено попита той. — Те убиха кучето ми — изръмжа Чейс. — Разбиха къщата ми, заплашиха Кендъл и теб, мамка му! А ти искаш просто ей така да им обърна гръб?

Потвърждението, че Джеси е мъртъв, я накара да се разколебае в правотата си.

— Не ми казвай, че Кендъл го е видял пръв! — изстена тя.

— Така беше — сряза я Чейс. — Това променя ли нещата за теб?

Завладяха я противоречиви чувства. От една страна, само мисълта, че синът й се е измъчвал днес, я караше като майка да даде на онези мъже такъв урок, който никога нямаше да забравят. Изкушаваше се да остави Чейс да направи каквото си е наумил.

От друга страна, ако му се случеше нещо лошо, нямаше да може да го понесе.

— Просто се обади в полицията, Чейс — настоя Сара. — Моля те. Нека те да се заемат с това.

Чейс сбърчи чело, а Сара затаи дъх. В този решителен момент щеше да разбере що за човек е той. Чейс се протегна рязко над коленете й и извади мобилния си телефон от жабката.

— 911. Спешен случай ли имате?

Той обясни накратко местонахождението на „Юмрук за справедливост“, като не пропусна да предупреди, че са въоръжени. Отказа да се представи — каза само, че настоява да остане анонимен. Направи го заради нея, разбира се. Не искаше полицията да се стовари в ранчото и да им задават въпроси.

— Хайде да отидем да вземем Кендъл — каза Чейс, след като приключи разговора. Гласът му звучеше спокойно, а от намръщеното му изражение нямаше и следа. По всичко изглеждаше, че беше готов да загърби днешната случка.

— Благодаря ти — прошепна тя и уморено се облегна назад.

* * *

Пот се лееше от тялото на Чейс. Краката му изгаряха от напрежение, докато тичаше в тъмното от единия до другия край на дългата около километър алея към ранчото, надявайки се да освободи натрупалата се в него енергия.

Джеси вече го нямаше. Погребаха го под ореха точно преди да завали като из ведро. По лицето му — наместо сълзите, които така и не успя да пророни — се стичаха дъждовни капки. Искаше му се да поплаче, за да облекчи поне малко болката, притискаща като камък гърдите му.

Изрита подгизналите си маратонки на верандата и тихо отвори входната врата, за да не безпокои Сара и Кендъл. Ала когато вдигна поглед, видя Сара — седеше на дивана и го чакаше. Чейс затвори вратата и остави отвън тихото ромолене на дъжда.

Беше облечена с нощницата, която си купи в Мемфис. По гладкото й лице нямаше и следа от грим, а на светлината на лампата очите й изглеждаха подути и зачервени. Незнайно защо му се стори по-привлекателна отвсякога.

— Добре ли си? — попита той от антрето.

— Исках да говоря с теб — обясни тя.

С излишъка от тестостерон в кръвта му, моментът не бе особено подходящ. Нуждаеше се от отмъщение и секс, без значение в каква последователност.

Ала днес Сара мина през ада заради него. Можеше поне да опита да я успокои.

— Само да си взема душ — отвърна той. Грабна чисто бельо и спортното долнище от брезентовата си торба и се запъти към банята.

Студеният душ го успокои. Облече се, хвърли подгизналите си дрехи в коша за пране и се върна във всекидневната. Сара тъкмо излизаше от кухнята с две димящи чаши в ръце.

— Чай от лайка — обясни тя и погледът й пробяга по голите му гърди. — Кой знае откога е в шкафа, но си мисля, че добре ще ни дойде.

Той усети, че може би голотата му я притеснява, и извади тениска от раницата си. Нахлузи я и пое чашата от ръката й. Никога не пиеше чай, освен в азиатски ресторант.

— Благодаря.

Седеше в единия край на дивана и когато Сара се настани до него, веднага усети как сетивата му се изострят. Тя ухаеше на сапун и съхнал на слънце памук. Отпиваше от чая си мълчаливо, въпреки желанието си да говори с него.

Той преглътна.

— Как се чувства Кен?

Момчето плака часове наред и това бе една от причините Чейс да побърза да излезе от къщата. Напомни му за времето, когато майка му често плачеше.

— Дадох му „Драмамин“ — призна тя с недоволна гримаса. — Май не съм много добра майка.

— Не е така — увери я Чейс и побърза да изпие чая си. Горещата течност пареше гърлото му и му помагаше да не мисли за прекалената й близост.

Сара нямаше представа как му действаше.

— За това ли искаше да говорим? — попита той. Колкото по-бързо приключеха с разговора, толкова по-добре за нейната безопасност.

— Всъщност просто исках да ти благодаря — неочаквано каза тя.

— За какво, по дяволите! — изръмжа той. Обвиняваше изцяло себе си за случилото се.

— За това, че не се върна обратно. Знам, че много го искаше — сиво-зелените й очи преливаха от доверие към него — доверие, което той не заслужаваше, щом продължаваше да я желае. А нощта предстоеше.

— Кажи ми пак какво точно се случи — настоя той. В дома на Линда Мей Сара набързо им разказа какво е станало, но със сигурност бе пропуснала важни подробности.

Тя въздъхна и започна от причината за връщането им в ранчото. Разказа как са изненадали двамата скинари точно докато претърсвали къщата за пушките. Когато спомена колко е страдала, че оставя Кендъл, очите й плувнаха в сълзи.

Мамка му, така му се искаше да я утеши, но не смееше да я докосне.

— Искам да ми кажеш дали тези копелета са те наранили — попита той и я погледна настоятелно. — Не се опитвай да ги прикриваш.

— Лес и Тими ме блъснаха няколко пъти — призна тя и избърса сълзите си, — но нищо повече. А Уил само ми е говорил. Господи, тръпки ме побиваха от този човек!

Чейс също усети, че го побиват тръпки, когато я чу да споменава имената на онези хора. Това изобщо не трябваше да й се случва. На Кендъл също. Заради него се забъркаха в тази расистка история.

Той скочи от дивана и нервно закрачи из всекидневната.

— Вината е изцяло моя — каза той и се мразеше заради това.

Очите й блеснаха като светкавици, предвещаващи лятна буря.

— Да не си посмял да обвиняваш себе си, Чейс Макафри! Ние си тръгнахме, не помниш ли? Сами сме си виновни, че се върнахме.

— Изобщо не трябваше да ви водя на място като това — продължи той.

— Какво искаш да кажеш? Нищо му няма на мястото!

— Като разграден двор е — ядно отвърна той. — Тук няма нищо друго, освен работа за вършене и откачалки като Линк и приятелчетата му.

— Ти си тук! — отвърна тя. — И не си откачалка.

Той спря на място.

— Сигурно се шегуваш! — как можеше да говори така, когато добре знаеше с какво си вади хляба. Работа точно за откачалки.

— Не се шегувам — пламенно го защити тя. — Ти направи толкова много за мен и сина ми. Днес можеше да изравниш онази ферма със земята, но прояви разум и отстъпи. Това не е постъпка на откачалка, Чейс, а на герой.

Какво? Той стоеше и се чудеше дали правилно я е чул, но слухът му си беше наред.

Тя скочи от дивана и се изправи пред него. Той отстъпи назад. Точно сега не искаше да си прави експерименти с волята си. Уханието й му замая главата.

— Благодаря ти — меко повтори тя. — Само това исках да ти кажа. Това и… че съжалявам за Джеси.

Чейс сепнато я погледна, когато тя се повдигна на пръсти и притисна меките си топли устни до бузата му.

Споменаването на Джеси му попречи да се възползва от близостта й. Ако го направеше, щеше да й покаже, че съвсем не бе героят, за когото го мислеше.

Той я проследи с поглед. Сара прибра празните им чаши и ги отнесе в кухнята. Когато отново мина покрай него и му се усмихна мило, но и малко тъжно, желанието му се разпали още повече.

Най-после тя излезе от всекидневната и се прибра на безопасно разстояние в стаята си. Чейс се стовари на дивана и се намръщи.

За пръв път му се случваше да го обвинят в героизъм.

Това го накара да почувства смирение.

Пресегна се и изгаси лампата. Мракът го обгърна и той изведнъж усети колко много му липсва компанията на вярното му куче. Усети пронизваща болка в гърдите, ала сълзите все така не идваха.

* * *

Франсис Йейтс набоде на вилицата си парченце пъпеш и го поднесе към устата си. След изчезването на дъщеря си бе отслабнала много — нещо, което не биваше да си позволява заради крехкото си здраве. Лекарят й я смъмри предишния ден, ала честно казано, как би могла да има апетит след случилото се със Сара и единствения й внук, Кендъл?

Марвин, който седеше срещу нея, с гръб към голф игрището на жилищния комплекс за хора в пенсионна възраст, очевидно се терзаеше от същите мисли.

На вратата се звънна и Франсис с облекчение се надигна от масата.

— Още един доброжелател — извика тя на Марвин, който имаше проблем със слуха. Изправи се внимателно, за да не й се завие свят.

Марвин попи брадичката си със салфетка, стана от стола и я последва по коридора.

Франсис отвори вратата в очакване да види поредния букет цветя или познато лице, изразяващо съчувствията си. Почти всичките им съседи в рамките на затворения комплекс се изредиха да наминат и да им предложат подкрепа и утеха. Отне й секунда да разпознае зет си заради необичайно занемарения му вид. Стоеше на вратата с разрошена от вятъра коса, облечен в измачкано тъмносиньо сако.

Едва ли имаше друга причина да дойде лично до Флорида, освен да им съобщи нещо ужасно.

— О, Господи, не! — изстена Франсис, притисна с ръка сърцето си и залитна към застаналия до нея Марвин. — Намерили са ги — предположи тя.

Бартоломю присви тъмните си очи, докато наблюдаваше тревогата й с необяснимо равнодушие. По същия начин огледа и Марвин, притиснал покровителствено крехкото рамо на съпругата си.

— Не — отвърна той и погледът му зашари из фоайето зад тях.

— Какво става? — извиси глас Марвин.

— Не зная — отвърна Франсис, разтревожена от странното поведение на Гарет. — Заповядай — покани го тя и кимна към всекидневната, а Марвин се отдръпна, за да пусне зет си в жилището им.

Гарет се настани сковано на любимия стол за четене на Марвин. Тъмните му очи се стрелкаха напред-назад, сякаш търсеше нещо.

Марвин помогна на Франсис да седне на дивана и зае мястото до нея.

— Носиш ли ни новини? — нетърпеливо попита тя. Обади им се по телефона два дни след изчезването на Сара и Кендъл и оттогава не бяха се чували, въпреки съобщенията, които оставяха на телефонния му секретар.

— Не — отвърна той с равен глас. — Никакви. Полицията се чуди дали изобщо става въпрос за отвличане.

— А какво друго би могло да е? — объркано го погледна Франсис. — Може пък похитителят им да не търси пари. — Може просто да ги е убил и да е захвърлил телата им някъде. — О, Боже! — изстена тя и главата й отново се замая.

Гарет я изгледа равнодушно.

— Трябва да тръгвам — обяви той и рязко се изправи.

— Но ти току-що дойде — запротестира тя. — Да ти донеса ли нещо за пиене? — предложи със закъснение.

— Не, благодаря. — Той се запъти към входната врата. — Дойдох да видя как се справяте в този труден момент — измърмори с гръб към тях. — Съжалявам, че не ви нося добри новини.

Франсис и Марвин се изправиха едновременно и забързаха след него да го изпратят. Той вече слизаше по стълбите.

— Благодарим за вниманието — извика след него Франсис и му помаха с ръка.

Гарет дори не си направи труда да се обърне.

Двамата старци стояха пред входната врата и продължаваха да гледат подире му. Зет им дръпна силно вратата на невзрачната кола под наем, напъха се зад волана и отпраши надолу по улицата.

— Странна работа — измърмори Франсис, размишлявайки върху чудатото му поведение.

— Какво каза? — попита Марвин.

— Не намираш ли държанието му за необичайно? — повтори тя на висок глас.

— Да — съгласи се той и неодобрително се намръщи. — Сякаш очакваше да намери Сара и Кендъл тук.

Сърцето на Франсис се разтуптя, пронизано от внезапно сполетяло я прозрение. Главата й отново се замая и тя залитна към съпруга си, който побърза да я хване. Господи, нима Бартоломю намеква, че Сара и Кендъл са избягали?

Слава богу! Ако наистина ставаше въпрос за това, значи са живи!

Но ако Сара е имала нужда от помощ, защо не ги е потърсила досега?

 

 

Сара се показа на верандата и видя, че вече не вали. Във въздуха се усещаше хладният мирис на есента. Нямаше никакви по-топли дрехи, които да облече и обви с ръце раменете си, за да се стопли. Чейс влачеше някакво приспособление от шперплат по тревата покрай алеята, оставяйки след себе си диря в обилната роса.

Какво ли е намислил? — зачуди се тя.

Вратата изскърца зад гърба й и в процепа надникна подпухналото личице на Кендъл, готов да посрещне новия ден. Хлапето веднага потърси с поглед купчинката пръст под ореха, където лежеше Джеси. Но тогава забеляза Чейс, който, до завоя на алеята, тъкмо изправяше странната конструкция върху основата й.

— Какво прави той? — попита Кендъл.

От шперплатовата повърхност ги гледаше огромното око на мишена, очертана с боята, която използваха за освежаване на къщата.

— Може би смята да се упражнява в стрелба — предположи тя.

Чейс отстъпи назад. Погледът му се задържа върху Сара и пулсът й се ускори от внезапно завладялото я чувство на възхищение към него.

— Добро утро — извика той и измъкна скрита в тревата пушка. Обърна се с гръб към тях, прицели се и изпрати осем бързи последователни изстрела право в центъра на мишената.

Сара и Кендъл зяпнаха от изумление. Чейс прекоси алеята и се запъти към тях.

— Твой ред е — извика той към Сара и й хвърли онзи свой предизвикателен поглед.

Тя поклати глава.

— О, не.

— Ела тук — подкани я напълно сериозно. — Няма да те пусна да тръгнеш, докато не се научиш да се защитаваш сама.

Двамата с Кендъл възнамеряваха да тръгнат за Далас по-късно днес. Значи нямаха много време.

— Защо просто не останем при теб? — попита Кендъл и с това привлече вниманието му.

Коленете на Сара се подкосиха. Ако изобщо имаше такава възможност, тя самата щеше да я избере пред всички останали.

— Не можем, миличък — отвърна тя вместо него. — Чейс трябва да се връща на работа, забрави ли?

— Ами да я напусне тогава! — развълнувано извика момчето. После връхлетя обратно в къщата, без да чака отговор, и затръшна вратата зад гърба си.

Сара трепна.

— Съжалявам — каза тя на Чейс, който се намръщи от избухването на Кендъл. — Струпаха му се много промени наведнъж. Просто търси стабилна почва под краката си.

— Искаш ли да му обясня по-подробно за срока на военната ми служба? — предложи той.

— Няма да е зле — съгласи се тя с едва прикрито любопитство. — Какъв е… ъмм… този срок?

— Подновиха договора ми преди три месеца, докато бях на презокеанска мисия. Остават ми още четири години служба — мрачно отбеляза той.

Четири години! Леденият полъх на вятъра докосна голите й ръце. Какви шансове за оцеляване имаше един снайперист за толкова дълъг период от време?

— Хайде ела — подкани я той отново.

— Не — отвърна тя и подозрително изгледа пушката в ръцете му. — Не мисля, че е добра идея.

— Това е лека полуавтоматична пушка, която Линк е използвал за лов. — Той я вдигна с една ръка, за да й докаже, че не тежи. — Няма да я усетиш.

— Стрелбата по хора не ме влече — каза тя, без много да му мисли.

Той застина неподвижно.

— Нито пък мен, Сара — сряза я с гневно пламъче в очите.

Сара нямаше предвид точно това, но в същото време се сети отново за работата му и помежду им сякаш зейна пропаст. Ала вече я тревожеше не толкова какво прави той, а къде и за колко дълго.

— Искам да се почувствам по-спокоен, преди да те пусна да тръгнеш сама — обясни й. — Моля те, просто го направи заради мен.

Е, казвайки го по този начин, не й оставяше голям избор, нали?

Сара въздъхна примирено и го последва. Чейс спря на трийсетина метра от мишената, откъдето бе изстрелял осемте си попадения право в десетката.

— Тази пушка може да стреля на повече от километър разстояние — осведоми я той.

— Наистина ли? — престори се на впечатлена тя.

— Ето така се освобождава пълнителят, за да се сложи нов — добави той и с плашеща увереност й подаде пушката. — Всеки пълнител ти дава възможност за осем последователни изстрела. Искам да ти покажа как се зарежда. Хайде, опитай да го извадиш.

Сара се почувства безпомощна като бебе. Освободи празния пълнител, подаде го на Чейс и пое от ръката му резервния.

— Плъзни го навътре, докато чуеш щракване. Това тук е предпазителят — продължи той и посочи лостчето до палеца й. — Дръж го затворен, докато не ти се наложи да стреляш.

Страхотно!

— Готова ли си?

— Не бих казала.

Без да обръща внимание на репликата й, Чейс й помогна да заеме правилна поза и подпря приклада на пушката на дясното й рамо.

— Свий лакти. Отпусни раменете, не бива да усещаш напрежение в тях — напрягаше я не оръжието в ръката й, а прекалената му близост. Ако продължаваше да я докосва по същия начин, урокът се обезсмисляше напълно. — Насочи мерника точно в центъра на мишената. Успя ли?

— Да — отвърна тя.

Той се наведе, за да провери прицела й.

— Сега освободи предпазителя и натисни спусъка. Потискайки вълнението си, Сара свали предпазителя и смело натисна спусъка.

Бум! Пушката я ритна в рамото и тя залитна назад в ръцете му.

— Защо не ми каза, че ще стане така? — рязко отметна глава тя и го погледна ядосано.

Гневът й го развесели и той се ухили.

— Е, сега вече знаеш — отвърна. — Пробвай пак. Нищо чудно да си уцелила някоя катерица.

Тя изпъшка от болката в рамото си и се приготви за втори опит.

— Обърни внимание на стойката си.

Сара зае позиция и отново се прицели. Стисна очи и стреля.

Бум! Този път залитна само една-две крачки назад.

— Трябва да държиш очите си отворени — сгълча я усмихнато.

— Не мога — отвърна тя, имайки предвид не самата стрелба, колкото невъзможността й да стои толкова близо до него, без да се разтопи в ръцете му.

— Разбира се, че можеш — възрази той, без да подозира за тайната й дилема. — Хайде пак. Този път дръж очите си отворени.

Сара въздъхна, зае унило позиция и отново се прицели. Бум!

— Не улучих.

— Опитай отново.

Бум!

— Май ударих нещо.

— Аха, земята. Дай пак.

Сара изхленчи. Усещаше непоносима болка в натъртеното си рамо. Бум!

— Май имаш нужда от помощ — заключи той, пристъпи зад нея и без повече приказки долепи силното си тяло до гърба й.

Сетивата й се взривиха. Това ли наричаше той помощ?

— Готова ли си? — прошепна Чейс в ухото й и коленете й се подкосиха.

— Да — едва чуто отвърна тя.

— Съсредоточи се.

Сара едва успяваше да държи отворени натежалите си клепачи, камо ли да вземе на прицел миниатюрната точица в центъра на мишената. Мислеше единствено за топлината, която излъчваше тялото на Чейс, уханието му на кедър и ципа на панталона му, притиснат плътно към гърба й.

— Дръпни спусъка.

Тя го направи и то с такъв ентусиазъм, като при начало на оргазъм. Бум! Тряс!

Куршумът проби мишената, ала Сара се чувстваше толкова добре в ръцете му, че изобщо не обърна внимание. Нямаше представа какво се случи с пушката — тя просто изчезна някъде. Чейс повдигна брадичката й и насочи устните й към своите. И в следващия миг вече я целуваше с такъв неподозиран копнеж, че цялото й същество сякаш се пренесе в друго измерение.

Имаше някаква причина, поради която не биваше да допуска горещите му длани близо до гърдите си. Ала не помнеше каква. Тялото й пламтеше от желание и отчаяно молеше за още.

Тя се извиваше в прегръдката му, притискайки се все по-близо, а твърдата издутина зад ципа му направо я влудяваше.

Една-единствена разумна мисъл прониза замъгленото й съзнание: Кендъл може да гледа през прозореца.

Как ли ще се почувства, ако види майка си да се целува с Чейс като обезумяла? Зле — със сигурност. Не искаше да подвежда момчето си, че двамата с Чейс имат бъдеще заедно.

Дали Кендъл разбираше, че присъствието на Чейс в живота им е само временно? Че може да се изпари веднага щом Чичо Сам го повика с пръст? Това я накара да дойде на себе си и тя с мъка отдръпна устните си от неговите.

Чейс продължаваше да я притиска до гърдите си, задъхан от възбуда.

— Ела с мен в къщата — настоя той и тя сякаш потъна в дълбоките му сини очи.

— Не мога — напомни му тя. — Кендъл е вътре.

— Тогава остани още една нощ.

Тя се замисли и осъзна колко лекомислено би било да се поддаде на желанието си.

— Безсмислено е да го правим.

— Как би могъл да е безсмислен един спомен, който си струва да запазим.

Струваше си, да. Но дали си струваше болката, която неизменно щеше да последва? Светът се нуждаеше от Чейс и тя нямаше право, нито пък начин, да го задържа.

— Не мога — повтори.

Решението й го остави безмълвен.

— Пусни ме — добави тя с едва доловима тревога, че можеше и да не го направи.

Той обаче я пусна. Незабавно. Обърна се и вдигна захвърлената до краката им пушка, намръщен като буреносен облак.

Сара остана загледана след него със свито на топка сърце.

Изведнъж Чейс обърна глава към дърветата край алеята, а мускулите на гърба му се изопнаха.

— Идва кола — предупреди той.

Тя не чуваше нищо, ала незабавно хукна към къщата.

За зла участ, Линда Мей явно се бе разприказвала.

Сара не можеше да си позволи да я видят тук.

Скрита в сянката на верандата, тя забеляза полицейска патрулна кола с надписи в синьо и златно да приближава бавно по алеята. В гърдите й се надигна мрачно предчувствие.

Искрено се надяваше, че никой няма да разпознае истинската й самоличност.