Метаданни
Данни
- Серия
- Тюлените (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time to Run, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Иванова Кирякова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara(2010)
- Сканиране
- ina-t(2010)
- Допълнителна корекция
- asayva(2013)
- Форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Марлис Мелтън. Време за бягство
ИК „Хермес“, 2008
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Осма глава
Познато кукуригане на петел накара Сара да отвори очи. Пурпурночервеният изгрев надничаше през избелелите завеси в спалнята на Мерилий, а ранобуден присмехулник изнасяше сутрешния си концерт.
Днес е денят на заминаването ни.
Нямаше желание дори да се размърда, затова продължи да лежи неподвижно.
В това място цареше някакво невероятно спокойствие. Всяка сутрин, когато петелът я събуждаше, все повече и повече се убеждаваше, че раздялата й с Гарет бе окончателна. Никъде, поне в местните вестници, не се споменаваше, че издирването им е преминало на национално ниво. Надеждата, че бе свободна, караше душата й да пее.
Свободна да живее живота си така, както тя иска — без обвинения, укори и непрекъснат контрол.
Започна да мечтае за Далас веднага щом реши да избяга. Нямаше търпение да се срещне с майката, която никога не бе виждала. Нямаше търпение да види какъв можеше да е животът й без задушаващото присъствие на Гарет.
Защо тогава не скача от леглото веднага, да хукне да преследва мечтите си? Дали заради необяснимото привличане, което изпитваше към Чейс? Или пък заради спокойствието, което намери тук и което до болка щеше да й липсва?
Независимо от причината, налагаше се да се поразмърда. Като новоизлюпено пиленце, което, преди да поздрави света, трябва да забие човка в черупката на яйцето си.
* * *
Сара хвърли оскъдното им имущество в багажника на пикапа, а Кендъл се покатери в кабината и хлопна вратата.
— Довиждане. — Сара се обърна към Чейс в последния момент и хладно го прегърна. Очите й неочаквано се напълниха със сълзи, особено когато той обви около нея мускулестите си ръце и здраво я притисна до себе си.
Онази нощ, на мотелската тераса в Мемфис, е била абсолютно права — чувстваше го като стабилна опора и безопасно убежище. Прегръдката му бе точно това, дори и повече. Би могла да остане в нея завинаги. Ала вместо това, тя побърза да се отдръпне. Нямаше смисъл да се измъчва с дълго сбогуване. Качи се зад волана и затвори вратата.
Чейс заобиколи от другата страна, за да се сбогува с Кендъл през сваления прозорец.
— Хей!
Хлапето вдигна поглед от конеца, който разплиташе от тениската си.
— Грижи се за майка си — заръча му Чейс.
Кендъл продължи да го гледа, донякъде предпазливо, но и жаден да чуе още.
— И не забравяй какво ти казах — добави Чейс.
— За кое?
— Да помниш само хубавите неща.
Кендъл важно кимна, а Сара се зачуди колко ли техни разговори е пропуснала.
Чейс потупа вратата за сбогуване и отстъпи назад.
— Я да видим дали ще запали? — каза той.
Сара завъртя ключа. Двигателят избоботи неравномерно и Чейс напрегна слух. После каза нещо на Кендъл, което Сара не успя да чуе.
— Какво ти каза? — попита тя, докато закопчаваше предпазния си колан.
— Да не забравям да проверявам маслото — отвърна момчето.
— Ще се оправим някак — увери го Сара. — Баба Рейчъл ми даде наставления. Общо взето маршрутът е прав. Ще бъдем в Далас след около четири часа.
Опита се да звучи оптимистично. Ала когато вдигна ръка за сбогом и погледите им с Чейс се срещнаха, Сара усети, че се задъхва от надигащите се в нея чувства и очите й се напълниха със сълзи.
Включи на първа скорост. Сутринта Чейс настоя да й даде урок по кормуване и тя разчиташе на зрителната си памет, за да заобиколи успешно дупките по алеята.
Преглътна сълзите си и погледна към Кендъл, който седеше до нея със скръстени ръце.
— Мамо, стана ми лошо — оплака се той.
— Миличък, та ние едва тръгнахме — тревожно отвърна тя. — Дори не сме се качили на магистралата още.
— Да, обаче ме боли стомахът.
— Ами и моят ме боли — отвърна тя, без да преувеличава. „Каква ирония“, помисли си тя и тъжно поклати глава — много по-лесно напуснаха Гарет след десет години съвместен живот, отколкото Чейс след една седмица, прекарана заедно!
* * *
Чейс затвори входната врата, ала нямаше как да заключи. Така и не успя да намери ключа за нея, също както и другия — за шкафа с оръжие. Явно трябваше да оставя Джеси да пази къщата, когато му се наложи да излиза. На връщане от съда щеше да се отбие до железарския магазин, за да купи нови брави за входната и задната врата.
Междувременно скинарите можеха да пробват да влязат, ако наистина имаха желание да се занимават с Джеси.
Така или иначе, нямаше да намерят пушките. Предишния ден ги бе оставил в усойното мазе под къщата, прилежно опаковани в найлон.
Запъти се към колата си, нетърпелив да се махне оттук. Сега, когато Сара я нямаше, спомените му един по един започнаха да излизат от сенките, а отдавна забравени гласове отекваха от всяка стая в къщата. Кожата му настръхна от внезапно завладялата го тревога.
Замисли се за Сара и Кендъл. Докъде ли са стигнали? Ами ако пикапът се счупи по пътя за Далас? Или пък им се случи нещо? И най-вече, как щяха да се справят оттук нататък — сами срещу целия свят, издирвани от полицията?
В гърдите му се надигна мъчително безпокойство.
А трябваше да минат поне няколко часа, преди да се обадят, че са пристигнали успешно.
* * *
— Забравих си дървото! — извика Кендъл и извади Сара от мрачните й мисли. Само преди минути се качиха на магистрала 51.
— Какво дърво, миличък?
— Кедровото ми дърво! Оставих го на верандата и го забравих там — каза той и притисна стомаха си с ръка.
— Може Чейс да го е сложил отзад.
Кендъл се извъртя на седалката си и погледна през прозорчето на кабината към каросерията на пикапа.
— Няма го — заяви той. — Трябва да се върнем.
— Но, миличък, тъкмо се качихме на магистралата.
— Не мога да го оставя там. Чейс ми го даде. Каза ми да го прегърна със затворени очи и да се опитам да го почувствам!
Безпокойството на Кендъл разклати равновесието й. Наближаваха следващия изход. Нямаше да се забавят кой знае колко, ако обърнеше, за да може синът й да си вземе дървото.
— Успокой се, миличък. Ето, слизаме от магистралата и се връщаме.
Веднага щом пикапът пое по обратния път към ранчото, Сара усети как опънатите й нерви изненадващо започват да се отпускат. Просто отиваш да вземеш парче дърво, това е всичко, мислено се укори тя. Връщането ти няма да промени нищо.
Ала разумът не успя да потисне вълнението й, когато зави по алеята към ранчото. Спря на сечището до къщата, обзета от бушуващо в гърдите й нетърпение.
Колата на Чейс я нямаше.
— Слез и си намери дървото, миличък — каза тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. Парчето кедър лежеше на парапета на верандата.
Кендъл слезе от колата и се запъти нататък. Сара се заслуша в скърцането на чакъла по алеята под подметките на обувките му. Прободе я чувство на безпокойство — наоколо цареше подозрителна тишина. Защо не лаеше Джеси?
— Кендъл! — тревожно извика тя, ала той не я чу. Сара скочи от седалката и трескаво започна да се оглежда, обзета от внезапната увереност, че не бяха сами. За неин ужас, погледът й попадна върху бронята на вече познатия й шевролет „Ел Камино“, паркиран близо до вратата на кухнята. О, не, само това не! — Кендъл, върни се веднага в колата! — извика дрезгаво.
Хлапето взе парчето дърво и я погледна объркано.
Твърде късно! Входната врата се отвори с трясък и отвътре се появиха двама мъже с бръснати глави, ухилени самодоволно. Сара заобиколи пикапа и се втурна да защити сина си.
— Охо, я гле’й кой е тук! — провлачено се обади по-високият от двамата, забучил палци в гайките на колана на тесните си дънки. — Жената на Чейс и хлапето им.
Сара изобщо не си направи труда да го поправя. Можеше пък да се стреснат, ако смятаха, че съпругът й бе морски тюлен.
— Линк не е споменавал, че Чейс има хлапе — обади се другият.
— Може да не е негово. Ей, госпожа, я ни кажи къде мъжът ти е дянал пушките? — попита високият скинхед и заслиза наперено по стълбите.
— Не знам — бързо отвърна Сара. — Скри ги някъде. Но не ми каза къде.
— Аха — рече той и обходи с поглед оскъдното й облекло. Сара изпита внезапен копнеж по провисналите дрехи, които носеше преди. — Напъни си мозъка да се сетиш къде ги е скрил, иначе идвате с нас, докато не си ги вземем обратно — предупреди я с противна усмивка на лицето.
— Остави мама на мира! — извика Кендъл и застана пред Сара, за да я защити.
— Виж какво — отвърна тя и отново избута момчето зад гърба си, — нищичко не знам за тези пушки. Знам само, че се намирате в чужда собственост.
— Охо — развеселен от смелостта й възкликна мъжът. — Първо, не мога да си обясня защо Линк изобщо е завещал ранчото на Чейс. И второ — ние търсим това, което си е наше. Пушките не са негови, че да ги крие.
— Нямам никаква представа къде са — повтори Сара, благодарна, че гневът й успява да прикрие колко е уплашена.
Дългурестият скинар и приятелчето му се спогледаха заговорнически.
— В такъв случай, ще ви вземем с нас като средство за размяна — реши той и се протегна към нея.
— Не! — извика Сара и се опита да го отблъсне. Отстъпи назад, притиснала Кендъл до себе си.
Мъжът въздъхна с досада и небрежно извади пистолета си. Насочи го към нея и тя се смрази от ужас. Знаеше, че е зареден. Нещо повече — усещаше, че вече са го използвали. Върху кучето.
— Така — каза високият скинар и доволно поклати глава. — Май привлякох вниманието ти, а?
Сара втренчено гледаше цевта, изплашена до смърт при мисълта да получи куршум в сърцето. Но количеството мозък в главата на човека отсреща я плашеше дори повече.
— Няма нужда от този пистолет — каза тя. По време на брака си с Гарет бе овладяла до съвършенство умението да предразполага противника. — Прибери го и ще дойда с теб.
— Аз определям правилата, жено — припомни й той. — И двамата идвате с нас. — Кимна към къщата. — Влизайте в колата.
Сара се опита да запази самообладание, въпреки че коленете й трепереха.
— По-добре оставете сина ми тук, за да каже на Чейс къде да донесе пушките — предложи тя с разтуптяно сърце.
Двамата мъже отново си размениха бързи погледи. Явно трябваха две глави за вземането на едно решение.
— Добре — склони по-високият, бутна Сара встрани и сграбчи Кендъл за яката. — Ако се опиташ да извикаш ченгетата — предупреди той и го разтърси — или пък ако Чейс ги извика, ще убием майка ти. Схващаш ли, хлапе?
Кендъл кимна, прекалено уплашен, за да говори, и погледна към майка си с ококорени от ужас очи. Не искам да умираш!
— Всичко ще е наред, миличък — увери го тя. — Кажи на Чейс, че тези хора си искат обратно пушките. Трябва да ги донесе… Къде точно ме водите? — Господи, кой точно беше шефът от двамата?
— При стария Рийвс — отвърна единият, очевидно тарторът. Той се изплю, за да подсили авторитета си, и отново размаха пистолета под носа й. — Искаме си всичките осем пушки в рамките на пет часа, момче, иначе майка ти гушва букета. Хайде, госпожа! — Той сграбчи Сара за лакътя и я повлече към колата.
— Просто предай съобщението на Чейс, когато се върне — извика Сара, без да изпуска сина си от поглед. Телефонът в къщата не работеше, така че Кендъл нямаше как да му се обади. Налагаше се просто да седи и да чака. — Не се тревожи, миличък. Всичко ще е наред — добави тя точно преди високият да я дръпне зад ъгъла, където Кендъл я изгуби от поглед. — Какво направихте на кучето? — попита тя, докато по-ниският от двамата отваряше вратата на очуканото им возило.
— Застреляхме го — каза той, блъсна я вътре и се намърда до нея.
Сара се вцепени. Почти не усещаше оголените пружини, забиващи се в краката й изпод мръсната тапицерия на задната седалка.
Този човек сигурно се шегуваше.
Защото, ако наистина е застрелял Джеси и Кендъл го намереше, положението изобщо нямаше да е наред, както му обеща преди малко — дори Чейс да успееше да донесе навреме пушките при стария Рийвс и Сара се върнеше невредима.
* * *
Веднага след завоя на алеята Чейс видя пикапа на Линк, паркиран с отворени врати пред къщата. Какво по дяв…? Той настъпи газта, любопитен да разбере защо Сара се е върнала в ранчото.
Ала шестото му чувство се обади дълбоко в него, пробудено от необичайното спокойствие наоколо. Той спря колата си зад пикапа и опитното му око забеляза в тревата пресните следи от гумите на трети автомобил.
Тревожна тръпка го прониза от глава до пети. Бръкна под шофьорската седалка, където остави пистолета, докато подаде молбата си в съда. Излезе от колата и подуши въздуха, ослушвайки се.
Джеси би трябвало да лае.
Тревогата му прерасна в ужас. Мамка му, не! Ако тези гологлави копелета са посегнали на кучето ми или — пази боже — на Сара и сина й — тесен ще им се види света!
Той потисна бушуващия в сърцето си страх и се опита да го насочи в енергия.
Освободи предпазителя на пистолета си и безшумно се изкачи по стълбите на верандата. Хладният полъх на вятъра погали врата му, докато внимателно отваряше входната врата. Кендъл лежеше върху Джеси в коридора, като и двамата не помръдваха.
Чейс безпогрешно надуши смъртта. Изпод кучето се процеждаше кръв, която бавно попиваше в килима.
— Кен — извика Чейс и колебливо сложи ръка на рамото му. С облекчение установи, че е топъл.
Момчето изпищя уплашено и впери в Чейс разширените си зеници. Лицето му беше бяло като платно.
Чейс сложи обратно предпазителя и напъха пистолета в колана на панталона си.
— Кен — повтори той и погледна към огнестрелната рана в главата на Джеси. — Хей — каза той и леко го разтърси. — Къде е майка ти?
— Те я взеха със себе си — отвърна Кендъл с прегракнал от плач глас.
— Кои са „те“? — попита Чейс, въпреки че знаеше отговора. Осъзна, че стиска раменцата му прекалено силно.
Шибаните приятелчета на Линк.
— Т-те казаха да ти предам — изхълца момчето — да занесеш пушките при Рийвс, иначе ще застрелят и мама.
— При Рийвс — повтори Чейс. Изобщо не искаше да се замисля за втората част от заплахата, затова я пропусна покрай ушите си. Мислено си представи фермата, в която скинарите искаха да направят размяната. Намираше се насред голо поле, без нито едно дърво за прикритие наоколо — гадост!
— Освен това не бива да се обаждаме на полицията — добави Кендъл и се наведе отново над кучето със сгърчено от болка лице.
— Кен, чуй ме! Няма да позволя нищо лошо да се случи с майка ти, разбра ли? — Той внимателно се опита да го отдели от мъртвото животно. — Ще оставим Джеси вън на тревата точно където би искал да бъде. После ще им занесем пушките и ще вземем Сара обратно. Помогни ми да навием килима.
Подсмърчащ и замаян от шока, Кендъл хвана единия край на килима и двамата с Чейс увиха в него тялото на Джеси.
Със свито сърце — сигурен, че смъртта на кучето щеше да му се отрази малко по-късно — Чейс изнесе трупа и автоматично се запъти към големия орех, под който лежаха погребани всички, които някога е обичал.
Положи килима на тревата и остави Кендъл да се суети около него. После се запъти към вратата, която водеше към тясното мазе и измъкна пушките отвътре. Нареди ги върху тревата и стовари крака си върху няколко от тях. Пет от осемте пушки вече бяха извън строя. Грабна ги в ръце и се изправи. Чудеше се какво да прави с Кендъл.
— Хайде, синко — извика той и тръгна към колата си.
Момчето хукна след него, подсмърчайки. Започваше да идва на себе си.
Пет минути по-късно Чейс спря пред ранчото на Рей и Линда Мей Гуднър.
— Ще те оставя за малко тук при мои приятели.
— Не искам — запротестира Кендъл, вкопчен в дръжката на вратата, както котка впива нокти в клоните на дърво. — Трябва да вземем мама.
— Знам как се чувстваш, Кен — каза Чейс с онази успокоителна нотка в гласа, която използваше при разговори с жертви на насилие. — Ала това е нещо, което трябва да свърша сам. Не мога да те взема с мен.
Кендъл сграбчи ръката му и здраво я стисна.
— Трябва да я върнеш обратно! — извика той, а сиво-зелените му очи гневно засвяткаха. Яростта на момчето сякаш му даде сили.
— Можеш да бъдеш сигурен — обеща той. След като ги накълцам на парчета.
Чейс изпрати Кендъл до входната врата на семейство Гуднър. Линда Мей вече им отваряше. Погледът й спря върху навъсените им лица и усмивката й помръкна.
— Това е Кен — каза Чейс и затвори с крак дясната врата на колата. — Налага се да ти го оставя за малко. Приятелчетата на Линк държат в плен майка му и искат пушките си в замяна — набързо й обясни той.
— Господи! — възкликна жената и пристъпи към Кендъл с майчинска загриженост.
Чейс потупа момчето по рамото и го остави в ръцете на Линда Мей. После се настани зад волана.
— Да се обадя ли в полицията? — попита жената.
— Аз ще имам грижата — отвърна Чейс. Кендъл тревожно го погледна. — След това — добави той и затвори вратата.
Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото за обратно виждане. Линда Мей прегърна Кендъл и влезе с него вътре. Сигурен беше, че момчето е в добри ръце. А той трябваше да изпълни обещанието си към него и да доведе майка му жива.
* * *
„При Рийвс“ наричаха една изоставена ферма от времето, когато Чейс беше малко момче. Там се събираха младежи, за да пият и пушат тайно от родителите си. Оттогава насам постройката почти се бе разпаднала и стърчеше насред полето, килната на една страна в резултат на постоянните южни ветрове.
Хлътналият покрив можеше да рухне всеки момент. Някога бялата обшивка по стените се беше напукала и изронила и отдолу се виждаше изсъхнало, прогнило дърво. На разстояние от около двеста метра Чейс внимателно оглеждаше къщата, която със счупените си прозорци — на места заковани с дъски — приличаше на скелет.
Добре дошъл в щабквартирата на „Юмрук за справедливост“, с насмешка си помисли той.
Очевидно преди смъртта на Линк са се събирали в кабинета му в ранчото. Сега разполагаха единствено с тази стара барака.
Макафри вдигна поглед към намръщеното пурпурно небе и се замисли дали да не изчака падането на нощта, или просто да спре пред вратата им още сега, да стовари пушките и да прибере Сара — ако изобщо възнамеряват да я пуснат. „Все пак те са расисти, а не убийци“, успокояваше се той. Най-вероятно щяха да я пуснат веднага щом получеха оръжието си. Само дето на Чейс това нямаше да му е достатъчно. Искаше му се да ги пипне и да им изтръгне сърцата.
По дяволите, изобщо не трябваше да я води със себе си в ранчото!
Само това й липсваше след живота й с Гарет! Сара заслужаваше спокойствие, а не страх и заплахи.
Никога нямаше да си го прости, ако приятелчетата на Линк си позволяха да я наранят.
Той нямаше друг избор, освен да действа според ситуацията, затова побърза да влезе обратно в колата. Закопча кобура на кръста си и пъхна в него своя „Зигзауер“. Ножът в ботуша щеше да е резервното му оръжие. Можеше да прониже човек в сърцето само с едно трепване на китката си.
Извади от багажника автомата си, MP-5[1], и го сложи на седалката до себе си, в случай че му потрябва. В страничните джобове на панталона си имаше още два резервни пълнителя. Време беше да действа.
Излезе от прикритието на малката горичка и подкара по изровения път. Воинът в него постепенно се пробуждаше.
Гумите подскачаха по неравните камъни, а воланът се тресеше в ръцете му. Стрелкащи се във въздуха чучулиги стремглаво се спускаха, като в забавен кадър, към насекомите из полята. Покрай прозореца, досущ като военен хеликоптер, прелетя цикада[2].
По навъсеното небе се трупаха дъждовни облаци. Чейс паркира пред дървената постройка, избута автомата близо до отворения прозорец и излезе от колата. Наведе се и от задната седалка грабна осемте пушки, пет, от които никога повече нямаше да проработят.
Усети, че отвътре го наблюдават. Застана под паянтовия навес и силно похлопа по раздрънканата входна врата.
* * *
Сърцето на Сара заблъска в гърдите й с предчувствие за надвиснала опасност. Като във филмите, Чейс бе дошъл да я спаси от лошите и чукаше на вратата с решителност, която я накара да притаи дъх.
Ако той обаче възнамеряваше да връхлети вътре и да даде урок на тези хора, тук можеше да настане истинска касапница.
Идиотите, които я отвлякоха, бяха безобидни. Лес и Тими, както ги чуваше да се наричат един друг, нямаха достатъчно мозък в главите си да се справят с един добре обучен тюлен, дори и с помощта на деветмилиметровия пистолет на Лес.
Тревожеше я Уил, водачът им.
Запозна се с него преди около час. Веднага разбра, че аматьорските й познания по психология няма да й помогнат да разгадае дори отчасти дълбоката му, сложна същност на бивш армейски рейнджър от войната във Виетнам. На шейсет години, очевидно преминал разцвета на силите си, той компенсираше липсата на бързина и пъргавост с житейски опит. Разказа й достатъчно истории, за да се убеди сама в това.
В главата на стария Уил войната продължаваше. Настоя да й покаже арсенала си от оръжие. Притежаваше пълна кутия с ръчни гранати, купени от корумпирано ченге. Снабдил се бе и със снаряди за минохвъргачка, която очакваше да получи всеки момент по куриер. Имаше дори и ракетомет, руско производство, който обаче — както й призна — не работеше.
Оказа се, че е пристрастен и към историята, само че не онази, която Сара познаваше, а негова лична версия — една тирада за несправедливостите спрямо бялата раса.
В сумрачната стая, настанен върху обърната с дъното нагоре щайга точно срещу сгъваемия й стол, Уил се опитваше да я спечели за каузата си. Пламъкът на спиртната лампа до тях хвърляше светлина под скулите му и очните му ябълки хлътваха в сянката.
По природа Сара ненавиждаше гнева и насилието. В продължение на десет години бе готова на всичко, само и само да не дразни Гарет. Сега прилагаше същия трик и на Уил, като се преструваше, че е съгласна със смахнатите му виждания.
Когато на вратата се похлопа и той рязко скочи от мястото си, тя изстина от ужас. Искаше й се някак да предупреди Чейс за заплахата, която го грози.
Насили се да отвори уста, като се постара гласът й да звучи спокойно.
— Да му отворя ли аз? Би могъл да остави пушките на верандата — предложи тя.
— И после какво? — отряза я Уил. — Да те пуснем и ти веднага да хукнеш в полицията?
— Не бих го направила — отвърна тя. — Казах ви, заминавам за Тексас.
Уил надзърна през дупката в една от закованите на прозореца дъски, изпука ставите на пръстите си и се замисли.
На вратата се почука още по-енергично.
— Аз ще отворя — изникна от сянката на задната стаичка Лес, стиснал пистолета си в ръка.
Уил го спря с една-единствена дума:
— Не! — после кимна към Сара. — Тя ще отвори.
Облекчението й се изпари за секунди, когато той добави:
— А ако не успее да го убеди да остави пушките на верандата, ще ги застреляме и двамата. Хайде! — подкани я той.