Джоан Джонстън
Пътят на ястреба (5)

Пета глава

Адам трябваше да призове на помощ цялото си самообладание и воля, за да се сдържи и да не размаже физиономията на Бък Магнесън. Но не само мисълта за сестра му Мелани го въздържаше от това. Имаше неща, които не бе в състояние да предложи на Тейт, докато Бък можеше…

Адам не беше светец. Ако Тейт продължаваше да го изкушава, едва ли щеше да се въздържи да не я обладае. Но бе решен да не го прави, докато не й обясни какво точно няма да получи от него — бе твърде млада, за да се откаже от мечтите си, а нямаше начин той да ги изпълни.

От мислите му го изтръгна хлопването на входната врата. Тейт влезе в хола и видя шефа си да седи на едно от големите италиански кресла пред изгасналата камина. Държеше полупразно шише уиски.

— Здрасти — каза тя. — Не очаквах де те видя отново тази нощ.

— Чаках да се върнеш.

Тейт се наежи веднага.

— Нямам нужда от настойник.

Трябваше й любовник. Но не само това. Трябваше й някой, който да я обича. Защото тя започваше да се влюбва…

— Старите навици умират бавно, Тейт.

— Какво означава това?

— Имах навик да чакам сестра си Мелани.

— Ти имаш сестра? Защо не съм я виждала?

— Тя почина преди десет години.

— Съжалявам…

Адам бе изпил доста уиски и то развърза езика му повече от обикновено:

— Мелани избяга от къщи, когато бе на седемнадесет години — започна той. — Някакъв непознат я качил на автостоп на пътя. Той я изнасилил и я пробол с нож в гърдите…

— Това е ужасно! — Тейт пожела да го прегърне и успокои, но не смееше да го стори, защото цялото му поведение сякаш казваше: „Не ме докосвай!“

Тя използва сядането си на дивана, за да се доближи до Адам, събу ботушите си и подви крака. После скръсти ръце на гърдите си, но той като че ли не я забелязваше. Внезапно през ума й мина друга, по-обезпокояваща мисъл, която изрече на глас:

— Затова ли ме взе от пътя? Заради сестра си?

Адам кимна и Тейт се почувства така, сякаш й бяха зашлевили шамар. Подвоуми се и попита:

— И затова ли ми предложи работа?

— По онова време идеята ми се стори добра…

Тейт преглътна заседналата в гърлото си буца.

— С други думи ти прояви към мен милосърдие.

Адам долови болката в гласа й и разбра, че напразно е водил този разговор. Трябваше бързо да каже нещо, ако не искаше тя да изчезне още тази нощ.

— Не можеш да ме виниш, че съм ти предложил помощ при онези обстоятелства, нали? Не бях в състояние да те оставя на произвола на съдбата и после цял живот да изпитвам чувство на вина, че съм станал причина за смъртта на още едно момиче.

Макар отдадена на собствените си мисли, Тейт разбра значението на думите му.

— Как можеш да се самообвиняваш за смъртта на сестра си? Не е възможно случилото се да е твоя грешка!

— О, не! — Ноздрите му се разширяваха, жадно поемайки въздух, а сините очи се бяха превърнали в парченца лед. — Не беше ли ти тази, която ми каза, че си напуснала дома си, защото братята са направили живота ти непоносим?

— Те правеха това от обич към мен! — запротестира Тейт.

— Значи обичта им дава право да се месят в живота ти, да те докарат до такова състояние, че да избягаш с онази стара таратайка?! — Ясно бе, че търси отговори, които да му донесат някакво облекчение. Той още изпитваше вина за смъртта на сестра си.

Тейт бе не по-малко объркана от въпросите, които той поставяше. Беше ли обичта на Гард и Фарън достатъчна, за да извини действията им? Ами ако я бе сполетяла участта на Мелани? Дали и те щяха да се обвиняват за нейната смърт? Бе сигурна, че щяха да се чувстват по същия ужасен начин, по както и Адам. Тейт не знаеше какво да каже, за да смекчи болката му. Трябваше обаче да направи нещо. Тя се изправи и пристъпи към Адам. Коленичи пред него и постави ръка на бедрото му.

— Адам, аз…

Той стана рязко и се отстрани от нея.

— Тази вечер нямам настроение да се дразним.

— Искам само да ти предложа утеха — отвърна тя.

— Стой надалеч от мен.

Тейт се извърна с чувството, че я презира.

— Има достатъчно други мъже, които с благодарност ще отвърнат на вниманието ми.

— Като Бък!

— Да, като Бък! — излъга тя, но целта сега бе да спаси наранената си гордост.

— Той никога няма да се ожени за теб, защото още е влюбен във Велма.

Тейт знаеше, че е прав, затова отговори:

— Не е задължително да се омъжвам за някого, за да си легна с него.

— Това ли е проблемът, малко момиченце?

Тейт се задъха от ярост — подигравателните му думи я вбесяваха. Но осъзна ясно, че е попаднала в капан, от който трудно щеше да излезе. Тя опита да се успокои с дълбоко дишане. Адам продължи да настъпва:

— Ако си умна, ще се върнеш в собствения си дом. Преди да са те наранили.

— Уволняваш ли ме? — Тейт не смееше да поеме дъх, докато не чу:

— Не.

— Тогава оставам. Извинявай, но съм изморена. Искам да си лягам. — Тръгна към вратата, ала гласът му я спря:

— И не ме каниш?

Тя бавно се обърна и го изгледа. Също така бавно се приближи до него, протегна ръка и я промуши под ризата му. Пръстите й се плъзнаха възбуждащо по голите му гърди. След това вдигна поглед към неговите внимателни и присмехулни очи.

— От моите братя съм научила никога да не приближавам бик отпред, кон — отзад и глупаците… от която и да е страна! Лека нощ, Адам.

— Ще говорим отново утре сутринта — каза той, докато Тейт излизаше от хола.

— Как ли пък не! — тросна се тя, макар че Адам не я чу.

Тейт прекара неспокойна нощ. Мяташе се в леглото и не можеше да заспи. Измъчваха я мислите и разкритията на Адам. Най-много я тревожеше подозрението, че я търпи, защото се чувства отговорен за по-нататъшната й съдба.

Тя обаче със сигурност не грешеше относно физическото си въздействие върху него. Осъзнаваше, че го привлича, но проклетото му чувство за отговорност пречеше на развитието на отношенията им в желаната от нея посока. Ако беше така, се налагаше час по-скоро да го излекува от това чувство.

Успокоена от взетото решение, тя спокойно заспа, а когато на сутринта се събуди, реши да слезе да закусва с Адам. Ала когато влезе в трапезарията, разбра, че той вече бе закусил и беше излязъл.

— Каза ли къде отива, Мария?

— Не, сеньорита.

Тейт се задълбочи в работа и нямаше време да мисли къде може да е отишъл Адам. Рано или късно щеше да се появи. Нямаше къде да отиде. Впрочем същото се отнасяше и за нея.

Към седем часа вечерта обаче от Адам още нямаше и следа. Даже не бе предупредил Мария, че ще отсъства от вечеря. Мексиканката миеше съдовете. За да се отвлече от тревожните мисли за него, Тейт й помагаше, като ги избърсваше и прибираше в шкафа. Мария бе опитала да започне разговор, но Тейт бе твърде разсеяна, и не следеше мисълта на готвачката. В края на краищата Мария сви рамене и я остави на мира.

Тейт бе угрижена. Къде можеше да е отишъл Адам? Вече беше проверила в хамбара, бе разпитала всички, но никой не го бе виждал този ден…

Когато чу да се чука на входната врата, Тейт скочи да отвори. Едва тогава се сети, че стопанинът не би чукал на собствената си врата.

— Бък! Изглеждаш ужасно! Какво се е случило?

Бък свали шапката от главата си и избърса потта… с ръкав.

— Хм, аз, хм…

Тя го хвана за ръката.

— Влез. Седни.

— Не, аз… — Той обаче само престъпи през прага.

— Ти какво? — попита задъхано тя.

— Трябва ми твоята помощ.

— Разбира се!

— По-добре да не се съгласяваш така, докато не ме изслушаш. — Погледна многозначително Мария, но учтивостта не му позволи да й каже да излезе.

Мексиканката сама разбра колебанието му и каза:

— Ще ви оставя, за да си поговорите насаме.

Все пак Мария реши да не ги оставя твърде дълго сами. Хубавата сеньорита влияеше добре на Адам. Нямаше да е правилно ратаи като Бък Магнесън да вземат това, което не им принадлежи, мислеше възрастната жена.

Тейт завъртя един стол и го възседна.

— Цялата съм превърната в слух.

Бък нервно мачкаше шапката. Накрая каза:

— Много мислих за нашия разговор миналата нощ. Нали разбираш, дали мога да забравя и да простя на Велма това, което направи. Е добре… Мисля, че мога.

Лицето на Тейт се озари от усмивка.

— Радвам се, Бък!

— Да, добре, ала ми е нужна твоята помощ. Реших да отида при Велма и да й кажа какво чувствам и бих искал да дойдеш, да бъдеш нещо като съдник…

Тейт прекоси стаята и прегърна изплашения каубой.

— Много ще се радвам! Кога искаш да отидем при нея?

Усмивката му се разшири.

— Възможно ли е да тръгнем веднага?

Тейт помисли, че трябва да остави бележка на Адам, но след това се отказа. След като той не я предупреждаваше къде отива, защо тя да го прави?

Мария чу външната врата де се затваря с трясък и тутакси излезе да узнае какво иска сеньор Бък. Като разбра, че Тейт е изчезнала с красивия каубой, се намръщи. Сеньор Адам няма да хареса това, никак няма да го хареса, помисли тя.

Мексиканката реши да чака завръщането на сеньор Адам и да му разкаже какво бе станало. След това той щеше да отиде и да доведе сеньорита У ДОМА, където й бе мястото!

Междувременно Бък закара Тейт в малка къщичка сред море от цветя, разположена на спокойна улица встрани от центъра на Увалде. Те позвъниха и зачака ха с нетърпение. Не бяха съвсем сигурни дали Велма ще отвори.

Тейт видя радостната светлинка, грейнала в очите на Велма, когато съзря Бък. Видя също как лицето й помръкна при вида на спътницата му.

— Искам да поговорим, Велма — каза Бък.

— Не мисля, че има какво да си кажем. — Тя почти затвори вратата, но Бък пъхна крака си в пролуката и й попречи да го направи.

— Няма да си тръгна, докато не ме изслушаш.

— Ако не напуснете, ще повикам полиция! — заплаши Велма.

— Аз искам само да поговорим.

Велма остави вратата и се насочи към телефона. Бък и Тейт се възползваха и влязоха в къщата. Без да губи време, каубоят измъкна телефонната слушалка от ръката й.

— Моля те, момиче, изслушай ме! — молеше той.

— Дай му възможност, Велма. Сигурна съм, че ще искаш да узнаеш какво иска да ти каже Бък.

При гласа на Тейт, Велма замръзна на място.

— Защо си дошла и ти? — запита тя.

— Бък мислеше, че може би ще бъде по-лесно вие двамата да поговорите в присъствието на посредник, така да се каже.

Велма погледна отново сериозното лице на Бък, после пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. Нека да чуя какво имаш да ми казваш. Давам ти пет минути.

Бък й предложи да седне до него. Между тях прехвърчаха искри. Беше съвсем ясно, че двамата си принадлежат. Тейт се надяваше Бък да намери нужните думи и да убеди Велма, че не говори празни приказки.

След пет минути Велма все още слушаше, но бе очевидно, че се разкъсва между желанието си да му повярва и ужасния страх, че скоро той може да съжали за думите си.

— Не мисля, че ще забравя случилото се между нас, Велма. Но зная, че мога да го надживея.

Тези думи май не означават точно прошка, помисли Тейт. Очевидно и Велма почувства разликата.

— Не е достатъчно, Бък — каза тя тихо.

— Обичам те, Велма — промълви той.

В отговор Велма почти изхлипа:

— И аз те обичам…

— Тогава защо не се съберем?

— Мисля, че от това няма да излезе нищо… — Вече плачеше и Бък щеше да е безсърдечен, ако не я прегърне и утеши. И ето, че той стори точно това.

Тейт изведнъж разбра защо Бък я бе взел със себе си. Само присъствието й възпираше двамата да не се отдадат на сексуалното привличане, което се проявяваше при всяко докосване. От време на време те забравяха за нея.

Сега обясненията бяха излишни. Пръстите на Бък вече бяха в червените къдрици на Велма, а нейната ръка бе върху бедрото му. Тейт шумно се изкашля, за да им напомни, че все още е тук. Те се разделиха като ученици, хванати да се целуват. И двамата бяха поруменели от смущение.

— Извинявай — каза Бък.

Велма се зае да оправи косата си, което бе безнадеждно след ласките на Бък.

— Изглеждаш добре, мила. — Той отстрани ръката й и сам започна да приглажда къдриците. Но жестът му отново се превърна в ласка, която издаваше нескритото му желание. Бък и Велма се целунаха нежно. Бе съвсем ясно как ще се развият нещата нататък, затова Тейт каза:

— Добре, това май е достатъчно. По този начин до никъде няма да стигнеш, Бък. Иди и седни в онова кресло. Ние с Велма ще останем на дивана.

С явно нежелание Бък се премести. Тейт седна до Велма.

— По всичко личи — започна Тейт, — че и двамата искате отново да се съберете. Ето защо имам предложение. — Начерта план, според който двамата щяха да започнат отначало. Бък трябваше да взема Велма, да бъдат заедно навсякъде и да я довежда вечерта до дома. И никакъв секс. — Трябва да се научите да си вярвате отново — каза тя. — Това изисква време.

Лицето на Бък имаше глупаво изражение.

— Не съм сигурен, че ще мога да играя по тези правила. Особено тази част с „никакъв секс“.

— Никакъв секс! — настоя Тейт. — Ако прекарвате цялото си време в леглото, значи никога няма да имате време да си говорите. А ви предстои да си кажете много неща.

— Мисля, че Тейт е права — въздъхна Велма.

Преговорите не свършиха дотук. Всъщност и тримата бяха доволни от разговора едва в малките часове на утрото. Всички се чувстваха емоционално изтощени. Но прегръдката на Велма и тихото „Благодаря“ бяха за Тейт достатъчна награда за усилията и безсънната нощ.

Тейт се опитваше да разтрие врата си, докато Бък я караше към „Лейзи Ес“. Тя виждаше угрижения му вид, но все пак сега имаше някаква надежда, че един ден ще се събере с бившата си жена. Когато стигнаха до къщата, Бък взе ръката на Тейт в своята и каза:

— Не зная как да ти благодаря.

— Просто бъди добър с Велма. Това ще бъде достатъчна награда за мен.

Той разроши косата й, както би направил по-голям брат, след това се наклони и я целуна по бузата.

— Добро приятелче си, Тейт. Ако някога искаш да направя нещо за теб, само ми кажи.

— Ще го запомня — усмихна се тя. — Няма нужда да слизаш. Аз ще се промъкна тихичко.

Бък почака тя да влезе и отпътува.

Тейт бе направила само две крачки, когато холът се озари от светлина. До вратата стоеше Адам. Каменното лице красноречиво говореше за неодобрението му.

— Къде беше? — нахвърли се Тейт върху него. — Очаквах те в продължение на часове, но ти така и не се върна!

Адам се стресна, защото мислеше да й зададе същия въпрос.

— Доктор Ковалски имаше спешен случай с един от моите пациенти. Сюзън ме помоли да присъствам, защото госпожа Даниелс бе уплашена и щеше да се чувства по-спокойна, ако и аз съм там.

— Знаех, че е нещо важно — каза Тейт с облекчение. — Успя ли да помогнеш?

— Да, сега госпожа Даниелс е вън от опасност. — Изведнъж осъзна, че Тейт съвсем го бе отвлякла от въпроса, с който той искаше да се изправи пред нея. Очите му се присвиха. Дали не го бе направила нарочно? — А ти къде бе цяла нощ? — запита той студено. — Сега е почти четири часът сутринта.

— Толкова ли е късно? Исках да кажа, толкова рано… — поправи се Тейт с усмивка. — Бях с Бък. О, Адам…

Той я прекъсна с жест на отвращение. Бе потвърдила най-лошите му предчувствия!

— Не мисля, че трябва да питам какво сте правили, малко момиченце. Ако толкова искаше да загубиш девствеността си, трябваше да ми кажеш. Нямаше нужда да намесваш и Бък!

Тейт го погледна ужасена.

— Ти мислиш, че Бък и аз…

— А какво трябва да мисля, след като се връщаш рано сутринта с извадена от джинсите фланелка, косата ти е разрошена, а долната ти устна е подута, сякаш е ухапана сто пъти!

— Има съвършено логично обяс…

— Не искам твоите обяснения! Ще отречеш ли, че си прекарала нощта с Бък?

— Не, но се случи нещо чудесно!

— Не бих искал да слушам славните подробности! — Той вече крещеше.

Тейт знаеше, че ако приближи към него, той едва ли щеше да се сдържи.

— Махай се от погледа ми! — изведнъж каза Адам тихо, но твърдо. — Преди да съм направил нещо, за което да съжалявам.

Тейт повдигна глава. Ако този глупак й дадеше шанс, щеше да му обясни всичко. Но гордостта й заповяда да не се оправдава напразно. Адам не й беше нито баща, нито брат. И все пак бе изпълнен с решение да бъде неин покровител. В очите й напираха сълзи. Защо този глупак не можеше да разбере, че тя харесва един-единствен мъж и това бе той, Адам!

— Някои хора не виждат по-далече от носа си — промълви тя и излезе от хола.

Адам изруга. Дано не бе прав за Тейт и Бък! От друга страна бе потресен, задето тя не опроверга обвинението, че е загубила девствеността си с каубоя. Обхвана го неконтролируема ярост. Някой друг бе докоснал това, което досега тя бе пазила непокътнато. И мисълта, че Тейт намира преживяването за чудесно, стягаше непоносимо гърдите му…

Опитваше да се убеди, че случилото се е за добро. Той не бе в състояние да й даде това, за което тя мечтаеше. А Тейт заслужаваше повече…

Мъжкото му самочувствие обаче бе наранено. И за да си го възвърне — сега, когато тя вече не бе девствена, той щеше да я обладае…