Джоан Джонстън
Пътят на ястреба (3)

Трета глава

Тейт бе направо изумена, когато тайнственият каубой разкри самоличността си. В същото време бе въодушевена и изпълнена с надежда. Тя се измъкна от пикапа и последва Адам. Беше уверена, че той едва ли ще си направи труд да я докара дотук, ако нямаше намерение поне да разгледа кандидатурата й за управител на ранчото.

— Следвай ме! — каза той и се запъти към къщата.

Тейт грабна сака си от пикала и го преметна през рамо. Трябваше да подтичва след Адам, за да настига широките му крачки.

Холът в къщата се оказа помещение с тежки испански мебели от естествена кожа, украсени с бронзови детайли. Нямаше нито един предмет, който да внася топлина в обстановката. Тук дълго не е живяла жена, ако въобще е имало такава, реши Тейт.

Тухлената постройка имаше форма на подкова. Между двете крила беше градината с огромни дъбови дървета, чиито стволове бяха обрасли с мъх. Те хвърляха приятна сянка, а окото се радваше на ярките цветове на бугенвилиите. В центъра имаше водоскок, чиято вода падаше на каскади и разпръсваше искрящи водни капчици.

Накрая стигнаха до кабинета, който заемаше края на едното крило. Дебелите тухлени стени и покривът с извити керемиди, правеха стаята тъмна и хладна. Цялата обстановка напомняше минали години, когато всички обитатели се оттегляха в този следобеден час.

От безупречния ред в кабинета Тейт заключи, че Адам е организиран човек. Всяко нещо имаше свое място. Сърцето й се сви. Не беше против реда, просто отказваше да става негова робиня. А и това бе единственият възможен израз на нейния бунт в условията, които бяха създали братята й.

Вместо да заеме кожения стол за посетители, тя седна на крайчеца на старото дъбово бюро. Адам не седла въобще, а започна да крачи напред-назад из стаята като тигър в клетка.

— Преди да започнем, искам да зная истинското ти име — каза той.

Тейт се намръщи.

— Добре, но настоявам да ми обещаете, че няма да се свързвате с братята ми.

Адам спря и я погледна втренчено. Тейт му отвърна със същото.

— Добре — каза той.

Тя пое дълбоко въздух и започна:

— Фамилното ми име е Уайтлоу.

Адам тихо изруга и отново започна да крачи. Фамилията Уайтлоу бе известна в цял Тексас заради отличните състезателни коне, които отглеждаха и тренираха. Веднъж дори бе срещал Гард Уайтлоу на изложба на състезателни коне. И познаваше много добре Джес Уайтлоу. Братът на Тейт, когото тя не бе виждала от години, неотдавна се бе оженил за Хъни Фаръл — жената, която Адам обичаше.

Ранчото на Хъни, което бе наречено „Флаинг Даймънд“, граничеше с „Лейзи Ес“. За щастие, поради напрегнатите отношения между Адам и Джес Уайтлоу, последният едва ли щеше да се отбие скоро в „Лейзи Ес“.

Адам отново се обърна с лице към младата жена, която бе избавил от безпомощното й положение на пътя. Късата й черна коса бе разпиляна около лицето, страните й бяха поруменели от възбуда. Тя хапеше нервно долната си устна — нещо, помисли той, което сам би направил с удоволствие.

Той почувства отново познатото стягане в слабините и пъхна ръце в джобовете на джинсите си, за да не се поддаде на изкушението да я прегърне.

Тейт скръсти нозе и хвана коляното си със сплетени ръце. Тя усещаше напрежението на Адам. На бузата му потрепваше нервно мускул, а изразът на лицето му бе почти яростен. По гърба й пробягаха тръпки — не на страх, а на някакво неясно желание… Беше толкова напрегната, че когато отвори уста, гласът й секна. Изкашля се за кураж и запита:

— Е, ще ми дадете ли работата?

— Още не съм решил.

Тейт стана от бюрото и направи крачка към Адам.

— Ще се справя добре — каза с убедителен глас. — Няма да съжалявате, че сте ме наели.

По този въпрос Адам имаше определени съмнения. Лекият люляков аромат на косите й накара сърцето му да бие лудо. Вече съжаляваше, че бе спрял на пътя. Струваше му се, че край нея се чувства като юноша. Нямаше да е лошо, ако можеше да се самоназначи за неин настойник вместо братята й. Но не се съмняваше в думите й, че ако я върне у дома, тя отново ще избяга. Може би тук Тейт наистина ще се чувства по-добре, а той щеше да я държи под око.

Цареше мъчително мълчание…

Адам внимателно я заобиколи, за да не я докосне, и седна на стола зад бюрото. То щеше да е преграда за неконтролируемото желание да помилва привлекателната бегълка.

— Мястото, което е свободно, не отговаря на обявеното — каза най-сетне той.

Тя постави длани на бюрото и се наведе напред.

— О! Защо?

Селската блуза откриваше гледка, от която Адам с усилие откъсна поглед и го устреми към широките й кафяви очи.

— Сложно е за обяснение.

— Опитайте.

Защо не се отмества, помисли той, обзет от непреодолимото желание да протегне ръка и… Той скочи от стола и отново започна да крачи нервно из стаята.

— Първо ще трябва да научиш какво се случи в „Лейзи Ес“ през последните два месеца.

Тейт седна странично на стола пред бюрото и кръстоса крака, като се стремеше да изглежда колкото може по-безгрижна.

— Слушам.

— Предишният ми управител беше мошеник. Сега е в затвора, ала освен кражбите на добитък от други хора, присвои и мои пари. Остави делата на ранчото в пълен хаос. Първоначално смятах да наема някой, който да оправи нещата. В последно време реших да преустановя лекарската си практика и…

— Чакайте малко! — Тейт скочи. — Да не искате да кажете, че сте лекар? — попита тя с недоверие.

Той сви рамене.

— Нещо такова. През последните месеци прехвърлям пациентите си на друг лекар, който пое района — доктор Сюзън Ковалски. Сега имам време сам да контролирам нещата в „Лейзи Ес“. Всъщност трябва ми някой, на когото да гласувам пълно доверие и да му поверя документацията и счетоводството. — Адам посочи компютъра на малка масичка край бюрото си. — А също и тази машинка, с която изобщо не се разбираме. Не мога да плащам много, но предлагам безплатна храна и стая.

Той подозираше, че тя едва ли можеше да си позволи хотел или самостоятелна квартира.

Тейт се намръщи. В „Хокс Уей“ бе по цял ден на компютъра, а що се отнася до счетоводството за нея нямаше тайни в него. Тази работа обаче й доставяше най-малко удоволствие. Все пак работата си е работа. А това бе най-доброто предложение, което бе получила.

— Добре, приемам. — Протегна ръка на Адам.

Той я докосна и между двамата прескочи електрическа искра, което го хвърли в ужас. Подозираше, че е привлекателен за Тейт и през пялото време си напомняше да не прави неща, които можеха да се възприемат като сближаване. Все пак го изненада мощната и внезапна реакция на нейното докосване. Реши, че това е напълно естествено за мъж, който дълго време не е спал с жена. Макар да имаше доста жени, които бяха готови да споделят постелята му и които си знаеха мястото…

Бе абсолютно сигурен, че няма да се остави да бъде въвлечен в история с двадесет и три годишна девственица. Особено с девственица, която възнамеряваше да си търси съпруг, с когото да създаде семейство. Защото Адам нямаше да й даде нито едното, нито другото.

Тейт бе учудена от тръпката, която премина през нея от докосването на ръката му. Взря се в сините му очи и видя искрата на желанието, която обаче угасна бързо. Тя издърпа ръката си и каза:

— Уверена съм, че нашите отношенията ще са приятни и за двама ни. — В същия момент се изчерви. Стори й се, че думите й прозвучаха многозначително.

Устните му се разтеглиха в цинична усмивка. Тази жена наистина бе невинна като агънце и стар вълк като него знаеше как да се държи настрани. Той нямаше намерение да уведоми братята й за нейното местонахождение. Но бе готов да се обзаложи, че рано или късно, появяването й в „Лейзи Ес“ ще предизвика приказки и щяха да я открият. А когато това се случеше, щеше да настане истински ад.

Адам поклати глава, като помисли с какво се захваща.

— Къде ще живея? — запита Тейт.

Адам свали шапка и разроши русата си коса. Не бе помислил къде да настани Тейт. Предишният управител заемаше стая в лятната къщичка, която се намираше на известно разстояние от главната сграда. Къщичката обаче не подхождаше за Тейт.

— Предполагам, че трябва да останеш в къщата — каза той. — В другото крило има спалня за гости. Ела, ще ти покажа къде се намира.

Той я съпроводи, като й обясняваше разположението на стаите.

— Моята стая е до кабинета. Холът, дневната и кухнята заемат централната част. Крайната стая в другото крило беше обзаведена за спешните ми случаи и не съм имал време да променя обстановката. Първата стая в това крило ще бъде твоята спалня.

Адам отвори вратата и двамата се озоваха в помещение, обзаведено в обичайния стил на американския югозапад. Мебелите бяха стари, модел „американа“, подът бе застлан с плетени килими, а в дъното бе поставен люлеещ се стол. Имаше умивалник, гардероб и много голямо легло с балдахин, което бе покрито с одеяло на ярки фигури. Стаята бе просторна и светла. Впечатлението се подсилваше и от високата плъзгаща се врата към двора.

Тейт седна на леглото.

— Изглежда удобно. — Обърна се към Адам и се усмихна с благодарност. Но усмивката замръзна на лицето й.

Погледът му бе хищен, ноздрите нетърпеливо потръпваха. Изведнъж тя се сети за мекото легло. Бяха сами. А тя все още не можеше да направи разлика между работодателя Адам Филипс и… мъжа Адам.

Обаче тази част от нея, която подсказваше, че положението може да стане опасно, бе принудена да замълчи от другата част, която с голямо въодушевление откри, че Тейт притежава способността да влияе по този начин на Адам. Той съвсем не приличаше на онези младежи, които нейните братя така безцеремонно изхвърляха от „Хокс Уей“. Тя не можеше да си обясни разликата. Инстинктивно обаче се досещаше, че неговата целувка и докосване биха били нещо съвсем различно от досегашните й преживявания. Чувстваше, че край него самата тя се превръща в друг човек. Вече не беше малката сестра на своите братя. Бе жена и очакваше да бъде обичана от мъж, който трябваше да заеме единственото място в живота й.

Вместо да скочи веднага от леглото, Тейт остана седнала. Продължи да поставя на изпитание женския си чар, като се обърна лениво на една страна и подпря главата си с ръка. След това повдигна малко крака си, като крадешком имитираше секси позите от списанията на братята си — тези, за които смятаха, че тя не знае.

Засега реакцията на Адам бе най-важното нещо. Неговото тяло се стегна. Виждаше се пулсирането на вената на слепоочието му. Мускулите на гърлото му конвулсивно се свиваха и отпускаха. С тялото му стана и нещо друго. Нещо, което не можеше да пропусне.

Гледката бе пленителна. Всъщност тя не бе виждала досега точно как това се случва на мъжете. Повечето от тях бяха вече в това състояние, преди тя да има възможност да забележи. Джинсите на Адам постепенно променяха формата си и нямаше съмнение, че той неоспоримо, безусловно, абсолютно, съвършено се възбужда.

Тя затаи дъх. Насочи поглед към лицето му, за да разбере какво възнамерява да прави.

„Няма! — мислеше Адам. — Няма да се поддам на това нахално момиче в сини джинси, което успя да ме възбуди само с поглед!“

— Ако демонстрацията на женските ти прелести е завършила, бих искал да ти покажа и останалата част от къщата — каза невъзмутимо той.

Унизена от сарказма в гласа му, Тейт бързо стана от леглото. Тя разбра чувствата му без усилие. Раздразнете. Неудобство. И на нея й стана неудобно. До сега не бе мислила колко силно може да бъде желанието. Това бе урок, който нямаше да забрави.

Тя застана пред него с гордо изправена глава. Нямаше намерение да признава вина, срам или съжаление за случилото се.

— Готова съм.

Тогава се събличай и лягай в това легло, подигра се той наум, ала стисна зъби, за да не издаде мислите си на глас. Не си спомняше кога за последен път бе пожелавал някоя жена толкова силно. Не беше прилично! Но, по дяволите, нямаше намерение да взема каквито и да е мерки по този въпрос!

— Хайде — изръмжа той. — Последвай ме.

Тейт тръгна след него към кухнята. Там завариха ниска пълна мексиканка с весели черни очи и кръгли розови бузи. Тя режеше лук на кухненската маса. Мексиканката посрещна Тейт с усмивка, като показа два реда чудесни бели зъби.

— Кого водиш да се запознае с мен, Адам? — попита тя.

— Мария, това е Тейт Уайтлоу. Тя ще бъде новата ми управителка и счетоводителка. Тейт ще се настани в гостната. Тейт, запознай се с икономката ми Мария Фуентес.

— Буенос диас, Мария — каза Тейт.

— Хабла устед еспаньол? — запита Мария.

— Вече чу всичко, което зная на испански — отговори Тейт със самокритична усмивка.

Мария се обърна към Адам и каза на испански:

— Много е симпатична. И е много млада. Може би искаш да й бъда наставница?

Адам се изчерви и също отвърна на испански:

— Добре зная възрастта й, Мария. Но няма нужда от наставница.

Мексиканката повдигна недоверчиво вежди и каза отново на испански:

— Ти си мъж, сеньор Адам. А нейните очи ти се усмихват. Трудно би било за който и да е мъж да откаже на подобна покана. Нали?

— Не! — отговори Адам. После добави на испански: — Искам да кажа, не, няма да се възползвам от нея. Тя не знае какво говорят очите й.

— Щом е така, синьор Адам… — Веждите на недоверчивата мексиканка се повдигнаха още повече.

Тейт не се стремеше да следи разговора, а и единствените думи, които разбра, бяха „Мария“, „наставница“, „сеньор Адам“ и „не“. Очите на Мария говореха, че не одобрява оставането на Тейт в къщата с Адам. Е, тя нямаше нужда от настойник или пазач. И сама можеше да се погрижи за себе си.

За щастие не бе необходимо да прекъсва разговора. На вратата се почука. Преди някой да успее да отговори, вратата се открехна и млад каубой пъхна глава в пролуката. Той имаше кафяви очи и изсветляла от слънцето коса. Лицето му бе мургаво.

— Адам? Чакат те в обора да видиш онази кобила Сънрайз. Има проблеми с раждането.

— Добре. След минута съм там, Бък.

Вместо да излезе, каубоят остана загледан във видението, облечено с блуза и тесни джинси, което стоеше до Адам. Бък пристъпи в кухнята, свали шапка и каза:

— Името ми е Бък, мадам.

Тейт се усмихна и протегна ръка:

— Тейт Уа… тли.

Каубоят стисна ръката й, като глупавата усмивка не слизаше от лицето му.

Адам изруга наум. Трябваше да предвиди подобно усложнение. Чарът на Тейт щеше да извади от равновесие всички работници в ранчото. Той бързо мина край нея и сложи ръка на рамото на Бък, като го побутна към вратата.

— Хайде да вървим.

— Може ли да дойда с вас? — запита Тейт.

Преди Адам да отговори, Бък взе думата:

— Но, разбира се, мадам. Ще се радваме да те видим при нас.

За Адам не остана друго, освен да каже:

— Можеш да дойдеш. Но ще стоиш настрана.

— Какво й е на кобилата? — поинтересува се Адам по пътя.

Тейт вървеше след мъжете и чуваше разговора им.

— Лежи и дишането й е затруднено — отговори Бък.

Още с влизането в обора Тейт разбра, че на кобилата наистина й е зле. Тя седна върху сеното и се вгледа в натъжените й очи.

— Хайде, красавице. Знам, че е трудно. Само се отпусни и всичко ще бъде наред — започна Тейт.

Адам и Бък се спогледаха удивено. Спокойният на чин, по който Тейт бе заговорила, накара животното да вдигне глава. То издаде жален стон. След това отново отпусна глава, като изцвили уморено.

Тейт държеше главата на кобилата, докато Адам я прегледа.

— Близнаци са.

— О, това е чудесно! — възкликна Тейт.

— Едно от тях препречва родилния канал. Всъщност от всяко малко се бе подало по едно копито.

— Сигурна съм, че ветеринарният лекар ще се справи.

С мрачен израз Адам отговори:

— Извън града е на сватба на дъщеря си.

Така както малките се бяха преплели, той не виждаше начин да бъдат спасени.

Възбудата на Тейт изчезна за миг от лошо предчувствие. Тя бе срещала този проблем преди време и за малко всичко не завърши трагично. Гард обаче бе успял да спаси и кобилата, и малките, макар че бяха съвсем близко до смъртта.

— Ще трябва да жертвам едното конче, за да спася другото — изрече Адам с безизразен глас.

— Искаш да кажеш да го умъртвиш? — запита Тейт. Тя не можеше да събере сили да каже „да го разчлениш“, макар че Адам предлагаше точно това.

— Нищо друго не мога да направя. — Той се обърна към каубоя и каза: — Бък, виж, можеш ли да намериш някакво въже.

Тейт галеше врата на кобилата, опитвайки се да успокои животното. Тя вдигна очи и видя ужаса на лицето на Адам. Не е лесно да се вземе подобно жестоко решение, макар че случаите като този са неразделима част от живота в ранчото.

Тя се колебаеше дали да се намеси. Имаше съвсем малък шанс да се спасят и двете кончета.

— Брат ми Гард имаше подобен случай неотдавна. Той успя да спаси и двете, като…

Бък пристигна и я прекъсна:

— Ето въжето Адам. Имаш ли нужда от мен?

— Не. Бих искал обаче да останеш.

Адам коленичи до кобилата и започна да прави възел на края на въжето.

Той спря и погледна Тейт. Тя отново гризеше долната си устна, докато галеше шията на животното. Адам каза, без да мисли:

— Ако знаеш нещо, което може да спаси двете малки, готов съм да опитам.

Лицето на Тейт грейна.

— Да, да, зная!

Тя бързо обясни как Гард бе разместил малките.

— Мисля, че няма…

— Можеш да опиташ — окуражи го Тейт. — Зная, че ще се справиш.

Нейният горящ поглед го накара да почувства, че е в състояние да премести дори планини. Що се отнася до спасяването на две неродени кончета… Най-малко то можеше да опита.

Половин час по-късно ризата на Адам лепнеше от пот. Той спря само за да завърже кърпа на челото си. Работеше бързо, ефикасно, със съзнанието, че от действията му зависи живота на цели три същества. Той съзря надеждата едва когато свърши. Но след като неродените кончета бяха пренаредени, изглежда от напрежението кобилата нямаше сили да ги роди. Той вдигна глава и погледна Тейт безпомощно. Бе обхванат от чувство на обреченост.

— Съжалявам — каза тихо.

Тейт не чу извинението му. Тя взе главата на кобилата в скута си и започна да припява и да подканя изтощеното животно. Чиста проба магьосничество, помисли Адам, когато кобилата като по чудо даде живот на първото от малките.

Той знаеше, че на лицето му е изписана глупава усмивка, но не го бе грижа. Бък започна да почиства първото конче, а Тейт продължи с припевките си, докато не се роди и второто. Бък отново пое задачата да почисти и изсуши малкото. Тейт остана край кобилата, а Адам се погрижи за новородените.

Когато ги настани, отиде до умивалника в края на обора и се изми. След това избърса ръцете си и нави ръкави над лактите си. Гледаше с възхищение усилията на Тейт. Тя успя да изправи кобилата и я насочи към новородените. Майката предпазливо облиза едното, после другото. След няколко секунди малките вече се блъскаха да бозаят.

Тейт погледна към Адам в дъното на обора. Той разтвори ръце и тя се хвърли в обятията му. Прегърна я през кръста, а тя отпусна глава на гърдите му и даде воля на сълзите си, които бе сдържала през цялото време на тежкото и продължително изпитание.

— Всичко е наред, миличка. Благодарение на теб! — говореше Адам, като галеше лъскавата й копринена коса. — Не плачи, миличка. Ти бе чудесна!

Той не помнеше колко време са стояли така. Когато се досети да пусне Бък да си ходи, видя, че каубоят вече е излязъл. Тейт бе престанала да плаче, а нежното й тяло се притискаше към неговото.

Тейт Уайтлоу може и да беше млада, но фигурата й излъчваше женственост. Той чувстваше меката тежест на гърдите й, а възбуждащите й бедра бяха притисна ли плътно неговата мъжественост. Неговата растяща мъжественост. Той опита да се отстрани, ала тя се притисна още по-силно към него.

— Тейт! — Адам не позна гласа си. — Тейт!

— Хм-м-м!

Тя явно не разбираше потенциалната опасност на ситуацията. Просто се чувстваше добре в прегръдките му!

Преди да наложи силата на волята си върху желанието, ръцете му се сплетоха в косата й. Той я притегли и главата й се отметна назад. Очите й бяха бездънни езера от злато и смарагди. Долната устна бе подута от хапане и зъбите й отново се бяха впили в нея. Тейт се нуждаеше от силна мъжка ласка.

Адам се наведе и взе долната й устна между своите зъби, а езикът му я помилва леко. Тейт издаде приглушен стон и той се забрави. Езикът му се плъзна в устата й, като дразнеше леко нежната плът, търсейки утеха от отчаянието, което все по-често го обземаше, макар че той никога не признаваше това пред себе си. Тялото й следваше извивките на неговото и той усети измъчващата топлина в слабините си, където двете тела се допираха. Адам разтвори леко краката си и я притегли силно към себе си, след това ги прибра и търкането превърна тлеещите въгленчета на желанието му в буен огън.

Тейт възприемаше всичко само с чувствата си — мекотата на устните му, неговият гладък език, топлината и твърдостта на тялото му, притиснато плътно към нейното, възбудата, която ги обхващаше при допира на нейната женственост до неговата мъжественост… Устните му бяха ненаситни и се плъзгаха в самозабрава от шията до ухото й и там дъхът му, горещ и влажен, я караше да потръпва.

— Моля те, Адам! — едва си пое дъх тя. — Моля те, не спирай!

Адам вдигна глава и погледна втренчено жената, която държеше в обятията си. Господи Боже! Какво правеше?

Наложи му се със сила да отблъсне Тейт. Отдалечи я от себе си, но ръцете му така стиснаха нейните, че тя извика от болка. Той разхлаби леко ръце, ала продължи да държи нейните. Боеше се, че ако я пусне, отново ще я привлече в обятията си и тогава ще довърши започнатото.

Очите й пламтяха. Желанието караше краката й да се подкосяват. Не бяха необходими усилия, за да я положи по гръб под себе си…

„Имаш ли ум в главата? Уж щеше да я защитаваш от насилници, а вместо това я съблазняваш по най-банален начин!“ — укори се Адам.

Тейт виждаше, че той я гледа с блуждаещ поглед, но нямаше и най-малка представа какви мисли минават през ума му.

— Какво има? — едва изрече тя задъхано. Тялото й пулсираше от желание.

— Ще ти кажа какво има, малко момиченце — от говори той. — Ти може и да си по-гореща от огън, обаче аз не искам да бъда първият любовник на девственица. Чуваш ли ме? Не ме интересуваш!

— Почти ме убеди — отговори предизвикателно Тейт. Адам още държеше ръцете й и дори палците му нежно галеха дланите й. Той рязко пусна ръцете й като опарен.

— Стой настрана от мен, малко момиченце! Ти си тук по една-единствена причина — да водиш счетоводството. Разбра ли ме?

— Разбрах те, голямо момче!

Адам почти протегна ръце към нея отново, но се спря навреме. Обърна се и почти избяга от обора. След миг бе изчезнал от погледа й…

Тейт обхвана с ръце раменете си. Какво се бе случило, че нещата се промениха? В един момент Адам се държеше толкова мило с нея. В следващия се превърна в бълнуващ лунатик. Как само я заболя, като я нарече малко момиченце. Може и да не беше висока, ала бе пораснала във всяко отношение!

Само че беше девствена…

Бе съгласна, че е абсолютно невежа в областта на любенето. Женската интуиция обаче й подсказваше, че днешната случка с Адам не е случайна. Той я желаеше толкова, колкото и тя него. Бе сигурна, че не греши. Но привличането между тях далеч не бе само сексуално. Когато се озова в прегръдките му, Адам сякаш намери липсваща част от себе си. И макар да отхвърли случилото се поради нейната неопитност, тя нямаше да му позволи да отрече, че между тях има нещо!

Не беше малко момиченце и нямаше да разреши той да я забрави!

Тейт бе длъжна да намери начин да накара Адам да погледне на нея като на жена, достойна за неговата любов. Но как да постигне тази цел?

Реши да започне със силата на физическото привличане. Щеше да го изкуши и да изчака какво ще стане…