Джоан Джонстън
Пътят на ястреба (12)

Дванадесета глава

Тейт използва претекста, че е изморена от бременността, и отказа да се люби с Адам. Проклетият мъж направо се надмина в любезността си. Естествено той искаше да осигури всички условия тя да се грижи за себе си — дотолкова, доколкото неговото дете да се роди здраво.

Но следващата сутрин, когато Адам й препречи входа към кабинета, за да не се изморявала с работа в нейното положение, Тейт не се стърпя:

— Аз мога да работя, носейки твоето дете, така както работех, когато то бе само мое!

— Но…

— Никакви „но“! Храня се правилно, почивам си достатъчно и прекарвам бременността си като писано яйце. Даже детето в мен да е и твое, а не само мое.

Адам не знаеше какво пак бе сбъркал. Явно в главата й пак бе влязла някоя глупост.

— Каква е тази работа относно моето и твоето дете? Какво става с НАШЕТО дете?

— Това беше, преди ти да разбереш, че можеш да имаш деца. Е, сега, ако искаш, стани баща и на децата на някоя друга глупачка. Това бебе си е мое! — С тези думи тя го избута от кабинета и затвори вратата с трясък.

Адам я чуваше как плаче от другата страна на вратата. Той натисна дръжката, но беше заключено. Затропа по вратата.

— Тейт, пусни ме да вляза!

— Не искам да говоря с теб. Махай се!

— Ако не отвориш тази врата, ще я разбия! — заплаши той.

Вече се бе засилил, за да изпълни заканата си, когато вратата се отвори и той влетя в кабинета, едва запазвайки равновесие.

— Така е по-добре — каза той и затвори вратата. — По-добре е да поговорим за това… различие в мненията. Важното е…

— Не съм малко дете, което има нужда от поучения. Напълно съм в състояние да се грижа за себе си. Трябва да имаш доверие в мен за… О, каква е ползата! — извика тя, като вдигна ръце с отвращение. — Доверието никога не е било част от отношението ти и преди. Едва ли твоето откритие, че не съм излъгала за бебето, ще промени нещо между нас!

— Какво общо има доверието?

— Всичко! — Тейт трепереше от възмущение. — Бък и Велма…

— Чакай сега! Какво общо имат Бък и Велма? — С всяка минута Адам се объркваше все повече и повече.

— Няма значение — безпомощно въздъхна Тейт.

Адам я хвана за рамото.

— Сигурно има някакво значение. Ти ми дължиш обяснение и аз го искам незабавно!

— Сигурен ли си? За някои картинката ще е необяснима.

Адам я заведе до въртящия се стол, настани я да седне, а самият той се подпря върху бюрото.

— Успокой се. Такова превъзбуждане не е добро за детето. Аз…

Тейт скочи от стола.

— Детето! Детето! — изимитира го тя. — Само за него те е грижа, нали? За теб не съм нищо повече от жена, износваща твоето бебе! Дори да бях епруветка, щеше да ти е все едно. Е добре, имам новини за теб, нахалник такъв! Искам съпруг, който да ме прегръща, който да ме обича и… А не само да бъде баща на детето ми! — Тейт се задушаваше от ридания.

— Тейт, аз наистина те обичам…

— Замълчи! Ако наистина ме обичаше, щеше да ми го кажеш досега — имаше достатъчно възможности. Ако издумаш това сега, ще зная, че го правиш само за да ме успокоиш, и то отново заради бебето!

— Аз казвам истината!

— И аз също! Когато ти обяснявах още преди много време, че това дете е твое и мое — наше! — ти не ми повярва. Също като Бък и Велма…

— Отново ли се връщаме на тях?

— Да! — викна тя. — Защото Бък и Велма са превъзходен пример какво става, когато няма взаимно доверие между двама влюбени. Тогава обидите и болката стават част от отношенията им и те се чувстват нещастни! Без доверие любовта просто увяхва и умира. Както стана с Бък и Велма…

— Свърши ли? — запита Адам.

Тейт избърса сълзите си с края на фланелката.

— Свърших — изхлипа тя.

— Първо, Бък и Велма са се оженили повторно миналата събота.

— Наистина ли?

— Второ — продължи той, — независимо дали вярваш, или не, аз наистина те обичам. И то от много време насам. Никога не бях казал това, защото…

— Защото нямаше доверие в мен — завърши Тейт тихо.

Той не каза нищо, думите й бяха истина.

— Мисля, че дойде моя ред да посоча Бък и Велма за пример — каза Адам тъжно.

— Защо?

— Те не са ли доказателство, че хората се променят? Че грешките не са непоправими?

— Може би. — Тейт се намръщи.

— Тогава защо не ми дадеш възможност да докажа моите чувства? Да докажа, че те обичам достатъчно, за да ти вярвам безкрайно?

— Може би…

— Ела тук. — Адам разтвори ръце и Тейт се озова в прегръдката му. Той докосна с устни брадичката и надникна в очите й. — Да започнем оттук — нашето бебе, нашият брак…

— Нашето доверие — завърши Тейт.

Те подпечатаха съгласието с нежна целувка. Но излезе нещо повече от целувка на съгласие. Или щеше да излезе, ако Мария не ги бе прекъснала.

— Сеньор Адам, навън има човек с нов бик за родео, казва, че трябва да се подпишете за него.

— Идвам, Мария. — Адам целуна бързо жена си. — До довечера.

— До довечера, мили — усмихна се тя.

Разговорът им й даде много храна за размисъл. Но по-добре бе да обсъдят с тези въпроси, преди да се роди бебето, отколкото след това да изясняват отношенията си. Гард винаги казваше: „Ако трябва да изкачиш планина, чакането няма да я направи по-достъпна“.

 

 

Както започна да се уверява Адам през следващите седмици, едно беше да смяташ, че си доверчив, съвсем друго обаче бе да спечелиш доверието.

Адам и Тейт се любеха всяка нощ и той я даряваше с безброй ласки и нежни думи. Но все не й казваше пак, че я обича.

Мария страшно се измори да гледа как сеньор Адам и сеньора Тейт обикалят един около друг като в омагьосан кръг. Тя умираше да каже на испански на Тейт, че той я обича и с това проблемите да приключат.

— Ако й го казваш достатъчно често, ще ти повярва — твърдеше мексиканката пред Адам.

— Мислиш ли? — попита той. — Даже ако смята, че я лъжа?

— Но ти няма да я излъжеш! — запротестира Мария. — Тя ще го прочете в очите ти. И ще повярва.

Адам наистина искаше всичко да беше толкова просто. Беше започнал да се отчайва, че някога ще убеди Тейт в чувствата си към нея — обичаше я не само като майка на своето дете, но и като жена. Това положение щеше да продължи дълго, ако Мария не бе решила да вземе нещата в свои ръце.

На нея й бе пределно ясно, че сеньор Адам обича малката сеньора и че тя също му отвръща с обич. Проблемът беше те сами да повярват, че това е истина.

Един ден направо след обяда тя изпрати сеньор Адам до магазина да купи някои подправки, които уж й трябвали за вечерята. Тя почака половин час, после изтича в кабинета, където работеше сеньора.

— Сеньора Тейт, елате, моля! Има нещастен случай. Сеньор Адам…

Тейт буквално изхвръкна от стола и сграбчи ръката на мексиканката:

— Ранен ли е? Какво се случи? Къде е той?

— Беше новият бик Брахма, който бил оставен в далечното оградено пасище — обясни икономката. — Той не бе достатъчно внимателен и…

— Да не би бикът да го е стъпкал? Господи! Как разбра? Не чух телефонът да звъни. Извика ли бърза помощ? Трябва да заведем Адам на лекар!

— Сеньор Бък извикал лекар. Той със сеньор Адам сега. — Мария ликуваше вътрешно. — Сеньор Бък…

— Да благодарим на Бога, че Бък е с него! — Тейт тръгна към кухнята за ключовете на пикапа. Но не ги намери на обичайното им място.

— Къде са моите ключове, Мария, виждала ли си ключовете?

Мария стисна ключовете в джоба си.

— Не, сеньора. Но конят ви, той оседлан вече за разходката, която искахте направите този следобед.

— Във всеки случай така ще стане по-бързо. Ще взема разстоянието в галоп. Благодаря, Мария!

Бяха изминали едва десет минути след тръгването на Тейт, когато Мария дочу пикапа на Адам. Тя натърка с лук очите си и забърза към колата със сълзи на очи, като размахваше лудо ръце, за да привлече вниманието му.

— Сеньор Адам! Сеньората! Бързо! — Мария избърса лицето си с престилката, сякаш плачеше.

— Какво се е случило, Мария? Какво е станало с Тейт? Добре ли е? — Не дочака отговор, а хукна по стълбите към къщата.

— Тя не е там! — извика Мария.

Лицето на Адам побеля като платно.

— Тя си е тръгнала? Тя ме е напуснала?

Мария видя, че е допуснала сериозна грешка и се опита да я поправи:

— О, не! Но отиде на кон до пасището, където е онзи разярен бик. Сигурно конят се е уплашил. Сеньор Бък я намерил на земята.

— Наранила ли се е? Закараха ли я на лекар?

— Още е там. Сеньор Бък е с нея.

Адам вече не слушаше. Той скочи в пикала и запали мотора. След миг колата се понесе към далечния кран на „Лейзи Ес“.

Мария избърса ъгълчетата на очите си от лука. Е, тя скоро ще види резултата от своята намеса. Ако бе права, в бъдеще щеше да има повече смях и усмивки в къщата. Когато се появеше бебето, леля Мария щеше да му разказва историята за деня, в който татко спасил мама от големия лош бик и я довел в къщата, за да живеят щастливи до края на живота си…

Тейт успя да мине портата, която водеше към новото пасище на бика, без да слиза от коня, но все пак изгуби известно време, докато го подчини на своите команди при отварянето и затварянето на желязната порта.

Като се озова в пасището, тя зорко огледа хоризонта за огромния Брахма. Не бе сигурна какво е направил Бък, за да го обуздае, след като е стъпкал Адам. Възможно бе още да броди свободен из пасището и това я накара да потрепери.

Тейт не бе отишла далеч, когато чу шум на кола някъде откъм портата. Нямаше сирена, но тя помисли, че е линейка. Може би лекарите щяха да знаят къде точно е Адам. Тя обърна кобилата и препусна в галоп.

Почти беше стигнала до портата, когато видя огромния Брахма. Животното стоеше неподвижно, очевидно привлечено от шума на колата, която обикновено донасяше сено и трева.

Когато чу коня зад себе си, бикът се извърна рязко, за да бъде лице в лице с натрапника в неговата територия. Тейт се озова в капан без изход. Тя дръпна с всичка сила юздите на коня и го спря. Остана съвършено неподвижна, защото знаеше, че и най-лекото движение може да разяри бика.

Адам изруга, когато видя опасността за Тейт. Той натисна спирачките, грабна ласо от пикапа и се втурна към Брахма.

— Не мърдай! — извика той. — Идвам!

— Чакай! — извика Тейт. — Не идвай тук! Твърде опасно е!

Без да обръща внимание на думите й, Адам прескочи оградата. Шумът накара бика да се обърне в очакване на обичайната храна. Той спря объркан, като видя срещу себе си човек, преодолял оградата. В нерешителност наведе ниско глава към Тейт, а после към Адам.

Той размаха ласото и се огледа за нещо, което да използва за връзване. Недалеч растеше млад дъб. Адам не губеше време за размишление. Тръгна бавно към Брахма, който започна да рови земята с копито и да пръхти възбудено. Вниманието му бе приковано от човека.

— Моля те, не го приближавай повече, Адам! — тихо каза Тейт.

— Не се притеснявай. Правил съм подобни неща.

Ако пропуснеше хвърлянето, трябваше да побегне като луд и да успее да прескочи оградата, преди Брахма да го настигне. Но ласото изплющя и се уви точно около рогата на бика. Адам се затича към дъба, заобиколи дървото няколко пъти с въжето, така че то да издържи на дърпането на бика.

Едва сега Тейт разбра какво прави мъжът й. Тя препусна с кобилата към дъба, извади крак от стремето, за да може Адам бързо да се качи до нея и пришпори коня, който в галоп ги изведе от зоната на опасността. Брахма препусна след тях, но въжето не му позволи да направи повече от няколко стъпки.

Тейт насочи кобилата към изхода, където Адам ловко скочи и отвори портата. Щом като излязоха извън пасището, където бяха в безопасност, той залости портата и протегна ръце да свали Тейт от коня.

Притиснаха се един към друг. И двамата разбираха опасността, която току-що бяха избегнали. Като се поуспокоиха малко, и двамата заговориха едновременно, като едва вярваха, че са живи и невредими:

— Мария ми каза, че бикът те е стъпкал!

— Тя ми каза, че конят те е хвърлил.

— Никой не ме е хвърлял!

— Никой не ме е стъпквал!

И двамата разбраха едновременно, че са били подведени.

— Ще я убия! — закани се Адам.

— Мисля, че трябва да увеличиш заплатата й — засмя се Тейт.

— Защо? Та тя едва не ни прати на онзи свят!

— Защото тя ме накара да разбера, че съм глупачка да не повярвам на сърцето си.

— Обичам те, Тейт! — промълви Адам. Прегърна я нежно и целуна ръката й. — Наистина те обичам!

— И аз те обичам. Когато разбрах, че може би умираш, осъзнах колко силно те обичам.

— Когато разбрах, че нещо се е случило с теб, изпитах същите чувства — усмихна се той. — Трябваше всеки ден да ти повтарям: „Обичам те! Обичам те! Обичам те!“ — Всеки път Адам подкрепяше признанието с целувка, която ставаше все по-настойчива. Тейт не можеше да си поеме дъх. Накрая успя да каже:

— Адам, трябва да направим нещо за този бик.

— Сам да си намери женска — промърмори Адам в шията й.

Тейт се засмя.

— Не можем да го оставим завързан на дървото!

— Ще изпратя Бък и момчетата да се погрижат за него и да доведат кобилата ти. Този следобед имаме по-важни неща.

— Какви?

— Например да решим как да си върнем на Мария!

Двамата измисляха какви ли не отмъщения за измамата на готвачката. Не бе лесна работа, като се вземеше предвид, че съмнителните й методи бяха донесли твърде успешни резултати.

— Мисля, че най-доброто, което можем да направим, е да имаме не по-малко от пет деца — каза Адам.

— Пет?! — възкликна Тейт със затаен дъх.

— Разбира се. Това ще бъде идеално отмъщение. Малките дяволчета ще седят в скута й, ще я дърпат за полата и ще й създават работа за дълго време.

— Така й се пада! — съгласи се Тейт с усмивка.

Адам спря пикапа пред входната врата, хвана Тейт за ръка и двамата тръгнаха да търсят мексиканката.

— Мария! — извика той. — Къде си?

Тръгна към кухнята, като водеше Тейт със себе си.

— На хладилника има бележка — посочи тя.

— Виж какво пише в нея!

Тейт подаде бележката на Адам.

„Уважаеми сеньор Адам, кажи й, че я обичаш. Ще ме няма два-три часа. С обич, Мария.“

Адам се разсмя и дръпна в обятията си Тейт. В този момент първото от петте им малки дяволчета ритна баща си в корема.