Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rancher and the Runaway Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 59гласа)

Информация

Корекция
tsocheto(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Джоан Джонстън. Пътят на ястреба

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 2002

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 054–11–0137–2

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Адам имаше достатъчно време през нощта и на следващия ден да премисли своето избухване. Тейт прекара остатъка от деня в кабинета, а през нощта се оттегли в своята стая. Той реши, че най-разумно ще бъде да я види на закуска и да се опита да поправи положението, докато Мария беше там. Мексиканката със сигурност щеше да действа като посредник.

Но сутрешното неразположение отново накара Тейт да отиде в кухнята рано. Вместо да чака кафето заедно с Адам, тя излезе на разходка с надеждата, че така стомахът й ще се успокои. Бък й махна от горния етаж на оборите, откъдето сваляше сено. След като хвърли поглед към къщата, Тейт се насочи към него да разменят някоя дума. Смяташе, че е по-добре да го предупреди, че шефът им е вбесен.

Когато след половинчасово самотно седене на масата Адам разбра, че Тейт няма да дойде на закуска, настроението му се влоши още повече. Мария започна да му задава въпроси, но той се зъбеше като ранена мечка. Тогава тя просто престана да му говори. Той нахлупи шапката си и тръгна към обора, за да се разтовари от събраното напрежение с чистене на яслите.

Едва очите му се приспособиха към мрака в обора, когато забеляза Тейт до стълбата, водеща за горния етаж. Сърцето му подскочи при вида на Бък, който стоеше до нея, а ръката му бе преметната около раменете й.

Адам се изправи пред Бък и заповяда:

— Долу ръцете от моята жена!

Бък се захили.

— Ревнуваш, а? Нямаш причини…

Адам обаче бе съвсем на друго мнение. В края на краищата неговата жена носеше детето на Бък! Юмрукът му се стовари право в носа на Бък, който падна на земята. От носа му рукна кръв. Тейт бързо приклекна край него и се опита с кърпичка да спре кръвотечението.

— Ти си идиот! — изкрещя тя на Адам. — Иди да се облееш със студена вода!

Адам искаше да откъсне Тейт от другия мъж, но беше ясно, че за това ще се наложи да я насили. Гордостта не му позволяваше да я помоли учтиво да го последва. Пък и не му идваха и подходящи за това думи.

— Прави каквото искаш! — процеди той. — Ти винаги си постъпвала така. — С тези думи той се обърна и излезе от обора.

След малко се чу трополенето на чакъла под колелата на неговия пикал.

— Кой е пуснал таралеж в гащите му? — попита Бък, като леко притискаше кърпичката към носа си.

— Как ти хареса отношението му към теб?

— По дяволите, изобщо не ми харесва! — отговори той.

— Спомни си тази минута следващия път, когато видиш друг мъж да намига на Велма и решиш да го накажеш. Защото така изглежда всяко ревниво, неразумно, недоверчиво и параноично същество в действие!

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Да не искаш да кажеш, че изглеждам така с Велма?

— Позна!

Бък докосна носа си.

— Може би с разбиването на носа Адам ми вля малко разум. По дяволите, та той няма никаква причина да те ревнува от мен! Трябва да ти вярва. — Бък се изправи с усилие на крака. — Може би да ида отново да видя Велма…

— Има ли надежда тя да ти проговори?

— Има, ако се е чувствала така зле, както и аз през последните седмици — заяви той решително.

— Желая ти късмет!

— Не мисля, че сега ми трябва късмет. С този удар Адам сякаш ме дари с повече доверие.

Тейт го прегърна и той бързо избяга под предлог да изчисти сеното от панталона си.

— Може вече да съм се превърнал в доверчива душа — каза след миг той, — но Адам още е луд за връзване. Не знам обаче кога ще дойде на себе си и ще тръгне да те потърси. Затова по-добре е да се върнеш в къщата.

Тейт го послуша. Наистина се надяваше случката да покаже веднъж завинаги на Бък безсмислието на ревността. Защото, ако Бък се научеше да се доверява на Велма, имаше надежда и Адам един ден да започне да вярва на Тейт…

Междувременно Адам пътуваше на север към Фредериксбърг и почти бе навлязъл в хълмистия район, когато се поуспокои и се огледа. Направи обратен за вой и се насочи към ранчото си.

Ревност! Никога досега не му се бе налагало да се бори с това ужасно чувство. Засега то причиняваше само неприятности. Впрочем той може да използва малкото време, което имат с Тейт, преди тя да подаде молба за развод. Искаше да се наслади на тази неотразима и дяволита жена, която срещна и обикна.

Когато стигна до ранчото, той потърси Тейт първо в обора. Там работеше само Бък. Слабият каубой се облегна на вилата и каза:

— Дойде ли на себе си?

Адам се усмихна виновно.

— Да. Що се отнася до това, че те ударих…

— Забрави го. — Бък мислеше в този момент как да използва подутия си нос и да предизвика симпатиите на Велма, за да й обясни урока, който бе получил.

— Повярвай ми, разбирам как си се почувствал, когато ни видя с Тейт.

— Заради Велма ли?

— Да.

— Е, виждал ли си Тейт?

— Тя се върна в къщата. Виж, Адам, ти не…

— Няма нужда да ми обясняваш, Бък. Няма значение. — Адам се обърна и тръгна към къщата.

Както обикновено Тейт седеше в кабинета зад компютъра.

— Заета ли си? — Гласът на Адам я стресна.

Тя погледна през рамо и го видя да стои небрежно опрян на вратата с шапка в ръка. Пръстите му мачкаха нервно периферията на шапката.

— Не толкова, че да не можем да поговорим — каза Тейт.

Тя обърна въртящия се стол към него, облегна лакти върху бюрото и сплете пръсти. Тази поза също създаваше впечатление за небрежност.

Когато бе по-млад, Адам участваше в родео. Стомахът му сега бе свит, като че ли бе на арената в очакване да пуснат биковете. Като бивш шампион в тази дисциплина той си даде осем секунди пауза, преди да изложи мисълта си и да напусне сегашната арена:

— Извинявай. Не бях на себе си — и когато те обидих миналата нощ, и днес с Бък. Не те моля да ми простиш. Моля само за шанс да започнем отново.

Тейт седеше като поразена от гръм. Адам се извиняваше! Не мислеше, че ще дочака този ден.

— Това означава ли, че се отказваш от сделката, която сключихме?

Адам преглътна с труд.

— Не.

Значи той още я искаше, макар да бе убеден, че детето е на Бък. И беше съгласен да мълчи за нейната мнима изневяра — и да даде името си на детето на Бък — само и само да я има в леглото си! Една жена трябва да е луда, за да приеме подобна сделка, помисли Тейт, ала на глас каза:

— Добре. Приемам твоето извинение. И съм съгласна с условията на сделката от вчера.

Адам обърна внимание, че тя не му бе простила. Но нали той не беше и молил за прошка? Дори се бе съгласила да продължават да се наслаждават на брака си…

Тейт помисли, че е голяма оптимистка, щом бе приела появата на Адам на вратата като добър знак. Тя бе изоставила надеждата, че някак може да го убеди кой е баща на детето й и че ще заживеят в мир и съгласие.

— Чудесно е днес навън — каза Адам. — Какво ще кажеш да си починеш на открито и да ми помогнеш? Все още не съм преместил добитъка на другото пасище.

На лицето й грейна усмивка.

— Предложението ти ми харесва. Почакай само да съхраня файла.

Тя се обърна към компютъра.

— Хм. Не исках да питам, Тейт, но… Каза ли доктор Ковалски, че всичко е наред с детето? Нали няма медицински причини да не се натоварваш… хм… физически?

Тейт се обърна й го дари с прелестна усмивка.

— Много съм добре. Бебето ще се наслади на разходката.

Въпреки всичко Адам държеше Тейт под око. Следобед, когато видя, че клепачите й натежават, предложи да си починат. Двамата отидоха до един вековен дъб, издигащ се край малката рекичка в неговия имот. Там той разстла одеяло и нареди лека закуска, която пъхнал предвидливо в раницата, прикачена за седлото.

Тейт събу ботушите си и раздвижи пръсти. После се излегна на одеялото с ръце под главата и се загледа в слънчевите петънца, които се появяваха през покритите с мъх клони на дъба.

— Чудесно е! Пикник! Нямах представа, че това си имал предвид, когато днес ме покани да дойда с теб.

Всъщност импровизираният пикник бе идея на Мария. Адам сам бе измислил одеялото. Сега седеше по турски срещу жена си и разпределяше сандвичите със сирене и шунка, белеше яйцата и режеше киселите краставички. За пиене имаха студен чай в термоса.

— Обикновено не ям кисели краставички — каза Тейт, като захапа една. — Но сега с останалата храна е много вкусно.

Адам се засмя. Според неговия опит бременните жени имаха особени желания. Веднъж бе имал пациентка, която ядеше черен дроб с фъстъчено масло.

След като се нахраниха, Тейт се прозя.

— Не мога да си обясня защо напоследък се изморявам толкова лесно.

— Твоето тяло претърпява редица промени.

— Това медицинско заключение ли е, докторе? — промълви Тейт, като едва държеше очите си отворени.

Не чу отговора. В момента, в който усети ръката му върху своята, затвори очи и се унесе в дълбок сън.

Адам вдигна импровизираната маса и легна до нея. Едва сега отбеляза, че миглите й са дълги и тъмни. Близо до ухото имаше малка бенка, която също видя за първи път. И тъмни кръгове под очите, които също не бе забелязал…

Като лекар знаеше, че бременността поставя тялото и нервите на жените на голямо изпитание. Той си обеща да се грижи за Тейт, да направи така, че тъмните кръгове под очите й да изчезнат, а усмивката да не слиза от лицето й.

Знаеше, че ролята му на настойник едва ли ще й допадне. Та нали бе избягала от братята си заради прекалените им грижи! Значи трябваше да прави всичко незабелязано, ако искаше тя да се отпусне. Като пикника днес. Сигурно дори не подозираше, че всичко бе направено специално за нея.

Когато Тейт се събуди, се протегна с удоволствие, без да забележи, че я наблюдават. Отвори очи и видя, че е почти привечер. Рязко се надигна и й се зави свят. Адам веднага се озова до нея, протегна ръка и я подкрепи.

— Добре ли си?

— Леко съм замаяна. Май се изправих твърде рязко. Защо ме остави да спя толкова дълго?

— Беше изморена.

Тейт се облегна на рамото му.

— Наистина беше така. Не е ли по-добре да се прибираме вече?

Той разтри леко шията й и потърси бенката край ухото.

— Тази вечер нямам нищо предвид. А ти?

Тейт се изсмя.

— Не, не мога да кажа, че съм заета. Не бързам за никъде.

Адам леко я побутна, принуждавайки я отново да легне и покри устните й със своите. Той докосна дългите й мигли, а после приглади разрошените от бриза коси. Докато слънцето залязваше, Адам нежно се люби с Тейт. Те си тръгнаха на лунна светлина. След като оставиха конете в конюшнята, той я заведе до леглото в неговата стая, обвил ръка около кръста й.

— Ще помоля Мария да премести нещата ти в моята стая — прошепна той в ухото й. — Ще бъде по-удобно, тъй като ще спиш тук.

Тейт отвори уста да възрази, но се отказа. Та нали искаше бракът им да успее? Беше разумно да прекарва колкото може повече време със съпруга си. Така щеше да има повече шансове. Възнамеряваше да стане абсолютно незаменима част от неговия живот…

Но дните се превръщаха в седмици, седмиците — месеци, а невидимата бариера на недоверието продължаваше да ги разделя. Макар че се любеха всяка нощ, винаги когато тя искаше да произнесе думите „Обичам те“, те сякаш засядаха в гърлото й. А копнееше да ги чуе от него, макар да се страхуваше, че той няма да го стори.

Адам също съзнаваше колко много е спечелил, след като премести Тейт в своята стая и колко малко всъщност са се променили нещата. Той откри, че е очарован да я вижда радостна в очакване на детето. Опитваше се да изглежда щастлив с напредването на нейната бременност и в повечето случаи успяваше.

Но той я наблюдаваше и често мислеше дали тя си спомня за Бък. В последно време каубоят не прекарваше много от свободното си време в ранчото. Адам обаче продължаваше да го следи. А значи допускаше мисълта, че Тейт може да потърси Бък при сгоден случай.

Междувременно не бе загубил надежда Тейт отново да му каже, че го обича. Не бе изричала тези думи нито веднъж, откакто се бяха оженили. И той откри, че изпитва непреодолимо желание да чуе съдбоносните думи, че има жизнена нужда от тях.

Когато за първи път усети движенията на бебето, Тейт лежеше в леглото с Адам. Стисна ръката му и я постави на корема си.

— Чувстваш ли? Като вълни, които идват от там.

— Не. — Той опита да издърпа ръката си.

— Чакай. Може да се случи отново.

— А чувстваш ли това? — Адам постави ръката й върху явното доказателство за своята възбуда. — Струва ми се, че и у мен има някакво движение на вълни.

Тейт не успя да сдържи смеха си — тялото на Адам действително пулсираше под ръката й.

— Твоят ум, доктор Филипс, е настроен само на една вълна.

— Да, но тя е много приятна — промърмори той, като започна да обсипва тялото й с безброй целувки.

Адам сложи глава върху корема й и изведнъж усети лекото движение на бебето. Той се отдръпна като опарен.

— Почувствах го!

— Нали ти казах! — тържествуващо се усмихна Тейт.

На Адам изведнъж му стана неудобно. Като лекар той бе описвал стотици пъти различните стадии на бременността. И изведнъж при реалното им осъзнаване бе обхванат от особено чувство. Това движение, леко като перце, всъщност бе човешко същество, което щеше да носи неговото име! Бебе, което обаче Тейт щеше да вземе със себе си след развода…

Адам си напомняше, че не бива да се привързва толкова силно към Тейт и нейното бебе. Щеше да му е трудно, когато тя го напуснеше. А за детето щеше да му е непоносимо тежко.

Адам не издаде мислите си на глас, но след тази нощ Тейт забеляза рязка промяна в поведението му. Винаги, когато ставаше дума за бебето, Адам изглеждаше равнодушен. Сякаш детето се беше превърнало в непосилно бреме за него.

Тъй като й бе по-удобно, Тейт бе забравила, че е обещала развод на Адам веднага щом се роди детето.

Тя бе сигурна, че сдържаността на Адам по отношение на бебето идва от неговата убеденост, че то не е негово. Тя реши да се опита още веднъж да го увери, че той е бащата.

Старателно избра момента. Току-що се бяха любили и лежаха прегърнати. Дишането им се бе успокоило и тя чувстваше топлия дъх на Адам във врата си. Сега бебето вече беше активно и тя притискаше корема си към Адам, знаейки, че той също усеща движенията му.

— Адам?

— Хммм.

— Тази вечер бебето рита много.

— Хммм.

— Знаеш ли, мисля, че твърде много ще прилича на своя баща — започна внимателно Тейт и прокара пръсти през косата му. Адам притаи дъх. — Ще прилича на теб, Адам. Изцяло.

С изморен глас той отговори:

— Не прави това, Тейт. Не е необходимо да ме убеждаваш, че детето е мое. Аз… — Във всеки случай аз ще го обичам, добави той наум и прехапа устни. Нямаше смисъл да разкрива колко ще му е мъчно, когато Тейт го напусне.

— Но бебето наистина е твое!

— Тейт, вече говорихме за това. Бях на тест и…

— А жена ти? Тя също ли бе подложена на тестове? Може би това е нейна грешка, не твоя.

— Ан също беше подложена на тест. Нищо й нямаше.

— Може би са объркали резултатите, а? — настояваше тя. — Та ти си лекар и знаеш, че стават грешки. Ти сам ли видя резултатите?

— Ан ме извика в лекарския кабинет — промълви Адам.

— Искаш да кажеш, че не си бил там при самия тест, така ли?

— Имах спешен случай. Аз…

— Тогава тя е могла да излъже! — предположи Тейт.

— Защо? Тя също искаше дете. Защо да ме лъже?

— Не зная — разколеба се тя. — Но зная със сигурност едно — ти си първият и единствен мъж, с когото съм се любила.

За миг Адам започна да се надява. Ами ако наистина имаше грешка? Вероятно Ан не е излъгала, а е била заблудена. Той не можеше да повярва, че е способна да излъже за такова нещо. Той сам бе видял нейните тестове. Значи проблемът не бе в нея, а в него, за да останат цели осем години бездетни.

Надеждата бавно угасна.

— Макар да имаш желание бебето да е мое, това е невъзможно, Тейт — каза той. — Аз съм стерилен.

Тейт бе така стъписана, че й идваше да изкрещи.

— Затова ли избягваш всеки въпрос, свързан с бебето? — зарида тя. — Защото си убеден, че то не е твое, така ли?

— Забрави ли, че ми обеща развод веднага след неговото раждане? — напомни й Адам.

— А ако кажа, че не искам развод? Тогава по друг начин ли ще се почувстваш? — настояваше Тейт.

— Какво очакваш да ти отговоря? Че ще бъда баща на твоето дете ли? Ще бъда. Какво повече искаш от мен?

Сърцето й се сви. Адам никога нямаше да приеме бебето като свое. А тя нямаше да позволи през целия си живот детето да бъде отблъсквано от собствения си баща, който трябваше да го обича и защитава. Тази мисъл, както и съмнението й относно любовта на Адам й подсказваха, че е по-добре тя да се махне от тук.

Тя не каза нищо повече, но позволи на Адам да я прегърне — за последен път. След като той заспа, Тейт се отдели внимателно от него. Обърна се и го погледна още веднъж, преди да напусне стаята… И живота му… Завинаги.