Емилио Салгари
Последната битка на Сандокан (3)

X.

Ако в друго време Сандокан се беше озовал пред петдесет пъти по-многоброен неприятел, макар и невъоръжен, не би се поколебал нито миг да се хвърли срещу щиковете, за да си пробие път на всяка цена, но сега, когато обичаше, сега, когато знаеше, че е обичан, сега, когато любимото момиче може би го следеше тревожно с очи, той не искаше да извърши подобно безумство, което можеше да му струва живота, а на нея кой знае колко сълзи.

И все пак трябваше да си пробие път, за да стигне гората, от там морето — единственото му спасение.

„Да се връщаме — рече си той. — После ще видим“. Качи се обратно по стълбите, незабелязан от войниците, и влезе в салона с криса в ръка. Лордът още стоеше там навъсен, скръстил ръце на гърдите си, но младата леди бе изчезнала.

— Господине — рече Сандокан, приближавайки се към него — ако аз ви бях приютил, ако аз ви бях нарекъл приятел и после откриех, че сте мой смъртен враг, щях да ви посоча вратата, но нямаше да ви устроя засада. Там долу, по пътя, по който трябва да мина, има петдесет или може би сто души, готови да ме застрелят; дайте заповед да се отдръпнат и да ми освободят пътя

— Значи непобедимият Тигър се страхува! — възкликна лордъ! с хладна ирония.

— Аз ли се страхувам? Не, наистина не, милорд, но в случая не става дума да се води сражение, а да се убие беззащитен човек

— Не ме интересува. Излезте, не осквернявайте повече моя, дом или, за бога…

— Не заплашвайте, милорд, защото Тигъра е способен да ухапе ръката, която го е лекувала.

— Излезте ви казвам.

— Преди това накарайте войниците да се отдръпнат.

— Ха сега да те видя, Тигре! — извика лордът, като оголи, сабята си и затвори вратата.

— Аха! Знаех си аз, че ще се опитате да ме убиете подло — отвърна Сандокан. — Дайте ми път, милорд, или ще се хвърля отгоре ви.

Вместо да го послуша, лордът откачи от стената един рог и изсвири пронизително.

— Ах ти, предателю! — извика Сандокан, който усети, че кръвта във вените му кипва.

— Падна ли ни най-сетне в ръцете, проклетнико! — изсъска лордът. — Само след няколко минути войниците ще бъдат тук, а след двадесет и четири часа ще бъдеш обесен.

Сандокан изръмжа глухо. Хвърли се като тигър, грабна един стол и скочи на масата, която се намираше в средата на салона. Сега наистина всяваше страх — чертите на лицето му бяха разкривени от ярост, очите му сякаш изпускаха пламъци, на устните му играеше жестока усмивка.

В същия миг навън изсвири тръба и един глас — гласът на Мариана — извика отчаяно в коридора.

— Бягай, Сандокан!…

— Кръв!… Виждам кръв! — изрева пиратът. Вдигна стола и с все сила го хвърли върху лорда, който, ударен право в гърдите, се строполи на пода. Със светкавична бързина Сандокан скочи отгоре му с вдигнат крие.

— Убий ме, кръвопиецо — изхърка лордът.

— Спомнете си какво ви казах преди няколко дни — отвърна пиратът. — Ще пощадя живота ви, но трябва да ви обезвредя — Обърна го ловко по очи и с пояса си върза здраво ръцете и краката му. После грабна сабята му и се втурна в коридора: — Мариана, ето ме!…

Младата леди се хвърли в прегръдките му и като го заведе в стаята си, каза със сълзи на очи:

— Видях войниците, Сандокан. Ах, боже мой, ти си загубен!

— Още не — отговори пиратът. — Ще избегна войниците, ще видиш!

Сандокан я хвана за ръка, отведе я до прозореца и няколко мига й се любува на лунна светлина.

— Мариана — каза той, — закълни ми се, че ще бъдеш моя жена.

— Заклевам се в паметта на майка си — отвърна девойката.

— И ще ме чакаш, нали?

— Да, обещавам ти.

— Добре, сега ще избягам, но след седмица-две ще се върна тук с моите храбри тигри, за да те взема.

— Хайде сега да ви видя, кучета! — извика той, като изправи гордо снага. — Ще се бия с вас за Перлата на Лабуан! — Метна се на перваза и скочи сред една гъста цветна леха, която го скри целия.

През това време войниците, шестдесет или седемдесет на брой, бяха обградили целия парк и се придвижваха бавно към вилата с насочени пушки, готови да открият огън.

Настръхнал като тигър, стиснал сабята в дясната си ръка и криса в лявата, затаил дъх, Сандокан не помръдваше, но бе готов да се спусне срещу обръча и да го разкъса. Само в един миг вдигна глава към прозореца, където знаеше, че неговата любима Мариана очаква с тревога изхода на борбата.

Много скоро войниците стигнаха на няколко крачки от лехата, където се криеше той. На това място те спряха, защото не знаеха какво да правят и какво може да им се случи.

— Полека, момчета — рече един ефрейтор. — Ще чакаме сигнал, преди да минем напред.

— Да не би да се страхувате, че пиратът се е скрил? — запита един войник.

— По-скоро се страхувам, че е избил всички обитатели на вилата, защото не се чува никакъв шум.

— Нима е способен на такова нещо?

— Този разбойник е способен на всичко — отговори ефрейторът. — Ех, как бих се радвал да го видя увиснал на някоя рея, с цял метър въже на шията!

Сандокан, който не пропускаше нито една дума, изръмжа глухо и впери в ефрейтора кръвясалите си очи.

— Потрай още малко — процеди през зъби той. — Ти ще паднеш пръв.

В същото време откъм вилата отекна ловният рог на лорда.

— Втори сигнал? — промърмори Сандокан.

— Напред! — изкомандува ефрейторът. — Пиратът е около вилата.

Войниците се приближаваха бавно, оглеждайки внимателно навред. Сандокан измери на око разстоянието, вдигна се на колене, и скочи срещу неприятелите. За миг успя да разцепи черепа на ефрейтора и да изчезне в близкия гъсталак.

Изумени от смелостта му и потресени от смъртта на своя ефрейтор, войниците дори не се сетиха да стрелят веднага. Това кратко колебание бе достатъчно на Сандокан, за да стигне до оградата, да я прехвърли с един скок и да изчезне от другата страна.

Скоро избухнаха яростни викове и гърмежи. Офицери и войници се втурнаха вкупом навън от парка, пръснаха се по всички посоки, стреляйки бясно, с надеждата да улучат беглеца, но беше вече много късно. Измъкнал се като по чудо от огнения обръч, Сандокан бързо се отдалечи и навлезе в горите, които опасваха имението на лорд Джеймс.

Свободен в гъстата джунгла, където имаше възможност да приложи безброй хитрости, да се скрие навсякъде, да се отбранява с каквото хване, той не се страхуваше вече от англичаните. Какво от това, че щяха да го преследват, да го търсят, след като имаше вече свободно пространство пред себе си и един глас неспирно му нашепваше: „Бягай, защото аз те обичам“!

„Нека дойдат да ме търсят тук, сред дивата природа — казваше си той, като продължаваше да тича. — Ще срещнат Тигъра свободен, готов на всичко, решен на всичко. Нека димящите им кръстосвачи да браздят водите на острова, да хвърлят войниците си сред джунглата, да извикат на помощ всички жители на Виктория, аз пак ще премина през щиковете и оръдията им. Но скоро ще се върна, мило момиче, кълна ти се, че ще се върна с моите храбреци, не вече победен, а победител, и ще те измъкна завинаги от това омразно място.“

Виковете на преследвачите и гърмежите се чуваха все по-слабо и по-слабо, докато заглъхнаха съвсем. Спря в подножието на едно гигантско дърво, за да си поеме дъх и да избере път сред гъстата джунгла, чиито растения бяха едно от друго по-големи и по-заплетени.

Нощта бе ясна и безоблачна, между листата на дърветата проникваха бледосинкави лунни лъчи.

— Я да видим сега — рече пиратът, упътвайки се по звездите.

— Зад гърба Ми са англичаните, пред мен, на запад, се намира морето. Ако хвана тази посока, може да се натъкна на някой взвод, защото те ще предположат, че ще се помъча да стигна най-близкия бряг. По-добре е да се отклоня и да свия на юг, за да стигна морето надалеч от тука. Хайде, на път, и бъди нащрек!

Напрегна сили, обърна гръб на брега, който, изглежда, не беше много далеч, и отново навлезе в гората, провирайки се крайно предпазливо между храстите; неведнъж му се наложи да прескача повалени от гръм или рухнали от старост дървета, да се катери по високите растения, да се провира през гъста растителна бариера, която би затруднила дори маймуните.

Около три часа броди така, задържайки се всеки път, когато подплашена от присъствието му птица литваше с остър писък или диво животно побягваше с рев, и накрая се озова пред една река с черни тинести води. Нагази във водата и тръгна срещу течението, размазвайки с крака безбройните водни червеи. След петдесетина метра пред очите му се изпречи дебел клон, хвана се за него и се покачи на дървото, което имаше гъста шума.

— Ето колко е нужно, за да скрия следите си и от кучетата

— рече си той. — Сега мога да си почина, без да се страхувам, че ще ме открият.

Но не бе изминал и половин час, когато острият му слух долови лек шум наблизо. Затаил дъх, той разтвори бавно листака и се взря изпитателно в гъстия мрак на гората.

Двама души, приведени до земята, пристъпваха внимателно, като се озъртаха на всички страни. „Неприятелят! — учуди се Сандокан, като разпозна, че това са войници. — Дали съм се заблудил, или са ме проследили чак дотук?“.

Двамата войници, които, както изглеждаше, търсеха дирите на пирата, извървяха така няколко метра и спряха точно под дървото, където се бе скрил Сандокан.

— Знаеш ли, Джон, страх ме е в този тъмен лес — рече единият от двамата с треперещ глас.

— И мене, Джеймс — обади се другият. — Този, когото търсим, е по-пъргав и от тигър, способен да се хвърли отгоре ни и да ни удуши и двамата. Не видя ли как уби в парка нашия другар?

— Никога няма да забравя това, Джон. Сякаш не беше човек, а гигант, готов да ни насече, всичките на парчета. Мислиш ли, че ще успеем да го хванем?

— Съмнявам се, макар че баронетът Уйлям Розентал е обещал петдесет лири стерлинги за главата му. Докато всички сме се втурнали да го преследваме на запад, за да му попречим да се качи на някой малайски кораб, той може би бяга на север или на юг.

— Но утре или най-късно вдругиден ще пуснат кръстосвач, който ще му попречи да избяга.

— Имаш право, приятелю. Но какво да правим ние сега?

— Да отидем на брега, после ще видим.

— Няма ли да изчакаме сержанта Уилис, който идва след нас?

— Ще го чакаме на брега.

— Да се надяваме, че няма да се натъкне на пирата. А ние да тръгваме, хайде!

Двамата войници се огледаха наоколо за последен път и поеха на запад, изчезвайки сред нощните сенки.

Сандокан, който не бе пропуснал нито дума от разговора им, постоя на дървото около половин час, после се, смъкна безшумно на земята.

„Добре — рече си той. — Нека всички ме търсят на запад, а аз ще вървя все на юг, където вече знам, че няма да срещна неприятели. Но трябва да бъда нащрек. По петите ми е сержант Уилис.“

Тръгна безшумно на юг, като прегази пак реката и си отвори път в гъстата завеса от растения. Тъкмо се канеше да заобиколи едно огромно камфорово дърво, изпречило се на пътя му, когато чу заповеднически глас, който извика заплашително:

— Стой, нито крачка повече, само да мръднеш, ще те пречукам като куче!

Без да се бои от тази жестока заплаха, която можеше да му струва живота, пиратът се извърна бавно, готов да развърти сабята си.

На шест крачки от него зад един храст бе застанал войник, който се целеше хладнокръвно, решен, види се, да изпълни докрай заканата си. Несъмнено това бе сержантът Уилис, за когото бяха споменали преди малко двамата следотърсачи. Сандокан се огледа спокойно — в този дълбок мрак очите му святкаха със странни отбясъци — и избухна в смях.

— Защо се смеете? — запита сержантът объркан и зачуден. — Струва ми се, че моментът е неподходящ.

— Как да не се смея, когато ти се осмеляваш да ме заплашваш със смърт! — отговори Сандокан. — Знаеш ли кой съм аз?

— Пиратският главатар от Момпрацем.

— Сигурен ли си? — изсъска Сандокан.

— Главата си залагам, че не се лъжа!

— Наистина аз съм Малайския тигър.

— Аха!

Двамата мъже — Сандокан насмешлив, заплашителен, уверен в себе си, а другият решен да не отстъпва, но изплашен, че се намира сам пред този легендарно смел пират — мълчаливо се измериха с поглед.

— Хайде, Уилис, ела да ме хванеш — рече Сандокан.

— Уилис! — възкликна войникът, обзет от суеверен страх. — Откъде знаете името ми?

— Човек, избягал от ада, знае всичко — отвърна Тигъра с кикот.

— Вдъхвате ми страх.

— Страх! Знаеш ли, че виждам кръв, Уилис?

Войникът, който бе свалил пушката, съвсем се изненада и изплаши, недоумявайки дали пред себе си има човек, или демон, отстъпи рязко назад и отново вдигна пушката да се прицели, но Сандокан, който не го изпускаше от очи, мигновено се хвърли отгоре му и го повали.

— Милост, милост — замоли се клетият сержант, като видя върха на сабята, опрян в гърдите му.

— Ще пощадя живота ти — отсече Сандокан.

— Да вярвам ли?

— Малайския тигър не дава празни обещания. Стани и ме слушай!

Сержантът се изправи треперещ и втренчи в Сандокан изплашените си очи.

— Казах, че ще ти пощадя живота, но ти трябва да отговориш на всички въпроси, които ще ти задам.

— Кажете.

— Къде смятат, че съм избягал?

— Към западния бряг.

— Колко души са по следите ми?

— Не мога да ви кажа, това би било предателство.

— Имаш право, не те укорявам, напротив, изпитвам уважение към теб.

Сержантът го погледна с почуда:

— Що за човек сте вие? Смятах ви за жалък негодник, но виждам, че всички се лъжат.

— Не ме интересува! Сваляй униформата.

— Какво ще правите с нея?

— Ще ми послужи да избягам, нищо повече. Между преследвачите има ли войници от Индия.

— Да, сипани^[1].

— Добре, сваляй униформата, без да се опъваш, ако искаш да се разделим като добри приятели.

Войникът се подчини. Сандокан надяна криво-ляво униформата, препаса войнишкия нож и патронташа, сложи фуражката на главата си, преметна карабината през рамо и рече на войника:

— Дай сега да те вържа!

— Ще ме оставите да ме разкъсат тигрите?

— Ами! Тигрите не са чак толкова много, колкото си мислиш. Но аз трябва да взема мерки, за да не отидеш да ме предадеш.

Сграбчи с яките си ръце войника, който не смееше да се съпротивлява, върза го здраво за едно дърво и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща назад.

„Още тази нощ трябва да стигна брега и да отплувам — рече си той, — иначе утре ще бъде вече късно. Може би с тая униформа на гърба лесно ще успея да избягам от преследвачите и да се кача на някой кораб за Ромадските острови. Оттам мога да стигна до Момпрацем и тогава… О, Мариана, скоро ще ме видиш, но вече като страшен победител!“ При това име, назовано почти неволно, челото на пирата помръкна, лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Той сложи ръце на сърцето си и въздъхна. После промълви с печален глас:

— Бедната Мариана, колко ли се измъчва сега, като мисли, че съм победен, ранен или заловен, а може би и мъртъв. Бих дал всичката си кръв, капка по капка, за да я видя отново само за миг, да й кажа, че Тигъра е още жив и ще се върне! Тази нощ ще напусна тези негостоприемни брегове, отнасяйки в сърцето си нейната клетва, и ще се върна на моя див остров. А после какво ще правя? Ще се простя ли с бурния си живот, с моя остров и моите пирати, с морето? Заклех й се да направя всичко това; заради това възвишено същество, което успя да покори недостъпното сърце на Малайския тигър, съм готов на всякакви жертви. Млъкни, не споменавай повече името й или ще полудееш. Хайде, на път!

Тръгна отново с по-бързи крачки, като притисна силно гърдите си, сякаш искаше да задуши буйните удари на сърцето. Цялата нощ вървя през гори с огромни дървета, през савани с реки и блата, като се мъчеше да се упътва по звездите. Призори спря в една горичка с исполински дуриони да си почине малко и да провери дали пътят е свободен. Тъкмо се канеше да се скрие в един гъсталак от лиани, когато дочу глас:

— Хей, друже, какво търсиш там вътре? Внимавай да няма скрит някой пират, по-страшен и от тигрите във вашата страна.

Сандокан, ни най-малко изненадан, сигурен, че няма от какво да се страхува с тази униформа на гърба, се обърна спокойно и видя наблизо двама войници, изтегнати под хладната сянка на една арекова палма. Като се вгледа по-внимателно в тях, разпозна ония двамата, които бе срещнал преди сержанта Уилис.

— А вие какво правите тук? — запита Сандокан с гърлен глас на развален английски език.

— Почиваме си — отговори единият от двамата. — Цяла нощ сме гонили и вече не издържаме.

— И вие ли търсихте пирата?

— Да, дори мога да ви кажа, сержанте, че открихме следите му.

— Охо! — възкликна Сандокан, преструвайки се на учуден. — И къде ги открихте?

— В гората, през която току-що минахме.

— А после загубихте ли ги?

— Не можахме да ги намерим по-нататък — отвърна войникът с гняв.

— Накъде водеха?

— Към морето.

— Тогава всичко е ясно.

— Какво искате да кажете, сержанте? — запитаха двамата войници, като скочиха на крака.

— Че аз и Уилис…

— Уилис!… Срещнахте ли го?

— Разделих се с него преди два часа.

— Продължавайте, сержанте!

— Исках да ви кажа, че аз и Уилис намерихме дирите му близо до червения хълм. Значи, пиратът се мъчи да стигне до северния бряг на острова, няма какво повече да се лъжем.

— Тогава ние сме попаднали на лъжливи следи…

— Не, приятели — рече Сандокан, — работата е в това, че пиратът хитро ни измами.

— По какъв начин? — попита по-възрастният от двамата войници.

— Тръгнал е отново на север, по коритото на една река. Хитрецът е оставил следи из горите, за да ни заблуди, че бяга на изток, а после се е върнал назад.

— Какво трябва да правим сега?

— Къде са другарите ви?

— Претърсват гората на две мили оттук, като се придвижват на изток.

— Върнете се незабавно назад и им заповядайте да тръгнат към северните брегове на острова, без да губят време. Побързайте, лордът е обещал сто лири стерлинги и повишение в чин за оня, който открие пирата.

Не му беше нужно повече, за да съблазни двамата войници. Грабнаха бързо пушките си, прибраха лулите, с които пушеха, и като се сбогуваха със Сандокан, бързо се отдалечиха, изчезвайки между дърветата.

Малайския тигър ги проследи с поглед докъдето можа, после се скри пак в гъсталака и измърмори:

— Докато ми препречват пътя, мога да си подремна няколко часа. После ще видя какво ще правя.

Пийна няколко глътки уиски от манерката на Уилис, изяде бананите, които бе набрал в гората, сложи главата си на сноп трева и заспа дълбоко, без да мисли повече за враговете си.

Навярно бе спал не повече от три-четири часа. защото, когато отвори Очи, слънцето беше още високо Надигна се от тревата, за да тръгне отново на път но изведнъж чу пушечен изстрел, последван от стремителен конски галоп. „Да не би да са ме открили?“ — помисли си и се сгуши пак в гъсталака. Зареди бързо карабината, разгърна предпазливо листака и погледна. Отначало не видя нищо, но чуваше, че конският галоп се приближава бързо. Помисли, че някой ловец се е спуснал да гони диво прасе. Твърде скоро обаче разбра, че се е излъгал. Преследваха човек.

Наистина миг след това един малаец, ако се съдеше по бронзовия цвят на кожата му, прекоси тичешком саваната, стараейки се да стигне близката бананова горичка. Беше нисък човек, як, набит, почти гол, само с една раздърпана фустанелка и шапка от влакна на роганг, но в дясната си ръка стискаше чепата тояга, а в лявата — крие със змиевидно острие. Тичаше така бързо, че Сандокан не -успя да го разгледа по-добре. Но го видя как се вмъкна сред банановите дървета и изчезна под гигантските им листа.

— Кой ли е пък този? — запита се Сандокан учуден. — Сигурно някой малаец В главата му изведнъж проблесна мисълта: — Ами ако е някой от моите хора? Дали Яниш не е стоварил някого на брега да дойде да ме търси? Той знаеше, че заминавам за Лабуан.

Тъкмо се канеше да излезе от гъсталака, за да види къде се е сврял беглеца, когато в края на гората се появи конник.

Беше кавалерист от Бенгалския полк. Изглеждаше разярен, защото ругаеше и измъчваше коня, като го пришпорваше и дърпаше гневно юздата. Като стигна на петдесет стъпки от банановата горичка, скочи пъргаво на земята, завърза коня за едно коренище, зареди мускета си и се заслуша, оглеждайки внимателно близките дървета.

— Гръм и мълния! Вдън земя ли потъна? — възкликна той. — Трябва да се е скрил някъде тук, дявол да го вземе, но този път няма да избяга от мушката ми! Много добре знам, че имам работа с Малайския тигър, ала Джон Гибс не се страхува. Ако този проклет кон не се беше заинатил, сега вече мръсният пират нямаше да бъде жив.

Като пухтеше и мърмореше така на себе си, кавалеристът бе извадил сабята си и разгръщайки предпазливо клоните, навлизаше в гъсталака под група арекови палми. Макар че тези дървета граничеха с банановата горичка, той едва ли би успял да открие беглеца. Малаецът вече се бе отдалечил, лазейки по лианите и коренищата, и си бе намерил сигурно скривалище.

Без да излиза от храсталака, Сандокан напразно се опитваше да разбере къде се е притаил малаеца. Колкото и да се протягаше и да надзърташе под листата, не то виждаше никъде. Внимаваше само да не насочи кавалериста по верен път и да издаде нещастния невинен туземец.

„Я да се опитам да го спася — рече си Сандокан. — Може да е някой от моите хора или съгледвач, изпратен от Яниш. Трябва Да отдалеча този кавалерист, та да не вземе да го намери.“

Когато вече се канеше да навлезе в горичката, видя, че наблизо се разклати една завеса от лиани. Обърна глава натам и пред очите му се появи малаецът. Изплашен да не го изненадат, клетият човек се катереше като маймуна по тези растителни въжета, устремен към върха на едно мангово дърво, за да се скрие сред гъстата му шума.

— Гледай го ти, какъв хитрец! — измърмори Сандокан. Изчака го да стигне до горе и да се обърне. Щом зърна лицето му, едва не извика от радост и почуда — Джиро-Батолт… Моят добър малаец!… Откъде се е взел тук, жив? Доколкото си спомням, оставих го мъртъв в потъзащия кораб? Какъв късмет!… Този човек трябва да има кучешка душа. Да го спасим!…

Зареди карабината, заобиколи гъсталака и се появи внезапно в началото на гората, като викна:

— Ей, приятелю!… Какво търсиш така настървено? Да не си ранил някое диво прасе?

При този глас кавалеристът изскочи пъргаво от храстите, с насочен мускет.

— Я виж ти, сега пък сержант! — извика смаян.

— Изненадан ли сте, приятелю?

— Вие пък откъде изникнахте?

— От гората. Чух гърмеж и побързах да дойда насам, да видя какво се е случило. По диво прасе ли стреляхте?

— Да, едно такова диво прасе, дето е по-опасно и от тигър! — отвърна кавалеристът, едва сдържайки гнева си.

— Но какво беше животното?

— Да не би и вие да търсите човек? — попита войникът.

— Да.

— Малайския тигър, нали, сержанте?

— Точно него.

— Видяхте ли го този страшен пират?

— Не, но открих следите му.

— А пък аз, сержанте, намерих самия пират.

— Не е възможно…

— Стрелях право в него…

— И… не го ли улучихте?

— Да, като че ли стрелям за първи път…

— А къде може да се е скрил?

— Боя се, че е отишъл вече далеч. Видях го как прекоси вадата и се скри ей в тези гъсталаци.

— Тогава няма да го намерите вече.

— И аз смятам така. Този човек е по-пъргав от маймуна й по-страшен от тигър.

— Способен да ни прати и двамата на оня свят.

— Зная, сержанте, Ако не бяха тези сто лири стерлинги, обещани от лорд Гайлонк, не бих посмял да тръгна да го гоня. Но аз разчитам на тях, за да си обзаведа стопанство, когато напусна военната служба.

— А сега какво смятате да правите?

— Не зная. Мисля, че ако продължавам да се завирам из тази джунгла, само си губя времето.

— Искате ли съвет от мен?

— Кажете, сержанте.

— Качете се пак на коня и обходете гората.

— Ще дойдете ли и вие с мен? Като сме двама, ще имаме повече кураж.

— Не, друже. Нима искате да оставим пирата да избяга?

— Не ви разбирам.

— Ако го гоним и двамата в една посока, Тигъра ще избяга в друга. Вие обходете гората, а на мен оставете да претърся гъсталака.

— Прието, но при едно условие.

— Какво?

— Че ще делим наградата, ако имате късмет да убиете Тигъра. Не ми се иска да загубя и стоте лири.

— Дадено — съгласи се Сандокан с усмивка. Кавалеристът прибра сабята си в ножницата, метна се на коня, като постави отпред заредения мускет и се сбогува със сержанта:

— Ще се намерим на другия край на гората.

— Има много да чакаш — измърмори Сандокан. Изчака го да отмине и отиде до дървото, на което се бе скрил неговия малаец.

— Слез, Джиро-Батол!

Още не доизрекъл думите си и малаецът тупна в краката му, като извика задавено: — Ах… капитане мой!

— Учудваш ли се, че ме виждаш още жив, храбрецо?

— Повярвайте ми, главатарю — рече пиратът просълзен, — мислех, че няма.да ви видя никога вече, бях сигурен, че англичаните са ви убили.

— Убили? Англичаните нямат достатъчно куршуми, за улучат сърцето на Малайския тигър — отвърна Сандокан. — Вярно е, бях тежко ранен, но както виждаш оздравях и съм готов да се хвърля отново в бой.

— А всички други?

— Спят в бездните на морето — отговори Сандокан с въздишка. — Всички смелчаци, с които нападнах проклетия параход, паднаха под ударите на Леопардите.

— Но ние ще отмъстим за тях, капитане…

— Да, и то много скоро… А по каква щастлива случайност те намирам още жив? Доколкото си спомням, видях те, че падна убит на борда на твоя кораб още при първото сражение.

— Вярно е, капитане. Един шрапнел ме удари в главата, но не ме уби. Когато се съвзех, нашият злощастен кораб, надупчен от снарядите на кръстосвача, вече потъваше. Залових се за една отломка и се помъчих да стигна до брега. Много часове се лутах в морето, докато загубих съзнание. Събудих се в колибата на един туземец. Добрият човек ме намерил на петнадесет мили от брега, натоварил ме в своето кану и ме пренесъл на сушата. Лекува ме, старателно, докато оздравях напълно.

— А сега накъде бягаше?

— Отивах на брега, за да пусна на вода едно кану, издялано от мен, когато ме нападна оня войник.

— Значи си имаш кану.

— Да, капитане.

— В Момпрацем ли искаше да се върнеш?

— Тази нощ.

— Заедно ще отидем там, Джиро-Батол.

— Кога?

— Ще потеглим още тази вечер.

— Не искате ли да дойдете в моята колиба да си починете малко?

— Охо, ти имаш и колиба!

— Да, намерих я изоставена.

— Да вървим там веднага. Ти не можеш да останеш повече тук, за да не те нападне кавалеристът.

— Дали ще се върне? — запита Джиро-Батол с тревога.

— Сигурно.

— Да бягаме, капитане.

— Не бързай чак толкова! Както виждаш, станал съм сержант от Бенгалския пехотен полк, което значи, че мога да те закрилям,

— Да не сте съблекли някой войник?

— Точно така, Джиро-Батол.

— Хитро скроено!

— Мълчи и да тръгваме, че да не ни връхлети кавалеристът. Далече ли е колибата ти?

— След четвърт час сме там.

— Да идем да починем малко, после ще помислим как да отплуваме.

Двамата пирати излязоха от гъсталака и след като се увериха, че наоколо няма никой, прекосиха бързо саваната, стигайки до края на втората гора. Но още преди да навлязат сред гъстата растителност, Сандокан дочу бесен галоп.

— Пак оня досадник! Бързо, Джиро-Батол, скрий се в тези храсти!…

— Хей, сержанте! — викна кавалеристът, който изглеждаше разгневен. — Така ли ми помагате да заловя оня обесник? Докато аз преуморих коня си, вие не сте се помръднали! — И продължи да пришпорва коня, който се изправяше на задните си крака и цвилеше от болка. Вече бе прекосил саваната и се спря до туфа самотни дървета.

Сандокан се обърна към него и му отговори кротко:

— Понеже намерих дирите на пирата, сметнах за безполезно да го търся из гората. Пък и вас чаках.

— Открили сте дирите му? Хиляди дяволи!… Че на колко места е оставил следи този шмекер? Мисля, че добре ни е заблудил.

— И аз смятам така.

— Кой ви ги показа?

— Сам ги открих.

— Хайде де, сержанте! — възкликна кавалеристът иронично.

— Какво искате да кажете? — свъси чело Сандокан.

— Че някой ви ги е посочил.

— Кой?

— Видях край вас някакъв черен.

— Срещнах го случайно и тръгна с мене.

— Сигурен ли сте, че беше човек от острова?

— Да не съм сляп.

— И къде отиде този черен?

— Навътре в гората. Гонеше диво прасе.

— Не биваше да го пускате. Можехме да научим нещо от него и да спечелим стоте лири.

— Ами!… Започвам да се страхувам, че вече сме ги загубили, друже. Отказвам се от тях и се връщам във вилата на лорд Гай-лонк.

— А аз не се страхувам, сержанте. Ще продължа да гоня пирата.

— Както искате.

— Щастливо завръщане! — подвикна насмешливо кавалеристът.

— Върви по дяволите — отвърна Сандокан. Кавалеристът вече беше далеч, пришпорвайки бясно коня си, и се насочи пак към гората, през която бе минал преди малко.

— Да вървим — рече Сандокан, когато оня се скри от погледа му. — Ако се върне още веднъж, ще го поздравя с един хубав куршум!

Двамата с Джиро-Батол навлязоха в гората и след като прекосиха още една поляна, се озоваха сред гъста джунгла, където с мъка си проправяха път в хаоса от каламуси и ротанги, сплели се в причудлива завеса, както и сред коренищата, които се виеха като змии по земята.

Вървяха повече от четвърт час през блата и потоци, по чиито брегове се виждаха пресни следи от човешки стъпки, докато стигнаха гъста гора, където почти не проникваше светлина. г

Джиро-Батол спря за момент да се ослуша, после се обърна към Сандокан:

— Колибата ми е ей там, сред ония растения.

— Сигурно убежище — усмихна се -Малайския тигър. — Възхитен съм от предпазливостта ти.

— Елате, капитане. Никой няма да дойде да ни безпокои.

Колибата на Джиро-Батол се гушеше именно сред тази гъста гора, между два грамадни помбоса, които с огромната маса на своите листа я скриваха напълно от слънчевите лъчи.

Едва ли можеше да се нарече жилище тази схлупена тясна колиба,.покрита с бананови листа, наредени на пластове, със стени от грубо сплетени клони, годна да подслони само двойка диваци. Нямаше и следа от прозорци, а само един отвор за врата.

Вътре беше също така мизерна. Имаше само една постеля от бананови листа, две груби гърнета от недопечена глина и два камъка, които служеха за огнище.

Но в замяна на това имаше в изобилие хранителни припаси — най-различни плодове и половин диво прасе, окачено на тавана за двата задни крака.

— Моята колиба не е кой знае какво, капитане — рече Джиро-Батол. — Но тук можете да си починете удобно, без да се страхувате, че ще бъдете обезпокоен. Дори туземците от околността не знаят, че тук се намира някакво убежище. Ако искате да поспите, мога да ви предложа тази постеля от свежи листа, нарязани тази заран, ако сте жаден, имам гърне с прясна вода, а ако сте гладен, ще ви нагостя с плодове и вкусни котлети.

— Не искам нищо повече, мой добър Джиро-Батол — отговори Сандокан. — Не очаквах, че ще намеря и толкова.

— Дайте ми половин час, за да ви Опека парче месо от дивото прасе. А през това време вие можете да оберете моя склад. Ето тук има превъзходни ананаси, ароматни банани, сочни помбоси, каквито не сте вкусвали никога в Момпрацем, невероятно едри плодове от хлебно дърво и дуриони, по-сладки и от крем. Всичко е на ваше разположение.

— Благодаря, Джиро-Батол. Ще се възползувам от поканата ти, защото съм изгладнял като тигър, дето не е ял цяла седмица.

— А пък аз ще запаля огъня.

— Няма ли да се види димът?…

— О, не се бойте, капитане мой! Дърветата са толкова високи и гъсти, че нищо няма да се забележи.

Сандокан, който след дългите походи през джунглата беше изгладнял много, се нахвърли върху един кокосов орех, който тежеше не по-малко от двадесет либри, и започна да гризе бялата и сладка месеста част, напомняща му вкуса на бадем.

В същото време малаецът, който бе натрупал сухи клони в огнището, се мъчеше да ги запали, като за тази цел си послужи с две бамбукови пръчки, разцепени на половина.

Малайците добиват огън по твърде интересен начин, без да им трябва кибрит. Вземат две разцепени наполовина бамбукови пръчки и върху изпъкналата повърхност на едната правят рязка. После започват да трият ръба на другата пръчка в направената рязка, отначало бавно, сетне все по-бързо и по-бързо. При това триене се образува прашец, който полека-лека се запалва и пада върху влакно от гомут, което служи за разпалка. Тази работа е твърде лесна и бърза и не изисква голямо умение.

Джиро Батол сложи да се пече хубаво парче месо от дивото прасе, набучено на една зелена пръчка, поддържана от два чаталести клона, забити в земята. После отиде и изрови от купчина свежи листа някакво гърненце, издаващо неприятна миризма, която обаче дивият син на малайската гора вдъхна с наслаждение.

— Какво се каниш да ми поднесеш, Джиро-Батол? — запита Сандокан.

— Едно чудесно ястие, мой капитане.

Сандокан надзърна в гърненцето и направи гримаса.

— Предпочитам котлети от диво прасе, приятелю мой. Блачангът не е за мен. Благодаря ти все пак за доброто намерение.

— Пазех го за изключителни случаи, мой капитане — каза малаецът с огорчение.

— Нали знаеш, че не съм малаец. Докато аз ям твоите плодове, ти си излапай чудесното ястие. Иначе по пътя в морето ще се развали.

Малаецът не чака втора покана и се нахвърли лакомо върху гърненцето, показвайки голямо удоволствие.

Блачангът е любимо ястие на малайците, което би погнусило дори и китайците. Наистина те не се гнусят да ядат змии, гниещи животни, червеи със сос и дори личинките на термитите, за които са направо луди. Но блачангът надминава всички представи. Това е смес от рачета и дребни рибки, стрити заедно, оставени да гният на слънцето и после осолени. Тази бърканица издава непоносима миризма, от която на човек може да му прилошее. Но малайците, включително и жителите на остров Ява, са ненаситни на това отвратително ястие и го предпочитат пред пилетата и сочните котлети от диво прасе.

Докато чакаха да стане печеното, двамата пирати подеха отново разговор.

— Тази нощ тръгваме, нали, капитане? — запита Джиро-Батол.

— Да, щом залезе луната — отговори Сандокан.

— Дали пътят ще бъде свободен?

— Надявам се.

— Непрекъснато се страхувам от друга лоша среща, мой капитане.

— Не се безпокой, Джиро-Батол. Един сержант не може да буди подозрение.

— Ами ако някой ви познае и в тези дрехи?

— Тук ме познават много малко хора и съм сигурен, че няма да ги срещна по пътя си.

— Значи вие завързахте познанства?

— И то с важни хора, с барони и графове — каза Сандокан.

— Вие, Малайския тигър! — възкликна Джиро-Батол учуден. После погледна Сандокан с известно смущение и го запита колебливо: — А бялото момиче?

Малайския тигър вдигна отривисто глава, спря мрачен поглед върху малаеца и като въздъхна дълбоко, рече:

— Млъкни, Джиро-Батол! Млъкни! Не събуждай в мен ужасни спомени!… — Остана няколко мига смълчан, стиснал главата си с двете ръце, вперил очи в празното пространство, после подхвана, сякаш говорейки на себе си: — Скоро ще се върнем тук, на този остров. Съдбата ще излезе по-силна от моята воля, пък и в Момпрацем, при моите храбреци, нима ще мога да я забравя? Не ми стигаше поражението, ами трябваше да оставя и сърцето си на този проклет остров!…

— За кого говорите, мой капитане? — запита Джиро-Батол, крайно изненадан.

Сандокан прокара длан по очите си, сякаш искаше да изличи някакво видение, отърси се и каза:

— Не ме питай нищо, Джиро-Батол.

— Но ние ще се върнем тук, нали?

— Да.

— И ще отмъстим за нашите другари, загинали по бреговете на тази омразна земя.

— Да, но за мен може би ще бъде по-добре да не виждам никога вече този остров.

— Какво казвате, капитане?

— Казвам, че този остров може да нанесе смъртен удар на мощта на Момпрацем и завинаги да окове във вериги Малайския тигър.

— Вас ли, дето сте така силен и така страшен? О, не е възможно вие да се страхувате от английските Леопарди!

— Не, от тях не, но… кой може да предскаже съдбата? Моите мишци са още силни, но сърцето ми вече не е…

— Сърцето? Не ви разбирам, мой капитане.

— По-добре така. На трапезата, Джиро-Батол. Да не мислим за миналото.

— Вие ме плашите, капитане.

— Млъкни, Джиро-Батол — каза Сандокан с повелителен тон. Малаецът не посмя да продължи. Вдигна печеното, което издаваше апетитна миризма, постави го върху едно широко бананово листо и го поднесе на Сандокан. После отиде в един ъгъл на колибата и от някаква дупка извади полусчупена бутилка, увита грижливо в нещо като хартия, изплетена от влакна на ротанг.

— Малко джин, капитане — рече той, гледайки бутилката с пламтящи очи. — Голям зор видях, докато я измъкна от туземците, и я пазех, за да се подкрепям в морето. Можете да я изпиете до последната капка.

— Благодаря, Джиро-Батол — отвърна Сандокан с тъжна усмивка. — Ще я поделим братски.

Сандокан се наяде мълчаливо, като обърна много по-малко внимание на печеното, отколкото очакваше добрият малаец, пийна няколко глътки джин, после се изтегна върху свежите листа и каза:

— Да починем няколко часа. Докато падне вечерта, а след това ще чакаме да залезе луната.

Малаецът затвори грижливо колибата, изгаси огъня и след като изпразни бутилката, сви се в един ъгъл и почна да сънува, че се намира вече в Момпрацем.

Ала Сандокан, макар и капнал от умора, понеже цялата предишна нощ бе вървял, не можа да затвори очи. И вече не от страх да не бъде изненадан от неприятелите, защото бе невъзможно да го намерят в тази колиба, скрита така добре от погледа на всеки. Държеше го буден мисълта за младата англичанка.

Какво ли бе станало с Мариана след последните събития? Дали се е случило нещо между нея и лорд Джеймс?… И какви ли споразумения има между стария морски вълк и баронета Уйлям Розентал? Като се върнеше, дали щеше да я намери пак в Лабуан и още свободна? Каква жестока ревност гореше в сърцето на неустрашимия пират! Да, не можа да направи нищо за любимата жена, нищо друго освен да избяга, за да не падне под ударите на омразните врагове!…

— Ах! — възкликваше Сандокан, мятайки се неспокойно в постелята от листа. — Бих дал половината от живота си за да бъда още до това момиче, което съумя да затрогне сърцето на Малайския тигър! Бедната Мариана, какви ли тревоги я измъчват сега?

Може би вече мисли, че съм победен, ранен или мъртъв… Бих дал всичките си съкровища, моите кораби и моя остров, само да мога да й кажа, че Малайския тигър е още жив и я обича!… Хайде, горе главата!… Тази нощ ще напусна проклетия остров, отнасяйки в сърцето си нейното обещание, но пак ще се върна, дори ако трябва да поведа след себе си всички мои хора, ако трябва да започна отчаяна битка срещу всички военни сили на Лабуан, ако трябва да понеса още едно поражение и пак да бъда ранен…

С тези мисли Сандокан дочака залеза на слънцето и когато в гората и в колибата нахлу мрак, събуди Джиро-Батол, който хъркаше като тапир.

— Да вървим, малаецо — каза му той. — Небето се покри с облаци, така че няма защо да чакаме луната да залезе. Да тръгваме веднага, защото чувствувам, че ако остана тук още няколко часа, ще се откажа да те последвам.

— И ще оставите Момпрацем заради този проклет остров?

— Мълчи, Джиро-Батол — смъмра го Сандокан гневно. — Къде се намира твоето кану?

— Не е много далеч.

— Толкова близко ли е морето?

— Да, Малайски тигре.

— Сложил ли си вътре хранителни запаси?

— Погрижил съм се за всичко, капитане. Не липсват нито плодове, нито вода за пиене, нито весла и дори платно.

— Да тръгваме, Джиро-Батол!

Малаецът взе парче печено месо, което бе скътал, въоръжи се с една чепата тояга и последва Сандокан.

— По-благоприятна нощ не може и да има — каза той, като погледна небето, покрито с огромни облаци, — ще излезем в морето, без да бъдем забелязани.

Като преминаха гъсталака, Джиро-Батол спря за момент, за да се ослуша, и успокоен от дълбоката тишина, която цареше в гората, пое отново, свивайки на запад.

Тъмнината под тези високи дървета беше много гъста, но малаецът виждаше нощем може би по-добре от котките и познаваше местата. Като лазеше между безбройните коренища, виещи се по земята, той се катереше по безкрайно дълги и гъсто преплетени каламуси и непентеси, прескачаше огромни, рухнали от старост дървета, вървеше напред в тъмния лес, без да сбърка пътя.

Мрачен и мълчалив, Сандокан го следваше отблизо, повтаряйки всички тези движения. Ако случайно лунен лъч би осветил лицето на пирата, щеше да се види, че е посърнало от силна мъка. На този човек, който преди двадесет дни би дал половината от живота си, за да бъде в Момпрацем, сега му се струваше безкрайно мъчително да напусне острова, където оставяше, сама и беззащитна, жената, която обичаше безумно.

С всяка крачка, която го приближаваше към морето, мъката му -растеше, защото от минута на минута се увеличаваше разстоянието, отделящо го от Перлата на Лабуан.

От време на време спираше колебливо и не знаеше дали да се върне, или да продължи напред, но малаецът, който изгаряше от нетърпение да се качи в лодката час по-скоро и да отплава, го караше да продължи, като му напомняше колко опасно би било и най-малкото забавяне

След като вървяха така около половин час, Джиро-Батол спря внезапно и наостри слух.

— Чувате ли този грохот?

— Чувам го, това е морето — отговори Сандокан. — Къде е кануто?

— Тук наблизо

Малаецът преведе Сандокан през гъста завеса от листа и като минаха отвъд, му посочи морето, което бучеше, разбивайки се в пясъчния бряг на острова.

— Виждате ли нещо?

— Нищо — отвърна Сандокан, който бързо обходи с поглед хоризонта.

— Съдбата е с нас, на кръстосвачът още спят.

Слезе от брега, разтърсвайки клоните на едно дърво, и посочи някакъв плавателен съд, който се полюшваше тежко в края на малко заливче. Това беше груба лодка, издълбана с огън и брадва от дънера на голямо дърво подобна на онези, които използуват индианците по река Амазонка и полинезийците от Пасифика. Да излезеш в морето с тази тромава лодка, беше несравнима дързост, защото можеха да я преобърнат и най-малките вълни, но двамата пирати не бяха хора, които се плашат от такава мисъл.

Джиро-Батол пръв скочи в лодката и вдигна малка мачта, на която беше пригодил едно платно, изплетено от растителни влакна.

— Елате, капитане — каза той, готтвейки се да хване веслата. — След няколко минути може да ни отрежат пътя.

Мрачен, скръстил ръце на гърдите си, Сандокан стоеше още на сушата и гледаше на изток, сякаш се мъчеше да различи сред дълбокия мрак и високите дървета жилището на Перлата на Лабуан. Сякаш не чувствуваше, че е дошъл моментът на бягството и че всяко забавяне може да бъде съдбоносно за него.

— Капитане — повтори малаецът, — да не искате кръстосвачите да ви заловят. Елате, елате или ще бъде много късно.

— Следвам те — отговори Сандокан с печален глас. Скочи в кануто, като затвори очи и въздъхна дълбоко.

Вятърът духаше от изток, тоест в благоприятна за двамата мореплаватели посока.

Наклонено на борд, с издуто платно, кануто се носеше леко по обширното Малайско море, което бързо разделяше пирата от милата Мариана.

Седнал на кърмата, с глава между дланите, Сандокан не говореше и бе вперил поглед в Лабуан, който постепенно чезнеше в мрака; Джиро-Батол бе седнал на носа, щастлив и усмихнат, той бъбреше неспирно, като гледаше на запад, там, където трябваше да се появи страшния остров Момпрацем.

— Цепи като истински параход — рече той. Сандокан не отговори. Може би не беше го чул.

— Хайде, капитане — поде малаецът, който не можеше да мълчи нито миг, — защо сте мрачен тъкмо сега, когато ще видим отново нашия остров? Човек би казал, че ви е мъчно за Лабуан.

— Да, мъчно ми е, Джиро-Батол — отговори Сандокан с глух глас.

— О, да не би онези кучета, англичаните, да са ви омагьосали? А пък те, капитане, ви преследваха през гори и долини, жадни за вашата кръв. Ех, де да мога да ги видя утре, когато разберат за вашето бягство, как ще си хапят пръстите от яд и да чуя лютите клетви на техните жени

— На техните жени! — възкликна Сандокан, като се отърси

— Да, защото те ни мразят може би повече и от мъжете.

— О, не всички, Джиро-Батол

— Те са по-зли и от пепелянки, капитане, уверявам ви.

— Млъкни, Джиро-Батол, млъкни! Ако повториш тези думи, Ще те хвърля в морето!

В гласа на Сандокан прозвуча такава заплашителна нотка, че малаецът изведнъж млъкна. Той дълго гледа страшния пират, който не откъсваше очи от Лабуан, притискайки сърцето си с ръце, сякаш искаше да задуши някаква огромна мъка, после се отдръпна бавно към носа и измърмори.

— Англичаните са го омагьосали.

Тласкано от източниЯ вятър, кануто плаваше доста добре, въпреки вълните, които от време на време връхлитаха отгоре му. разтърсвайки го застрашително.

От страх, че Сандокан ще изпълни заканата си, малаецът вече не говореше; седнал на носа, той оглеждаше внимателно тъмната линия на хоризонта. Но неговият другар, изтегнат на кърмата, не отделяше поглед от мястото, където трябваше да се намира остров Лабуан, изчезнал вече сред нощните сенки.

След около два часа плаване зоркото око на малаеца зърна светла точка на хоризонта.

— Дали е търговски, или военен кораб? — запита той с тревога. Потънал в своите мъчителни мисли, Сандокан не бе забелязал нищо.

Светлата точка бързо нарастваше и като че ли се издигаше над линията на хоризонта. Тази бяла светлина можеше да принадлежи само на параход. Навярно беше фенер, запален на върха на фокмачтата.

Джиро-Батол започна да нервничи, безпокойството му растеше всеки момент, защото светлата точка, както изглеждаше, се насочваше право към кануто. Много скоро над белия фенер се появиха други два — червен и зелен.

— Параход, мой капитане… — повтори той.

Този път главатарят на пиратите от Момпрацем се стресна и в очите му проблесна тъмна мълния.

— Аха!… — обади се Сандокан и като се обърна рязко, погледна безкрайната морска шир. — Пак ли неприятел? — възкликна той, докато десницата му неволно напипа криса.

— Боя се, че е така, капитане мой.

Сандокан се взря в трите светли точки, които бързо наближаваха.

— Като че ли идва към нас.

— Тъкмо от това се боя, капитане — обади се пак малаецът. — Навярно комендантът му е забелязал нашето кану.

— Вероятно.

— Какво да правим, капитане?

— Да го оставим да се приближи.

— И ще ни хванат.

— Аз не съм вече Малайския тигър, а сержант от сипаите.

— Ами ако някой ви познае?

— Малцина са виждали Малайския тигър. Няма защо да се страхуваме, тъй като корабът идва не от Лабуан, а от открито море и можем да излъжем коменданта му — Той помълча известно време, взирайки се внимателно в неприятеля, накрая заяви: — Имаме работа с канонерка.

— Която идва от Саравак?

— Вероятно, Джиро-Батол. И понеже се е насочила към нас, да я изчакаме.

Канонерката наистина бе насочила носа си към кануто и ускоряваше ход, за да го стигне. Виждайки лодката така далеч от бреговете на Лабуан, комендантът навярно мислеше, че е била отнесена в открито море от вятъра и се притичваше на помощ, за да прибере хората, а може би искаше само да разбере дали са пирати, или корабокрушенци.

Сандокан бе дал заповед на Джиро-Батол да гребе с веслата, насочвайки кануто към Ромадските острови, които се намираха по на юг. И вече бе намислил как да заблуди коменданта.

След половин час канонерката се намираше вече само на няколко кабелта от кануто. Малкият плавателен съд с ниска кърма бе въоръжен само с едно оръдие, разположено на задната платформа, и снабден с една-единствена мачта. Екипажът му сигурно беше не повече от тридесет-четиридесет души.

Комендантът или офицерът на вахта маневрираше така, че да мине само на няколко метра от кануто, после даде команда да спрат руля, надвеси се от борда и извика:

— Стойте или ще ви пратя на дъното!

Сандокан скочи енергично и каза на добър английски език:

— За кого ме вземате?

— Я виж ти! — учуди се офицерът. — Сержант от сипаите! Какво правите тук в морето край Лабуан?

— Отивам на Ромадските острови, господине — отговори Сандокан.

— С каква цел?

— Трябва да предам нареждания за яхтата на лорд Джеймс Гайлонк.

— Там ли се намира яхтата му?

— Да, коменданте.

— И сте тръгнали за там с кану?

— Не можах да намеря друго.

— Внимавайте, в морето кръстосват малайски кораби.

— Ами!… — възкликна Сандокан, едва сдържайки радостта си.

— Вчера сутринта видях два от тях и се обзалагам, че идваха от Момпрацем. Ако имах още едно-две оръдия, не знам дали сега щяха да бъдат още на повърхността.

— Ще се пазя от тези кораби, коменданте.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не, господине.

— Лек път!

Канонерката пое отново, отправяйки се към Лабуан, докато в същото време Джиро-Батол насочваше платното на път за Момпрацем.

— Чу ли? — запита го Сандокан.

— Да, мой капитане.

— Нашите кораби обикалят в морето.

— Още ви търсят, мой капитане.

— Значи не вярват, че съм загинал.

— Сигурно не.

— Колко ще се изненада добрият Яниш, като ме види! Добър и верен другар е той!

Седна отново на кърмата, отправяйки взор към Лабуан. и повече не проговори. Но малаецът го чу да въздиша много пъти.

Призори бегълците се намираха вече на сто и петдесет мили от Момпрацем, разстояние, което можеха да изминат за по-малко от двадесет и четири или тридесет часа, ако вятърът беше все така благоприятен.

Малаецът извади храна от едно старо глинено гърне, скрито в кануто, и предложи на Сандокан, но той, все така потънал в своите размишления и тревоги, дори не му отговори, нито помръдна.

— Омагьосан е — повтори малаецът, като поклащаше глава. — И ако това е истина, тежко и горко на англичаните!…

През деня вятърът стихва много пъти и кануто, което потъваше тежко във водните ями, много пъти загребва вода. Привечер обаче задуха югоизточен вятър и бързо изтласка лодката на запад, като се задържа така и на другия ден.

След залеза малаецът, който стоеше прав на носа, най-сетне зърна тъмна грамада, извисена над морето, и извика:

— Момпрацем!…

При този вик Сандокан се раздвижи и се надигна. Това не беше вече предишният човек: меланхоличното изражение на лицето му бе изчезнало напълно, очите му святкаха и в тях сякаш нямаше и следа от предишната мъка.

— Момпрацем! — повтори той, като изправи високата си снага.

И остана неподвижен, загледан в своя див остров — крепост на неговото могъщество и величие сред това море, което справедливо наричаше свое. В този миг той чувствуваше, че пак е неустрашимият Малайски тигър с легендарни подвизи.

Силните му очи, надминаващи и най-добрите далекогледи, съзряха бреговете на острова, високата отвесна скала, където още се вееше пиратското знаме, укрепленията, които пазеха селището, и многобройните кораби в залива.

— Ах! Най-сетне да те видя пак! — възкликна той.

— Спасени сме, Тигре — викна малаецът, обезумял от радост Сандокан го погледна почти смаян.

— Нима още заслужавам това име, Джиро-Батол?

— Да, капитане

— А пък аз мислех, че вече съм недостоен за него — добави Сандокан с въздишка. Хвана веслото, което служеше за кормило, и насочи кануто към острова, който бавно потъваше в мрак.

В десет часа двамата пирати, незабелязани от никого, слязоха при отвесната скала. Като стъпи на своя остров, Сандокан пое дълбоко дъх и в този момент може би вече не съжаляваше за Лабуан и за миг бе забравил Мариана.

Обиколи бързо около скалата и стигна до началото на стръмната стълба, която водеше до неговата колиба.

— Джиро-Батол — обърна се той към малаеца, който се бе спрял, — иди си в колибата и извести на моите пирати, че съм пристигнал, но им кажи да ме оставят на спокойствие, защото имам да говоря с Яниш за някои неща, които трябва да останат в тайна.

— Никой няма да дойде да ви безпокои, капитане, щом такова е вашето желание. А сега позволете да ви благодаря, че ме доведохте отново тук. Ако ви потрябва човек, който да се жертвува, за да спаси дори някой англичанин или жена от тяхната раса, аз съм винаги готов.

— Благодаря ти, Джиро-Батол, благодаря… а сега си върви!

Скътал дълбоко в сърцето си спомена за Мариана, който малаецът неволно бе събудил, пиратът се качи по стълбата и изчезна в мрака.

Като стигна на върха, Сандокан спря на ръба на скалата и погледът му се зарея далеч, далеч на изток, по посока на Лабуан.

— Велики боже! — промълви той. — Какво разстояние ме дели от онова небесно създание! Какво ли прави тя сега, дали ме оплаква като мъртъв, или смята, че съм пленник? — От устата му се изтръгна глух стон и той отпусна глава на гърдите си, като каза примирено: — Съдба!

Вдъхна дълбоко нощния вятър, сякаш той носеше далечното ухание на любимата му, после с бавни стъпки се приближи към колибата, където една стая беше още осветена. Погледна през стъклата на прозореца и видя някакъв човек, седнал до масата, опрял глава на дланите си.

— Яниш — рече Сандокан с тъжна усмивка. — Какво ли ще каже, когато разбере, че Тигъра се връща победен и омагьосан?

Сподави въздишката си и отвори съвсем тихо вратата, без да го чуе Яниш. След няколко мига възкликна:

— Е, брате, забрави ли Малайския тигър?

Преди още да завърши думите си, Яниш се хвърли в прегръдките му и извика:

— Ти, ти, Сандокан!… Вече те смятах изчезнал завинаги!

— Както виждаш, върнах се

— Но къде беше през всичките тези дни, клети приятелю? Чакам те вече четири седмици, обзет от какви ли не тревоги. Какво прави толкова време? Да не си ограбил султана на Варауни или Перлата на Лабуан те е омагьосала? Говори, приятелю мой, защото изгарям от нетърпение!

В отговор на всички тези въпроси Сандокан го загледа мълчаливо, скръстил ръце на гърдите си, със свъсен поглед и мрачно лице.

— Хайде, говори! — каза Яниш, учуден от това мълчание.

— Какво означават тези дрехи на гърба ти и защо ме гледаш така? Да не ти се е случило някакво нещастие?

— Нещастие! — отвърна Сандокан с дрезгав глас. — Знаеш ли, че от петдесетте тигри, които водех срещу Лабуан, остана жив само Джиро-Батол? Известно ли ти е, че загинаха всички по бреговете на проклетия остров, покосени от оръдията на англичаните, че аз паднах тежко ранен на палубата на един кръстосвач и.че моите кораби почиват на дъното на Малайско море?

— Сразен, ти?… Това е невъзможно, невъзможно!

— Да, Яниш, бях победен и ранен, моите хора бяха избити и сега се завръщам смъртно болен!…

С нервно движение пиратът плъзна един стол към масата, изпи една след друга три чаши уиски, после с променен глас, ту дрезгав, ту писклив, разказа от начало до край всичките си преживелици: десанта на Лабуан, срещата с кръстосвача, жестоката битка, абордажа, раната, която бе получил, страданията и оздравяването. Но, когато заговори за Перлата на Лабуан, всичкият му гняв се изпари. Гласът му, до преди малко дрезгав, прекъсван от гневни изблици, стана съвсем друг — нежен, гальовен, страстен.

С поетичен порив той описа прелестите на младата леди — ония кротки, тъжни очи, лазурни като морската вода, които го бяха развълнували дълбоко, говори за нейните златисти коси, по-тънки от свила, по-уханни от горски рози, за оня несравним ангелски глас, който бе затрогнал коравото му сърце, за ония нежни ръце, които умееха да изтръгват от лютнята най-чисти и сладки звуци, от които се бе почувствувал пленен и омагьосан. Описа страстно върховните моменти, прекарани до любимата жена, в които не си спомнял вече нито за Момпрацем, нито за своите тигри и забравял дори, че е Малайския тигър. И така разказа за всички по-сетнешни събития: лова на тигъра, любовното признание, предателството на лорда, бягството, срещата с Джиро-Батол и плаването към Момпрацем.

— Чуй ме, Яниш — продължи той с още по-развълнуван глас.

— В момента, когато стъпих в кануто, оставяйки онази девойка беззащитна, помислих, че ще ми се пръсне сърцето. По-скоро имах желание да изоставя нашия остров, да потопя кануто и Джиро-Батол, да издигна в морето огнена преграда, за да не мога да я премина никога. В оня момент бих разрушил безжалостно моя чудесен Момпрацем, бих потопил всичките си кораби, бих разгонил хората си и бих приел да не съм Малайския тигър…

— Ах, Сандокан — възкликна Яниш с укоряващ тон.

— Не ме осъждай, Яниш! Ако знаеш какво изпитвам тук, в това сърце, което смятах от камък, неподатливо на никаква страст! Чуй ме, обичам тази жена до такава степен, че ако тЯ се появи пред мен и поиска да се откажа от моята националност, за да стана англичанин… аз, Малайския тигър, който съм се заклел да мразя вечно тази раса… ще го сторя без колебание!… Във вените ми тече нестихващ огън, гори плътта ми, непрекъснато бълнувам! Струва ми се, че ще полудея… И съм в това състояние от деня, в който видях онова създание, Яниш. Пред очите ми е непрекъснато онова небесно видение — накъдето и да обърна поглед, виждам винаги, винаги пленителния образ на онова момиче.

Пиратът стана отривисто, лицето му бе променено, зъбите

— стиснати до болка. Обиколи няколко пъти стаята, сякаш се мъчеше да отпъди видението, което го преследваше, и да сподави тревогите си, после спря пред португалеца и го загледа въпросително, но той остана мълчалив.

— Няма да ми повярваш — поде отново Сандокан, — но водих жестока борба със себе си, преди да се поддам на страстта. А та нито желязната воля на Малайския тигър, нито омразата ми към всичко английско можаха да обуздаят поривите на сърцето. Колко пъти се опитвах да разкъсам тази верига! Колко пъти, когато ме налегнеше мисълта, че, за да се оженя за тази жена, ще трябва да се простя някой ден с моето море, с отмъщенията, с моя остров и моите тигри, да загубя името, с което толкова се гордеех, се мъчих да избягам, да поставя непреодолима преграда между мен и онези очарователни очи. И въпреки това трябваше да отстъпя, Яниш! Ето, казвах си, тук е Момпрацем с нашите пирати, с блясъка на стоте оръдия и победоносните платноходи. а там — онова прелестно същество с руси коси и лазурни очи. Дълго се колебах, накрая избрах момичето, от което не е в състояние да ме отдели никаква човешка сила. Ах, Тигъра вече няма да съществува!

— Забрави я! — отсече Яниш, като тръсна глава.

— Да я забравя?… Не е възможно, Яниш, не е възможно!… Чувствувам, че никога няма да мога да разкъсам веригите, с които тя окова сърцето ми. Нищо не би могло да ме накара да я забравя

— нито битките, нито силните вълнения в нашия бурен живот, нито обичта на моите хора, нито страшните кланета и жестоките отмъщения. Нейният образ ще ме преследва и ще сломи някогашната енергия и храброст на Тигъра. Не, не, няма да я забравя никога, тя ще бъде моя жена, дори ако трябва да заплатя това с името си, с цялото си могъщество и с моя остров, с всичко, всичко!…

Спря за втори път и погледна Яниш, който отново се бе затворил в своето мълчание.

— Е, брате? — запита.

— Говори.

— Разбра ли ме?

— Да.

— Какво ме съветваш? Какво ще ми отговориш, след като ти разкрих всичко? ти, забрави тази жена!

— Аз?…

— Помисли ли за последствията от тази безумна любов? Какво ще кажат твоите хора, като разберат, че Тигъра е влюбен? И после, какво ще правиш с това момиче? Ще се съгласи ли да стане твоя жена? Забрави я, Сандокан, остави я завинаги, стани отново Малайския тигър с каменно сърце.

Сандокан стана изведнъж и се отправи към вратата, която отвори яростно.

— Къде отиваш? — запита Яниш, като скочи на крака.

— Връщам се в Лабуан! Утре ще кажеш на моите хора, че съм напуснал завинаги острова си и че ти си техният нов главатар. Не ще чуят да се говори вече за мен, защото няма да се върна из тези морета

— Сандокан! — извика Яниш и го стисна за ръцете. — Луд ли си да се върнеш сам в Лабуан, докато тук имаш кораби, оръдия и верни хора, готови да пожертвуват живота си заради теб и дамата на сърцето ти? Аз исках само да те изпитам, да разбера дали е възможно да се изтръгне от сърцето ти страстната любов към тази жена, която принадлежи към една раса, която си се заклел да мразиш вечно…

— Но тази жена не е англичанка, Яниш. Тя ми разказа за едно море, по-лазурно и по-красиво от нашето, което мие бреговете на нейната далечна родина — земя, покрита с цветя, над която господствува димящ вулкан, земен рай, където се говори един мелодичен език, който няма нищо общо с английския.

— Няма значение, англичанка или не, щом я обичаш така горещо, всички ние ще ти помогнем да я направиш своя съпруга, само и само да бъдеш отново щастлив. Дори и да се ожениш за златокосото момиче, пак можеш да бъдеш Малайския тигър.

Сандокан се хвърли в прегръдките на Яниш и двамата мъже дълго останаха прегърнати.

— А сега ми кажи какво смяташ да правиш? — запита португалецът.

— Да замина по-скоро за Лабуан и да отвлека Мариана.

— Имаш право. Ако научи, че си напуснал острова и си се върнал в Момпрацем, лордът може да избяга от страх да не се появиш пак. Трябва да се действува бързо, иначе ще загубим. Сега иди да спиш, защото имаш нужда от малко спокойствие, и остави на мен грижата да подготвя всичко. Утре експедицията ще бъде готова за път.

— До утре, Яниш.

— Със здраве, брате — отговори португалецът и излезе, после се спусна бавно по стълбата.

Останал сам, Сандокан седна отново до масата, още по-мрачен и възбуден, и отпуши шумно няколко бутилки уиски. Чувствуваше нужда да се замае, да забрави поне за няколко часа момичето, което го бе омагьосало, да укроти горещото си нетърпение.

— Ах! — възкликна. — Да мога да заспя и да се събудя в Лабуан! Чувствувам, че това нетърпение, тази любов, тази ревност ще ме погубят! Сама… Сама в Лабуан… И може би докато аз седя тук, баронетът я ухажва.

Скочи разярен и се впусна като луд да преобръща столове, да троши бутилките, струпани в ъглите, да чупи стъклата на големите шкафове, пълни със злато и скъпоценности. Накрая спря пред хармониума,

— Бих дал половината от живота си, за да мога да повторя един от онези романси, които тя ми пееше, когато лежах ранен и победен във вилата на лорда. А не мога, не си спомням вече нищо! Това беше някакъв чужд език, нейния, но божествен език, който само Мариана познаваше. О, колко хубава беше тогава, ти, Перла на Лабуан! Какво опиянение, какво щастие вливаше в сърцето ми в ония върховни моменти, о, мое любимо момиче!

Прокара пръсти по клавиатурата и засвири вихрено някаква дива мелодия, в която сякаш дочуваше плющенето на ураган или стоновете на умиращи.

Спря като поразен от някаква нова мисъл, отиде пак до масата и грабна една пълна чаша.

— Ах, на дъното виждам нейните очи! Все нейните очи, все нейния образ, все Перлата на Лабуан!

Изпразни чашата, пак я напълни и погледна вътре.

— Петна от кръв! — извика. — Кой е налял кръв в чашата ми? Кръв или алкохол, пий, Малайски тигре!

Струваше му се, че из стаята тичат сенки, призраци, които се кикотят, показвайки му окървавени ятагани, крисове, секири. В една от сенките като че ли съзря своя съперник, баронета Уйлям. Вбесен, заскърца свирепо със зъби и ревна:

— Виждам те, виждам те, проклети англичанино! Но тежко ти, ако те пипна! Ти искаш да ми откраднеш Перлата, чета го в очите ти, ала аз ще те науча, ще дойда да разруша дома ти! Ще разруша дома на лорда, ще подложа на огън и сеч цял Лабуан, ще го облея в кръв, ще ви изборя всичките… всичките!… Аха, ти се смееш? Почакай само да дойда, почакай!

Бе напълно в плен на алкохола. Почувствува се обзет от страстното желание да руши, да чупи, да преобръща всичко. Надигна се след многократни усилия, грабна един ятаган и като едва се крепеше на краката си, подпирайки се на стените, започна да нанася отчаяни удари. Тичаше след сянката на баронета, която непрекъснато му се изплъзваше, дереше тапицериите, трошеше, бутилки, нанасяше страхотни удари върху шкафовете, масата, хармониума, от счупените вази течаха потоци злато, перли и диаманти. Накрая изтощен, омаломощен от делириума, падна сред всичките тези руини и заспа дълбоко.