Джаки Колинс
Американска звезда (8)

Седма глава

Арита Мей уреди Ник в гимназията в Бозуел по средата на срока.

— И Синдра ходи там — информира го тя.

— Коя Синдра?

— Сестра ти, момче, и не го забравяй. Хубаво момиче, това е проблемът й. Не искам да стане и твой проблем, когато се съберете всички и се наложи да спите заедно.

Не беше ли достатъчно неприятно, та трябваше и да се тъпче на едно място с Харлан и Люк?

Ник изкрънка няколко долара от баща си и отиде до града. Бяха живели вече в малки градчета с по една бензиностанция, но Бозуел биеше рекорда. Разгледа Мейн Стрийт, залута се към железарския магазин, където налетя — в буквалния смисъл — на някакво момиче, за което отначало взе да си прави сметки как да го чука, но после се появи бащата на момичето и той набързо се измете. Всъщност не беше негов тип, изглеждаше прекалено примерна.

Повече му допадна келнерката от закусвалнята. На около двайсет и пет, с големи цици и малко кривогледа.

Облегна се на бара и поръча кафе.

— Черно? — попита тя, без да проявява особен интерес към персоната му.

Той смигна, за да привлече вниманието й.

— Със сметана, сладурче. С много сметана.

— Май си нов в града.

— Как позна?

— Щото, ако не беше, нямаше да се опитваш да ме сваляш. Щеше да знаеш, че Дейв ми е мъж. — Тя посочи с пръст към готвача на аламинутите, плещест мъжага, близо десет години по-стар от нея, с добре развити мускули. Ник реши да не се предава.

— И к’во, ощастливява ли те?

Тя повдигна едната си вежда и на лицето й се изписа сарказъм.

— Мамчето знае ли, че си излязъл от къщи?

Избухнаха в смях едновременно.

— Луиз — представи се тя. — Добре дошъл в Бозуел.

— Дейв е щастливец.

— А ти си нахакано момче. К’во правиш тука? Минаваш на път към изправителното училище?

— Моят старец ме доведе да живея тук.

Тя му наля кафе и щедро сложи много сметана.

— А той к’во прави?

— Само глупости.

Луиз въздъхна.

— Не ги ли правим всички, скъпи? Не ги ли правим?

— Трябва да ходя на училище. — Ник отпи от кафето. — Ама искам да работя вечер и през почивните дни, да посъбера малко пари. Да ти идва нещо наум?

— Бе ти за к’во ме взимаш? Да не съм ти бюро по труда? — рече и започна да приглажда памучната си престилка.

— Питам само.

Тя омекна.

— Може Дейв да знае нещо.

Вниманието й бе привлечено от група гимназисти, които влязоха и вдигнаха голям шум. Луиз отиде да приеме поръчките им.

Ник ги заразглежда един по един. Обикновено отиваше в ново училище по средата на срока и винаги биваше все същото. Другите момчета се отнасяха към него с подозрение и все се намираше някой бунак, който да започне войната, докато момичетата се правеха, че не го забелязват — макар че всъщност не го изпускаха от поглед.

Всеки път трябваше да доказва себе си, всеки шибан път. Това означаваше да разбие мутрата на всепризнатия училищен побойник и да изчука най-готиното момиче. Винаги успяваше да свърши и двете.

Имаше си златно правило. Не играй честно. Вършеше идеална работа.

Някой ден ще напусне училището веднъж завинаги, еднообразието го тормозеше. Колко пъти ще трябва да се доказва?

Групата разпитваше Луиз за него и го наблюдаваше с любопитство. Две момичета се побутнаха. Едро момче с руса късо подстригана коса подхвърли някакво остроумие и всички се засмяха.

Инстинктивно усети, че това е бунакът, с който ще си има работа.

Кофти постъпваш, едро копеле. Така ще те сритам по топките, че ще ти държи влага оттук до Маями и обратно.

Луиз се върна и му напълни чашата.

Той кимна към господин Къса подстрижка.

— Не се захващай с него, сладур — предупреди го Луиз. — Баща му притежава по-голямата част от тоя град.

— Нима?

— По-добре ме послушай. — Тя отметна кичур от правата си кестенява коса и откри кривогледите си очи. — Нека да говоря с Дейв, брат му Джордж държи бензиностанцията. Разбираш ли нещо от коли?

— Ако някоя спре да върви, мога да я поправя. Стига ли?

— Ще видим, сладур, ще видим.

 

 

В караваната го чакаше познатата сцена. Примо се бе закотвил пред телевизора, оригваше се, лочеше бира и ядеше соленки от пакет.

Арита Мей, сведена над газовата печка, затопляше руло „Стефани“ отпреди два дни — подарък от работодателя, който й бе разрешил, вместо да изхвърля останалата храна, да я носи вкъщи.

Харлан и Люк играеха на паркинга, ритаха консервна кутия и скачаха ту отвън, ту вътре в останките от купето на някаква кола.

Ник излезе и отиде при тях.

— Някой ден ще си купя кадилак — рече им той. — Страхотен червен кадилак с кожени седалки и много хром.

— Ще ни позволиш ли да се возим в него? — ококори се Харлан, който вярваше на всичко, което му се каже.

— Разбира се. Всеки път, когато поискаш.

 

 

На следващата сутрин Ник се качи на автобуса с Арита Мей, за да отиде до училището. Тя му каза къде да слезе и му даде един долар.

— За к’во ми са пари? — попита той, отблъсквайки нейното милосърдие.

— Ако ти потрябват — отвърна натъртено тя, като продължи да гледа право напред.

Ник се замисли по колко ли плащат на прислужниците в Бозуел. А може би работодателят й пробутва огризки и стари дрехи и смята, че това е достатъчно за заплата.

Гимназията в Бозуел се помещаваше в невзрачна сива бетонна сграда със зелена морава от едната страна и голям паркинг от другата.

Ник усети обичайното чувство на празнота в стомаха си. Опита се да не му обръща внимание. Бъди хладнокръвен. Никакви нерви. Не допускай тъпите копелета да ти развалят настроението.

Без да се налага да пита, той намери канцеларията и се записа като редовен ученик. Училищната секретарка неодобрително огледа опърпаното му облекло, което се състоеше от дънки, тениска и дънково яке.

— Тъй като нямаме униформа в гимназията на Бозуел, ние бихме желали нашите ученици да имат чист и спретнат външен вид. Това означава изпрани и изгладени дрехи по всяко време. И никакви скъсани дънки.

— Да, госпожо. — Дано да не я види никога повече.

— Класна стая номер три, господин Анджело. Учителката ще ви каже какви учебници са ви необходими.

— Благодаря, госпожо.

Дърта крава. Можеше да я очарова, ако искаше. Да, но не искаше.