Джаки Колинс
Американска звезда (76)

Седемдесет и пета глава

„Гангстер“ бе добре приет. Критиците го харесаха. Вече не можеше да създава нищо посредствено. Всеки следващ филм, който той правеше, получаваше все по-висока и по-висока оценка.

Вестниците гърмяха:

Завладяващата сила на играта на Ейнджъл извежда неговия филм до нови висоти!

Ейнджъл отново жъне успех! Мрачен образ, изпълнен с болка и горчивина, какъвто може да пресъздаде единствено Ейнджъл!

Той си мислеше дали да не си вземе отпуск и да отиде на Хавайските острови с Лиса и бавачката й.

Ани побърза да го откаже.

— Тя трябва да ходи на лятно училище. Искам да учи испански.

— Но Лиса е само на шест години — възрази Ник. — Дай й възможност малко да се забавлява.

Ани го погледна.

— Ти си гледай твоята кариера. Остави ме поне да контролирам онова, което става с нашето дете.

През следващите няколко месеца той се срещна с автора на сценария и с режисьора на предстоящия филм, „Маямска връзка“. Това бе роля, каквато досега не бе играл, и тя му допадаше много. Млад полицай, който се забърква в контрабанда с наркотици, шантажиран е от престъпниците и накрая успява да се справи с тях.

Търсеше се партньорка. Режисьорът искаше голямо име. Фреди, който имаше твърде добра интуиция, предложи да вземат някоя нова.

— Нека направим откритие — ентусиазирано ги убеждаваше Фреди. — В състояние съм сега да издигна нова звезда.

Карлайл телефонира на Ник и му каза, че иска ролята.

— Не зависи от мен — излъга я той.

— Ти си лъжец.

— Ах, Карлайл… все още сладка, както винаги.

След няколко дни той обядваше в неофициалната трапезария на „Международни актьорски импресарии“, когато Фреди донесе списание и го хвърли на масата.

— Погледни това момиче. Тя е топмодел на страната. Помолиха ме да я представям. Какво мислиш? Дали да не я изпробваме?

Преди да погледне списанието, Ник знаеше коя е. Лорън.

— Да. Ще я изпробвам лично. Доведи я.

 

 

Лорън седеше зад бюрото в кабинета си на Парк Авеню. Стаята бе светла и слънчева, обзаведена с елегантни мебели от явор и удобни бежови дивани. На стените висяха в рамки корици на всички най-известни модни и женски списания, които я бяха представяли. Образът на Лорън Робъртс доминираше. Сексапилна. Мила. Замислена. Провокираща. След огромния си успех тя можеше да бъде всичко, което фотографът изискваше от нея. На най-видно място бяха няколко корици от „Вог“. Първата й бе уредила Сам и след това Лорън им стана любимото момиче за корица през последните седем години.

Тя приключи срещата, изправи се, заобиколи бюрото и се ръкува с двамата мъже и жената.

— Идеите ви ми допадат. Представете ми всичко в писмен вид и ще ви съобщя решението си — обеща им Лорън.

— По възможност в най-скоро време, надявам се — рече единият от мъжете, чийто дебел врат се бе зачервил от мисълта за успеха.

— Зависи от вас — усмихна се Лорън.

— Мисля, че мога да ви предложа сделка, която ще ви хареса.

— Добре. Ще очаквам с нетърпение. — Изпрати ги нетърпеливо и затвори вратата. — Няма да стане. — Тя се обърна към Пиа, която седеше скромно в ъгъла.

— Защо?

— Защото те са бедняци. Знаех си, че само ще си загубя времето, като се срещна с тях.

— Те ти предлагат много пари за някакъв видео етюд.

— Искаш да кажеш, че това ще е изплащане на части? Предпочитам да сключа сделка с редовни клиенти за по-малко пари.

— Защо тогава се съгласи да преговаряш с тях?

Лорън се усмихна.

— За да изпробвам интуицията си. Повярвай ми, все още не ми изневерява.

Позвъни секретарката й…

— Господин Либерти на втора линия.

Тя вдигна телефона.

— Оливър, какво мога да направя за теб?

Пиа бе поразена от това, че тя разговаря със съпруга си така, сякаш са колеги, а не мъж и жена.

— Добре. — В гласа на Лорън се усети раздразнение. — Знам. Ще дойда. — Затвори и погледна към часовника на бюрото си, който бе художествено изработен модел на „Картие“. — Оливър изпадна в паника. — Обещах, че ще отида на коктейла у Роли. По дяволите. Закъснявам. Мислиш ли, че имам време да си отида до вкъщи и да се преоблека?

— Изглеждаш страхотно. — Пиа се възхищаваше от чудесната външност на Лорън. Тя бе потресаващо красива, макар и вече не с онази невинна, детска красота, която някога притежаваше. Лорън бе елегантна и грациозна, почти като котка, с дългата си гъста кестенява коса с изрусени краища, необикновените кафяви очи с жълти точици и плътните чувствени устни.

На трийсет години тя бе по-опияняваща, отколкото когато и да било досега. Изящна, прелестна и някак уязвима — Лорън бе лицето на десетилетието.

Понякога Пиа си мислеше, че й завижда. Друг път знаеше, че не й завижда. Лорън имаше всичко и нищо. Бракът й бе лишен от съдържание, без деца, с бизнес империя и голяма слава, но тя винаги се стремеше към нещо повече. Искаше винаги да е на върха на онова, с което се занимава. Не й беше достатъчно, че е един от най-търсените модели в света, че е продала името си за модна колекция, постигнала огромен успех, че е съавторка на книга за красотата. Сега желаеше да направи кариера като актриса.

— Защо не си дадеш малко почивка и да се насладиш на завоеванията си? — попита я Пиа един ден. — Винаги бързаш да покоряваш нови висоти.

— Обичам да работя — отвърна й Лорън. — Работата е смисълът на живота ми!

Нищо чудно, че с Оливър се разбираха. Двамата бяха еднакви.

Колата й я чакаше пред офиса. Имаше си собствена лимузина и шофьор, така предпочиташе, за да не я дели с Оливър. Плановете им никога не съвпадаха, затова им трябваха отделни коли.

Даде нареждания на шофьора къде да я откара, после взе вестниците, подредени на отсрещната седалка. Не обичаше да си губи времето, а пътуването с кола й предоставяше чудесната възможност да прегледа пресата.

За рекордно време привърши с „Ню Йорк Пост“, разлисти внимателно „Уолстрийт Джърнъл“, хвърли поглед на „Нюсдей“ и се спря на кратките новини в „Нюс“. Мярна малка клюка за Ник. Беше забелязан с поредната си партньорка. Нищо ново.

Хм, ако Ник Ейнджъл чука всяка жена, с която го свързват, досега трябваше да е умрял от чукане.

Тя остави вестника и се намръщи. Искаше й се да спре да мисли за него. Искаше й се той да изчезне. Това обаче не можеше да стане. Ник Ейнджъл бе суперзвезда. Беше навсякъде, където тя отидеше.

Помисли си за последния път, когато го срещна в апартамента на Джеси Джордж, и потрепери. Споменът за тази вечер много често нахлуваше в съзнанието й. Да бъде в една стая с Емерсън, Лоренцо и Оливър бе достатъчно разстройващо, но когато видя Ник, всичко се промени. Първо й беше толкова приятно, че го вижда, толкова щастлива се почувства, че се отдаде на момента. Опиянението обаче продължи кратко време, защото действителността скоро й напомни, че е омъжена жена. И не само това, тя беше бременна — или поне така си мислеше тогава.

Седмица по-късно мензисът й дойде. Тревогата бе фалшива.

— Може би пътуването в Европа ви е повлияло — обясни гинекологът й. — Често се случва.

Ако не трябваше да се съобразява с Оливър, щеше да е свободен човек. Помисли си дали да не се обади на Ник и отново да се види с него, но нямаше телефона му в Лос Анжелос — макар че твърде лесно може да го издири, стига да поиска. А дали иска?

Няколко месеца по-късно се събуди една сутрин с ясното съзнание, че иска. Може би ако се разведе с Оливър, имаше шанс двамата с Ник най-накрая да бъдат заедно.

Лорън реши да използва връзките си, да открие къде е и да му се обади.

Преди обаче да го е направила, вестниците се изпълниха с гръмката новина: Ник Ейнджъл се бе оженил тайно.

Обзета от потискащо чувство на безнадеждност, тя си даде сметка, че е твърде късно да предприеме каквото и да било.

Лорън закъсня за коктейла. Оливър я посрещна намръщено.

— За мен бе важно да се появиш тук по-рано — сопна се той.

— Съжалявам — отвърна тя хладно, без изобщо всъщност да съжалява. — Имах среща. Сигурно по-добре от всеки друг разбираш, че бизнесът е на първо място?

Знаеше защо държи на нейното присъствие. На хората им правеше впечатление, когато научаваха, че му е съпруга.

След коктейла имаше досадна вечеря с бизнесмени, на които Оливър искаше да привлече вниманието. За негово съжаление тя се извини и си тръгна по-рано.

Когато се върна в апартамента, намери няколко съобщения на телефонния секретар. Две бяха от Лоренцо.

Ах, сладкият верен Лоренцо. Никога не губеше търпение, въпреки че сега и той бе женен мъж. Ожени се за красива осемнайсетгодишна италианка, но все още силно желаеше Лорън.

Обади се първо на него.

— Какво мога да направя за теб, Лоренцо?

Той се засмя.

— Знаеш какво искам да направиш за мен, скъпа.

— Откажи се, Лоренцо. Късно е, уморена съм и не съм в състояние да слушам лицемерните ти италиански глупости.

— А, каква дама. Къде отиде сладкото невинно момиче, което познавах?

— Порасна.

— Мислех си какво ще кажеш за идеята да добавиш към парфюмерийната и козметична серия.

Лоренцо знаеше как да накара едно момиче да прояви интерес.

— Идеята е страхотна, кога ти хрумна?

— Рекламата на парфюмерийната серия бе много успешна и с другите директори решихме, че не е зле да създадем малка козметична серия. Бихме искали да я наречем „Колекцията на Лорън Робъртс“. Харесва ли ти?

— Харесва ми — ентусиазирано отвърна тя. — Можеш ли да се отбиеш в офиса ми, да кажем, утре по обед и да обсъдим нещата?

— Разбира се — прие той, доволен, че тя му отдаваше цялото си внимание.

Лорън затвори телефона и се усмихна. Колкото повече постигаше, толкова по-голямо удовлетворение изпитваше. Преди три години „Марчела“ финансира нейна собствена парфюмерийна серия. Успехът бе огромен. Щеше да е интересно предизвикателство да опита и с козметиката.

Не се задоволяваше да бъде само модел. Чувстваше, че красотата й е дар и че да използва предимствата й и да гради добра кариера е прекрасен начин да оползотвори този дар. Делова прозорливост, която тя разви у себе си. Това е много по-важно за нея, отколкото просто да изглежда добре. Няма цял живот да е модел. Вече е на трийсет години и трябва да осигури бъдещето си.

Телефонният й секретар бе записал още няколко съобщения. Единственото, на което щеше да откликне, бе това от Сам. Минаваше единайсет, но Сам бе нощна птица.

— Не те събуждам, нали? — попита Лорън.

— Не — отвърна Сам. — Чаках да ми се обадиш тази вечер.

— Какво си наумила?

— Можеш ли утре да отидеш до Лос Анжелос?

Лорън се засмя скептично.

— Не, Сам, невъзможно ми е. За какво става дума?

— Става дума за големия шанс, който чакаш.

— Имам много големи шансове — отговори Лорън. — Не чакам нищо.

— Къса памет — отсече Сам. — През последните осемнайсет месеца ме караш да ти осигуря филмова роля.

— А ти се опитваш да ми втълпяваш да не се занимавам с това. Твърдиш, че моделите не ставали добри актриси, само започвали да изглеждат глупаво.

— Да, Лорън, но когато ти говориш, аз те слушам. Защото си умна.

— Благодаря, Сам. След като ти го казваш, го приемам като комплимент.

— Без твое знание разговарях с Фреди Лион.

— Знаеш ли кой е?

— Е, хайде де, не идвам от гората.

— Все едно, реших, че е най-добре да се представиш в Лос Анжелос. Както знаеш, Фреди има малко клиенти, но всички са големи звезди.

— Е?

— Той се поинтересува, иска да те пробва. Иска да заминеш за Лос Анжелос утре, за да те пробва за новия филм на Ник Ейнджъл. — Настъпи дълга пауза. — Лорън, чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Ще заминеш ли?

Лорън дълбоко пое дъх.

— Да, ще замина.