Джаки Колинс
Американска звезда (46)

Четиридесет и пета глава

В деня, когато трябваше да тръгне за Тихуана, Ник се събуди в седем. Обикновено не ставаше рано, но днес бе напрегнат и не можеше да спи повече.

Дьовил лежеше кротко до него. Дьовил с нейната светлочервена коса и великолепно бяло тяло. Не беше я канил, но тя пристигна и тъй като стоеше на прага му, той я покани да влезе. Опита се да обясни на Ани, която се престори, че няма значение за нея, грабна чантата си и избяга от апартамента, като че ли имаше запален фитил на задника.

Не беше сигурен дали не му се сърди. Вероятно му се сърдеше. Жените са такива — свръхчувствителни.

Два дни се отдаде на секс. Беше толкова приятно, колкото можеше да бъде незаконното — особено с Дьовил, която знаеше какво обича и полагаше всички усилия да го направи най-щастливия мъж в квартала.

— Ако искаш, мога да си наема квартира — предложи му тя с половин уста.

— Идеята ти не е лоша — отвърна Ник, но и той с половин уста, и двамата се строполиха обратно в леглото. Вече бе прекарала при него пет дни и той съзнаваше, че й е време да си тръгне, ала още не бе готов да й го каже.

Утре вече със сигурност, помисли си Ник. Ще й даде петдесет долара и деликатно ще се освободи, като й обясни, че не могат да живеят заедно с оглед на кариерата му.

Каква кариера?

Кариерата, която ще прави, след като Джой Байрън го види как играе и му намери импресарио, който на свой ред ще му осигури първата работа за професионален актьор.

Самочувствие, трябва да имаш самочувствие — а той го имаше в излишък.

В осем часа Ник потича по плажа, изяде една здравословна закуска от овесени ядки и банани и се почувства душевно готов да проведе първия телефонен разговор за деня. Обади се на Ани.

— Ей, слушай — започна той. — Помниш ли, че трябваше да подготвя някаква сцена за Джой Байрън?

— Е и? — отвърна тя с такъв тон, сякаш казваше: „Хич не ми пука.“

— Ти обеща да ми помогнеш. Нямах много време през тази седмица…

— Представям си — прекъсна го тя.

— Намерих сцената, която искам да репетирам. Мислех да се отбия утре й да я прочетем с теб.

— Утре съм на работа — студено му отвърна Ани.

— Бих желал да я репетирам, преди да съм я изиграл пред Джой. — Той все още се надяваше да я убеди.

— Госпожица Байрън — поправи го тя. — Никой не я нарича Джой.

— Ще репетираш с мен, нали, Ани?

— Кога съм казала, че ще репетирам?

Беше време да пусне в действие чара си, макар по телефона да не беше много лесно — по-добре го правеше очи в очи.

— Сърдита ли си ми?

— А трябва ли?

— Не знам — кратка пауза. — А що се отнася до Дьовил, момичето, дето дойде, тя е стара приятелка от Чикаго, която пристигнала в града и нямало къде да отиде. Изнася се скоро. — Той погледна Дьовил, която още спеше на леглото му. Дьовил изобщо нямаше намерение да се изнася.

Настъпи неловко мълчание, което наруши Ани.

— Вчера се видях случайно със Синдра. Иска да й се обадиш.

— И аз смятах да й се обадя.

— Какво чакаш? Тя ти е сестра.

— Ще й позвъня утре. Днес заминавам за Мексико.

— Мексико?

— Да, ще возя клиент. Някаква девойка се връща от пансион, дето е учила.

— Пансион в Мексико?

— Да не мислиш, че те стягам?

— Никога не съм сигурна кога ме стягаш и кога говориш истината.

Той смени темата.

— Е… ще те видя ли утре?

Последва отново дълга пауза, преди най-накрая тя да се съгласи.

— Добре. Ела в пет часа и после ще отидем заедно на училище.

— Ще дойда. — Ник затвори телефона.

След като си прибере двете хилядарки, ще каже „сбогом“ на Мани. Едно пътуване е достатъчно. Скоро ще има работа като актьор и тогава няма да се нуждае от тия глупости.

Мани му поръча да си купи шофьорска униформа. Направи го доста неохотно. Боже! Няма нищо по-неприятно от това да се обличаш в униформа, да се чувстваш като нечий лакей.

Униформата висеше в гардероба. Извади я, огледа я, остави я настрана и се върна в леглото.

Дьовил простена насън, когато той се сгуши зад нея, давайки й знак, че вече е буден. Утре наистина ще й каже да си тръгва. А сега да се възползва по най-добрия начин от последната възможност.

— Най-накрая брат ти се обади — спомена Ани, докато втриваше плажно масло в кожата на краката си.

— С какво се занимава? — попита Синдра и се преобърна на шезлонга си до ръба на басейна.

— Непрекъснато му звъня, все го няма.

— Защото от Чикаго пристигна приятелката му.

Синдра седна.

— Каква приятелка?

— Някаква висока мадама, тип статистка във вариете, с дълга червена коса.

— Ревнуваш ли?

— Кой, аз?

— Хайде де, Ани. Знам, че го харесваш.

— Добре… Откровено казано, наистина си мислех, че между нас може да има нещо, но това беше, преди да разбера, че той е донжуанът на нещатните актьори.

Синдра кимна замислено.

— Ник винаги си е бил такъв. В гимназията можеше да има всяко момиче, което си пожелаеше.

— Трябваше да ме предупредиш.

— Не мислех, че си склонна да се занимаваш с него.

— Ти си му дала телефонния ми номер.

— Имах чувството, че двамата ще си допаднете.

— Слушай, последното нещо, от което се нуждая, е някой хлапак, който не умее да си го държи в панталона.

Синдра се засмя.

— Добре, добре, разбрах. — Тя вдигна поглед и видя от апартамента им да излиза Рийс, в крещящи шорти и с няколко тежки златни верижки на врата, които се полюшваха.

Ани го поздрави с небрежно помахване.

— Здрасти, Рийс. Още един ден, изпълнен с тежка работа?

— Не се заяждай, сякаш точно ти си скъсваш гъза от работа. — Той й хвърли злобен поглед и се настани на шезлонга до Синдра.

— Рийс обича да работи върху тена си — побърза да се намеси Синдра.

— Няма нужда да й обясняваш — сопна се Рийс.

— Аз не обяснявам.

Ани скочи, преди двамата да се сбият. Напоследък от апартамента им често се дочуваха крясъци.

— Какво стана с пробния запис, който трябваше да направиш? — попита тя, за да смени темата.

— Тези неща изискват време — отвърна Синдра.

Ани се изправи и се протегна.

— Сигурно. Хайде, ще се видим по-късно.

 

 

Луиджи не обърна никакво внимание на Ник, когато той отиде да вземе колата. Ник го пренебрегна на свой ред и тръгна към кабинета на Мани.

— Униформата ти отива — изхриптя Мани и го изгледа от горе до долу. — Сега да проверим дали си запомнил правилно. Минаваш границата, вземаш Шуга от хотела и обратно право към Лос Анжелос. Ако те спрат на границата, не знаеш нищо. Нает си да прибереш ученичка. — Той смукна от цигарата си. — Кой те е наел?

— „Лимузини Принц“. — Ник си изпълни ролята.

— Така, никакво споменаване на „Луксозни лимузини“. Помниш ли адреса, който ти дадох?

Всичко е наред.

— Луиджи сложи ли нови номера на колата?

— Да.

— Добре, значи си готов.

Да. Докато не ме арестуват.

Какво ли ще прекарва на връщане? Дано не са наркотици.

Кого баламосва? Сигурно са наркотици. Какво друго би могло да бъде?

По пътя към Сан Диего непрекъснато си пускаше песни на „Ролинг Стоунс“ и стигна за рекордно кратко време. Беше там преди уречения час, затова паркира колата в един подземен гараж и за да убие времето, отиде да гледа филм на Бърт Рейнълдс. След това потегли към Тихуана.

Щом пристигна, паркира пред хотела и потърси във фоайето Шуга.

Не я виждаше. Мамка му! Мани му беше казал, че тя ще стои отпред.

Тъкмо да се отправи към регистрацията, когато някакво странно същество се промъкна зад него и го потупа по ръката. Беше Шуга, с вид на дванайсетгодишна. Без грим, с плитки, ученическа барета на главата и пълна униформа, приличаше на мъжкарана и побойница.

— Кьорав ли си? — изсъска тя с ъгъла на злобната си уста. — Вися тук от цяла вечност.

Той я огледа отново — промяната бе поразителна.

— Вземи проклетия ми куфар — нареди Шуга и тръгна с отривиста стъпка към изхода.

Ник я последва с куфара й в ръка, който тежеше цял тон. Може би трябва да го отвори, преди да преминат границата, и да проучи съдържанието му. Нищо чудно да прекарва и труп, куфарът бе доста тежък.

Шуга стоеше до лимузината и нетърпеливо потропваше с крака.

Той отвори багажника, натовари куфара, после седна на шофьорското място.

— Размърдай си задника и потегляй — изписука Шуга, докато се настаняваше на задната седалка. — Мразя тия пътувания, карат ме да си подмокрям гащите.

— Колко пъти си минавала по този маршрут? — попита той и потегли.

— Твърде много — отговори тя и започна да прави балончета с дъвката си.

Известно време пътуваха, без да си говорят, но в един момент Ник вече не се сдържа.

— Какво има в куфара?

— Мани казал ли ти е да задаваш въпроси? — сряза го Шуга. — Защо просто не си караш колата? Печелиш си твоето, какво те интересува?

Намали скоростта, когато навлязоха в оживените улици. Започваше да се изнервя. Двете хилядарки бяха важно нещо, но не си струваше да го арестуват.

Да, добре, две хиляди бяха много пари, размишляваше той. Трябваше да работи месеци в „Луксозни лимузини“, за да ги спечели — особено с клиенти като скръндзата Еванс. Макар че точно в този момент, когато се насочваше към границата, господин Еванс му изглеждаше клиент мечта.

На Шуга не й допадаха записите на „Ролинг Стоунс“.

— Махни тия лайна — прохленчи тя. — Мразя Мик Джагър.

Той не виждаше причина да се съобразява с желанието й.

— Някой някога казвал ли ти е да си затваряш устата?

— О? Ти ли ще ми кажеш? — саркастично попита Шуга. — Брей!

— С колко по-стар от теб е Мани?

— Гледай си шибаната работа.

— Защо се омъжи за него?

— Да ти го начукат.

Стига толкова разговори с госпожица Очарование.

На границата имаше дълга опашка от коли. Смрачаваше се и Ник ставаше все по-нервен с всяка изминала минута.

Шуга седеше отзад, дъвчеше дъвка, абсолютно спокойна.

Ник започна да си представя, че куфарът е пълен с кокаин. Ще го хвърлят в затвора за петдесет години, ако го хванат. Никога повече. Стига толкова.

Когато наближиха граничарите, дрехите му се бяха просмукали от пот.

Граничарят се наведе и погледна през прозореца.

— Някакви плодове, зеленчуци или други растения? — попита той и надзърна в задната част на колата.

— Не, само една малолетна закононарушителка, която откарвам при родителите й — учтиво обясни Ник. Боже, звучеше доста хладнокръвно!

— Добре. — Граничарят се отдалечи.

Добре? Да не би това да означаваше, че могат да потеглят?

Очевидно беше така. Вдигна стъклото и подкара колата.

— По-бързо — припираше Шуга отзад.

— Трябва да спра и да се изпикая.

— Не! — изкрещя тя. — По-далеч от шибаната граница.

Когато стигнаха в Сан Диего, той беше в еуфория. Оказало се бе толкова лесно, фасулска работа. Боже, можеше да минава този маршрут два пъти дневно, ако потрябва. Погледна в огледалото за обратно виждане. Шутът бързо се измъкваше от ученическите дрехи и се напъхваше в къса пола и тесен пуловер.

— Ей — обади се Ник. — Сега можеш да ми кажеш. Какво има в куфара?

— Двеста и петдесет хиляди кинта — нехайно обясни тя. — Искаш ли да ги вземем и да избягаме заедно, Ник?

— Баламосваш ли ме?

Шуга подръпна полата си надолу.

— Бих ли го направила?

— Никакви наркотици?

— И ти смяташ, че аз бих се забъркала с наркотици? — подсмръкна тя снизходително. — Това, от което имам нужда, е мъж с достатъчно издръжливи топки. Мани ще ни преследва, но ние ще разполагаме с парите, нали? Можем да се скрием добре.

Двеста и петдесет хиляди долара! Свети Боже! А ако той я зареже и ги вземе за себе си?

Тази мисъл му мина за миг. Но само за миг. Нямаше никакво желание да прекара остатъка от живота си в бягство от Мани Манфред.

— Е? — настояваше Шуга. — Яки ли са ти топките, или не?

Малката кучка го изпитваше, за да докладва после на Мани.

— Я си затваряй устата — сряза я той.

— Тъп кур — промърмори тя. — Наистина имам предвид това.

Ник така и не можа да разбере дали Шуга го изпитва, защото щом пристигнаха в гаража, тя изскочи от колата и изчезна.

Луиджи отвори багажника, извади куфара и го занесе в кабинета на Мани.

— Кога ще ми платите? — Ник вървеше подире му.

— Не се натягай. Никой не е тръгнал да напуска града — отвърна му Луиджи.

Направих грешка. Трябваше да взема парите предварително. Сега ще ме изиграят.

— Изкарах маршрута, поех риска. Искам си парите.

— По-късно — подхвърли Луиджи през рамо.

Ник неотстъпно го следва по петите до кабинета на Мани, където Луиджи остави куфара.

— Искам си парите — повтори той.

— Да, Ник, разбира се. — Мани извади дебела пачка и започна да отброява стодоларови банкноти. — Ето, вземи, ти свърши добра работа.

Не вярваше на дебелака. Пред бюрото отново преброи парите.

— Но тук са само хиляда — установи той.

— Точно така — отвърна Мани и си взе шепа фъстъци. — Хиляда за първото пътуване, две хиляди — за второто.

— Не. Ние сключихме сделка — два бона за това пътуване.

— Да ти кажа ли какво ще направя? — великодушно реши Мани и продължи да хрупа фъстъци. — Ще увелича малко сумата. Давам ти петнайсет стотачки за това пътуване и двайсет и пет за следващото. Какво ще кажеш?

Ник се ядоса.

— Мама му мръсна, с кого мислиш, че си имаш работа?

Гласът на Мани стана по-твърд.

— С един мухльо, който е щастлив, че има работа.

— Искам си двете хиляди, Мани, или ще съжаляваш.

Малките кръгли очички на Мани гледаха смразяващо.

— Аз ще съжалявам? Ти ме заплашваш!

— Знам какво има в куфара.

— Откъде знаеш?

Шуга може и да беше досадница, но той нямаше намерение да я предава.

— Ще получа ли моите два бона?

Мани започна да се смее, хриптейки.

— Бомба си, момче. Както ми каза Кю Джей. — Той отброи още десет банкноти по сто и му ги подаде. — Можеш да работиш за мен винаги.

Да, той пък като че ли е заритал за неговата работа. Грабна парите и си тръгна.

— Ще се видим утре — подвикна след него Луиджи. — Господин Еванс се връща в града. В двайсет и един часа на летището. Не закъснявай.

Господин Еванс да го духа. „Луксозни лимузини“ да го духат. Има си двете хилядарки и повече няма да му видят очите.