Джаки Колинс
Американска звезда (37)

Тридесет и шеста глава

Автобусът докара Лорън в Ню Йорк по обед. Тя помаха за довиждане на шофьора, взе куфара си и остана сама насред оживената автогара.

Преди да е направила и две стъпки, към нея се приближи нечистоплътен на вид мъж, който вонеше на евтин одеколон. Дългата му мазна коса падаше на фитили покрай лицето му, от едното ъгълче на попуканите му устни висеше цигара.

— Здрасти, хубавице. Търсиш къде да отседнеш?

Тя не беше наивна малка провинциална загубенячка, която слиза от автобуса в Ню Йорк, готова да бъде хваната от някой навъртащ се сводник.

— Имам къде, благодаря ви — хвърли му унищожителен поглед.

— Просто питам. Мога да направя и нещо повече за хубаво пиленце като теб.

Лорън бързо се отдалечи, но само няколко метра по-нататък попадна на тъмнокож мъж с мръсен бял костюм, който тръгна успоредно с нея.

— Искаш ли да бъдеш модел? — попита той, като процеждаше думите, разкривил уста към нея.

Тя ускори крачка.

— Искаш ли да бъдеш модел и да спечелиш много мангизи? — Мъжът продължаваше да върви до нея.

Лорън не му обръщаше внимание.

— Искаш ли да се чукаш с мене?

Тя спря, обърна се да го погледне и високо каза:

— Остави ме на мира или ще извикам някое ченге. Разбра ли, мръсник такъв?

Той се омете.

Пред автогарата Лорън намери такси и даде на шофьора адреса на хотела за жени „Барбизон“.

— Колко пъти сте били там? — попита той, сложи крак на педала за газта и потегли, като мина буквално на сантиметри покрай едно друго такси.

— Достатъчно — отвърна тя и се загледа през прозореца към мръсните улици, забързаните хора и задръстеното улично движение.

Беше като сън. Ето, най-сетне е в Ню Йорк, свободна е и няма пред кого да отговаря, освен пред самата себе си.

Нае стая в „Барбизон“, преди да отпътува от Филаделфия. Купи си и нюйоркски вестници, за да изучи предложенията за работа, определи си и няколко срещи по телефона.

След като се настани и разопакова багажа си, излезе да се разходи по Пето Авеню. Да, беше точно както в „Закуска в Тифани“. Същата широка улица, същите скъпи магазини. Озова се пред „Тифани“ и се загледа във витрините като туристка. Потисна смеха, който я напушваше отвътре — трябваше й само котка и всичко щеше да е точно!

На следващия ден се събуди рано. Настъпваше есента и беше хладно. Облече се подходящо в семпла тъмносиня рокля, обувки с висок ток и сложи перлите на майка си. Отгоре облече тъмносин тренчкот и се препаса с колан.

Беше сресала гъстата си кестенява коса назад и я бе прибрала в барета, на лицето имаше лек грим. Колкото по-семпло, толкова по-добре, помисли си тя. Нищо обаче не можеше да скрие факта, че на двайсет и една години Лорън беше естествено красива със своя съвършен овал на лицето, необикновени кафяви очи с жълти точици и ослепителна усмивка.

Най-напред тя си откри банкова сметка и вложи в нея четири хиляди долара. После се отправи към първата от трите уговорени срещи.

Тя беше в адвокатска фирма, която се намираше на Парк Авеню във висока сграда от хром и стъкло. Там разговаря с привлекателна чернокожа жена, която й зададе поредица от проучващи въпроси и я накара да попълни личен формуляр. След това трябваше да влезе в една стая и да покаже как пише на машина. Жената отмерваше времето.

— Отлично! — възкликна тя. — Къде можем да ви намерим?

Следващата среща бе в счетоводна фирма на Лексингтън Авеню. Сградата не беше толкова хубава, макар че бе близо до „Блумингдейл“, а Лорън беше чувала доста за „Блумингдейл“. Мъжът, с когото разговаря, бе младшият партньор. Той бе приятелски настроен и не приличаше на женкар.

Прочете препоръките й два пъти и я попита дали може да започне от следващата седмица. Тя обеща, че ще му съобщи.

Третата среща беше в агенция за модели на Медисън Авеню, която се казваше „Сам“. Те търсеха организатор, но да работиш в агенция за модели сигурно е забавно, а Лорън имаше нужда от малко разнообразие в живота си.

Нервно момиче в лилав работен комбинезон й обясни, че е сгрешила и че е по-добре да дойде на следващия ден, защото сега нямало кой да се срещне с нея.

— Не мога да дойда утре — възрази Лорън. — Срещата ми е за днес. Имам други две предложения за работа, които обмислям, и трябва да взема решение.

Момичето я огледа, сякаш беше ненормална.

— Ами не се връщайте — посъветва я. — Приемете едното от другите две предложения.

— Искам да имам възможност за избор — настояваше Лорън. — Защо никой не може да се срещне с мен днес?

— Всички са на снимките за „Флаш Козметикс“.

— Достатъчно основателна причина ли е това за вас?

Тя слезе по стълбите, намери телефонен указа тел и откри „Флаш Козметикс“. Позвъни в офиса им.

— Бихте ли ми казали къде се правят днес снимките? — попита тя. — Лорън от „Сам“ се обажда.

— Разбира се, момент — отвърна гласът от другия край. След две минути тя имаше информацията — във фотографското студио на 64-та улица в източната част на Ню Йорк.

Отиде до студиото. Пътят дотам бе само петнайсет минути и когато пристигна, съобщи на администраторката, че трябва да предаде нещо от „Сам“. Момичето я упъти към студиото отзад.

Лорън тръгна по тесния коридор, който я отведе в голямо, ярко осветено студио, претъпкано с хора.

Първият човек, когото видя, бе нисък, превзет мъж, който се мотаеше зад фотоапарата, а неколцина други стояха отстрани и наблюдаваха. Пред обектива стоеше най-потресаващото на вид момиче, което Лорън бе виждала някога. Беше много висока блондинка с бухнала къдрава коса, огромни сини очи и нацупени устни, облечена в разголена, впита рокля, обсипана със сребърни пайети. Лорън разпозна в нея Нейчър, любимката на модните списания.

— Натисни копчето, Антонио — изврещя Нейчър. Имаше глас на продавачка на риба и лондонски диалект, с който можеше да остри ножове. — Направо топките ми измръзнаха.

— Затвори си краката, мила, може би това ще ти помогне — промърмори слаба около четирийсетгодишна червенокоса жена, която стоеше от едната страна.

Лорън се мотаеше покрай тях. Нейчър започна да позира. Антонио снимаше.

— Вълшебно, скъпа, вълшебно! Ти си най-фантастичната жена в света!

Колкото повече я ласкаеше, толкова по-доволна бе Нейчър. Тя позираше и се перчеше, сякаш осъществяваше интимен контакт с фотоапарата, блестящите й устни потръпваха от емоция, големите й сини очи хипнотизираха.

Антонио изщрака няколко филмчета, преди да даде почивка на екипа.

Всички изръкопляскаха. Нейчър отметна глава назад и започна да се смее, приличаше на побъркан папагал.

— Ох, не си чувствам краката, кървят от умора — изрева тя и се тръшна в едно кресло, а гримьорът и фризьорът се втурнаха да задоволят всеки неин каприз.

— Извинете. — Лорън потупа един от помощник-фотографите по ръката. — Бихте ли ми казали кои тук са служителите на „Сам“?

— Ето там. — Той посочи с пръст към червенокосата. Лорън нерешително се доближи до нея.

Жената тъкмо палеше цигара в дълго тънко цигаре.

— Ъъ… извинете. Името ми е Лорън Робъртс. Имах определена среща за днес с някого от „Сам“, но едно момиче ми каза, че всички са тук.

Жената дръпна от цигарата и се загледа в нея.

— Твърде ниска, твърде тежка, твърде сериозна.

Лорън се намръщи. При нейната височина от един и седемдесет да бъде наречена ниска, а ще се отнася до тежка… глупости. Тази жена не знае какво говори.

— Моля? — обидено попита Лорън.

— Никога няма да успеете, скъпа. Нямате стойка.

— Никога няма да успея какво?

— Да станете модел. Нали това искате? Нали всички искат да бъдат модели. Макар че, бих казала, твърде оригинално е, последвайте ме в студиото.

Лорън отстояваше своята позиция.

— Никъде няма да ви последвам. И никой до сега не ми е казвал, че съм тежка.

— За нормален човек ни най-малко не сте тежка.

Но за да бъдете модел, сте доста над нормата.

— Имахме среща — припомни Лорън. — Някой трябваше да разговаря с мен за деловодителската работа. Отидох в офиса ви и момичето ми съобщи, че там няма кой да ме приеме.

— И затова решихте да дойдете тук?

Тя не можеше да отмести поглед от кървавочервените дълги нокти на жената — като на хищна птица, би казала майка й.

— Да.

— Тогава вие получавате висока оценка за начина, по който използвате главата си. Можете ли да пишете на машина?

— Посочила съм в документите си.

— Можете ли да пишете на машина? — нетърпеливо повтори жената.

Недей да се палиш, Робъртс. Запази самообладание.

— Да, мога да пиша.

— Можете ли да отговаряте както трябва по телефона?

Не успя да спести сарказма в гласа си.

— Струва ми се наистина интересна работа.

Жената беше невъзмутима.

— О, не се безпокойте, скъпа, работата е достатъчно интересна. Ще ви изпробвам. Елате в офиса утре в девет сутринта.

— Ако реша, че ще работя за вас, мога да започна в понеделник.

Жената я погледна, сякаш не бе сигурна, че е чула добре.

— Ако вие решите да започнете работа при мен? Господи, малката госпожица Независимост, това ли сте вие?

— Имам други две предложения за работа, които трябва да обмисля.

— И какво ще направите, ако ви кажа, че това предложение важи за момента, единствено сега и ако си отидете, не е необходимо да се връщате?

Настъпи кратка пауза, нарушена от виковете на Нейчър.

— Размърдай проклетия си задник, готова съм за снимки.

Лорън обмисляше как да постъпи. Можеше да приеме работата в адвокатската фирма, но вече й беше ясно какво ще бъде там — скука, скука, скука. Възможно бе да каже „да“ и на счетоводителската фирма — луд майтап. Третата перспектива бе да започне работа при тази нетърпяща възражение червенокоса жена. Може би щеше да се окаже интересно.

— Е? — попита рязко жената. — Ще работите ли с нас, или не?

— Каква е заплатата?

— Не е голяма — безцеремонно отвърна тя.

— Имам нужда от прилична заплата. Трябва да наема апартамент и да се изхранвам.

— Можете да наемете апартамент и да гладувате. Изгражда характера. Кажете ми, ако решите.

Имате точно пет минути да помислите. След това, мое мило момиче, тази възможност за работа престава да съществува.