Джаки Колинс
Американска звезда (28)

Двадесет и седма глава

Всяка сутрин Лорън се будеше с чувство на празнота. Щом отвореше очи, усещаше тъпата болка на отчаянието, а бе безсилна да стори каквото и да било.

Постепенно намразваше родителите си. За нея вече представляваше усилие да влиза в кухнята и да закусва с тях. Да седи на масата и да слуша тъпите им разговори. Не разбираха ли, че вътрешно я убиват? Не разбираха ли, че са подли и безмилостни и на всичкото отгоре дълбоко грешат?

Непрекъснато мислеше за Ник и със сърцето си чувстваше, че трябва да го види. Но как? Това бе проблемът: Как?

Всеки ден баща й я водеше на училище, а майка й я вземаше, возеха я със семейното комби и не й даваха никаква възможност да избяга. Това продължаваше вече шеста седмица — откакто я бяха хванали.

— Кога ще започнете да ми вярвате? — попита ги тя един ден.

— Когато с баща ти усетим, че вече може да ти се има доверие — отвърна майка й с назидателен израз на лицето.

Нямаше смисъл да прави усилия. Излишно беше да се опитва да промени мнението им за Ник.

Беше понеделник и тя мислеше за Ник повече от всякога. Отиде до прозореца в стаята си и погледна навън. Грееше слънце, беше необичайно топло за сезона. Чу, че майка й извика отдолу:

— Лорън! Закуската е готова.

Скоро ще трябва да седне в колата до баща си и той ще я закара на училище. Доставена и прибрана. Знаеше, че всеки ден те проверяват при училищната секретарка, за да са сигурни, че не е избягала.

Равнодушно слезе долу, изяде закуската, която майка й бе приготвила — хранеше се неохотно, без апетит, — и събра учебниците си.

Фил Робъртс се появи след пет минути. Тя ли си въобразяваше, или наистина майка й и баща й бяха в обтегнати отношения? Вече почти не си говореха. Беше сигурна, че вината за това е нейна. Баща й не успя да сключи застрахователната сделка с Бенджамин Браунинг, а майка й не постигна социалното и финансовото благосъстояние, за което мечтаеше. Очевидно това бе внесло напрежението в отношенията им.

Много лошо. Но беше нищо в сравнение с онова, което тя преживяваше.

— Толкова е горещо — промърмори Фил, като обличаше сакото си, и минавайки през кухнята, грабна една препечена филия.

— Според прогнозата времето днес ще е по-топло от вчера — отбеляза Джейн.

Фил изобщо не я удостои с поглед. Влезе в хола и се взря в огледалото, като се опита да прикрие кичур побеляла коса.

— Довечера ще закъснея — подвикна той и взе куфарчето си.

Джейн не отговори. Тръсна чиниите в мивката и пусна водата.

По пътя към училището Лорън реши да поведе разговор.

— Татко, може ли да поговорим? — поде тя, твърдо решена да ангажира съзнанието му.

— Не днес, Лорън — отвърна той, без да откъсва очи от пътя пред себе си. — Не съм в настроение.

— Кога ще бъдеш в настроение?

— Престани да ми досаждаш.

Животът й се разбиваше на хиляди малки парченца, а всичко, което баща й си направи труда да каже, бе: Престани да ми досаждаш. По-рано знаеше, че може да отиде при него с всякакъв проблем, но сега между тях се водеше студена война. Не го ли интересуваше, че така я отчуждава от себе си?

Когато я остави пред училището, тя дори не му каза довиждане.

Около шкафчетата се мотаеше Дон Ковак. Двете с Дон никога не бяха имали приятелство, но Дон я поздрави, сякаш са много близки.

— Чу ли какво е направил Ник на Сток? — попита Дон.

Лорън веднага настръхна от безпокойство.

— Какво?

Дон беше решила да протака.

— Значи не си чула?

— Не съм. Ще ми кажеш ли, или не?

Дон подръпна надолу тясната си пола.

— Недей да се дразниш.

— Не се дразня. Ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

— Добре, доколкото разбрах, Ник праснал Сток по оная работа. — Дон не можа да потисне кикота си.

Лорън очакваше да чуе нещо повече.

— Сигурна ли си?

— Станало е пред закусвалнята. Ник излизал оттам, а Сток влизал с група приятели. Спречкали се и Ник го размазал. Голям смях, нали?

Макар че умираше от желание да узнае и най-малките подробности, Лорън се опита да запази хладнокръвие.

— А дали… Ник добре ли е?

— Откровено казано — подхвана сухо Дон, — с Ник не се виждаме вече.

— Аа — кимна Лорън.

— Виж — започна Дон, неочаквано обзета от състрадание, — разбрах какви са чувствата му към теб. Не искам да се набърквам.

Лорън усети, че очите й смъдят. Никой досега не й бе говорил за Ник, нямаше човек, на когото да може да се довери.

— Родителите ми не ми позволяват да се виждам с него — обясни тя с нещастен вид. — Не знам какво да правя.

Дон изглеждаше загрижена.

— Да, Джоуи ми каза. Чуй ме — тя се опита да я ободри, — родителите са цяло наказание, но може би ще си променят мнението.

Лорън поклати глава.

— Не и моите. — Тя замълча за миг. — Чувствам се толкова зле заради всичко това. Аз съм виновна, че изгониха Ник от училище. Искам да кажа, че заради мен…

— Не се измъчвай за това. Той е доволен от работата си на бензиностанцията, така или иначе, един ден сам щеше да се омете от училище. А и вината не е твоя. Сток накара родителите си да му направят мръсотията.

— Права си, знам, но понякога се събуждам сутрин и единственото, което искам, е да избягам някъде далече.

Дон кимна с разбиране.

— Всички изпитваме това чувство.

— Наистина ли?

— Разбира се. Това е естествено.

Минаха няколко момичета, запътени към класната стая.

— Хайде, Лорън, ще закъснееш — подвикна й едно от тях.

Тя се поколеба за миг.

— Какво ще правиш днес през обедната почивка?

Дон се изненада.

— Кой? Аз?

— Не виждам друг наоколо.

— Каквото правя обикновено. Ще се шляя. Защо? Да не искаш заедно да обядваме?

— Ще ми се да си поговорим малко — каза Лорън.

Дон изглеждаше доволна.

— И на мен също.

След като остави Лорън, Фил отиде направо на работа. Преди да се качи горе, мина през железарския магазин и купи нова кухненска ножица, каквато му бе поръчала Джейн.

Кухненска ножица — рече си мрачно той. — Сигурно е решила да ме наръга с нея.

Купи я сутринта, защото знаеше, че когато дойде време да се прибира вкъщи, последното, за което би мислил, ще е поръчката на жена му.

Качи се, отключи вратата на офиса и влезе. Елоиз, секретарката му, още не бе дошла. Помещението миришеше на мухъл и влага. Отвори прозорците и седна на бюрото, замисли се, че може би в колата трябваше да изслуша Лорън. Не вървеше на добре, с тази отчужденост помежду им. Ако обстановката вкъщи беше друга, вероятно щеше да му е по-лесно да общува с дъщеря си, но между него и Джейн цареше толкова голямо напрежение, че то май изпълваше цялото му съзнание.

Обмисляше дали да не се обади на Бенджамин Браунинг. Почти бяха готови да сключат сделката, когато Лорън развали годежа си; след това не можа да се свърже с него.

Да го вземат мътните! Вдигна слушалката и набра офиса на Бенджамин, преди да се е отказал от намерението си.

Обади се секретарка, студена и делова.

— За кого да съобщя?

— Фил Робъртс.

— Момент, господин Робъртс, ще проверя дали господин Браунинг има възможност да разговаря с вас. — Преброи до десет. — Съжалявам, господин Робъртс, но господин Браунинг е зает с посетители в момента. Мога ли да предам нещо?

— Да, обаждам се вече няколко пъти. Трябва спешно да говоря с него. Дали ще му е удобно той да ми позвъни?

— Ще се погрижа да съобщя на господин Браунинг. Сигурна съм, че ще ви се обади.

Да, и аз съм сигурен, помисли си мрачно Фил.

* * *

Харлан каза на Арита Мей, че го боли гърлото.

— Много ли? — попита тя.

— Ами много — излъга Харлан.

— Къде е сестра ти? — Майка му огледа с проницателен поглед празната каравана.

— Още не се е върнала — отвърна Харлан.

Арита Мей строго се втренчи в него, така че да не ще посмее да излъже.

— А ще се върне ли?

Харлан отговори, без да я гледа в очите.

— Не знам.

Арита Мей направи гримаса, защото прекрасно знаеше, че Синдра няма да се върне. Разбра го още в петък, когато момичето й съобщи, че заминава за почивните дни.

Започна да оглежда караваната — не откри никакви вещи на Синдра, липсваха и вещите на Ник. Значи и той бе избягал. Зачуди се да каже ли на Примо. Реши да почака, за да види дали ще забележи, че единствения му син го няма. Сигурно щяха да минат седмици — толкова го беше грижа.

До известна степен не се притесняваше, като знаеше, че Синдра е с Ник. Поне ще я наглежда, а може би двамата заедно ще си уредят по-добре живота.

— Е, щом е много — обърна се тя към Харлан, — можеш да останеш вкъщи.

Той бе доволен, не мислеше, че ще мине така лесно. Харлан никога с никой не бе споделял колко му е тежко в училище, как го наричат — „негър“, „мръсен голтак“ и „смрадливо копеле“. Вече бе свикнал с това — дори се научи да се защитава, когато се опитваха да го бият.

Щом Арита Мей отиде на работа, той се промъкна в нейната каравана да види дали не може да задигне нещо за ядене. Примо бе в обичайното си положение, дълбоко заспал пред гърмящия телевизор. Харлан забеляза, че устата му е широко отворена, и не можеше да се начуди как някоя хлебарка не е пропълзяла в нея. Потискайки смеха си, крадешком отиде до хладилника и надникна вътре. Видя пилешка кълка и без много да му мисли, я грабна и бързо се измъкна от караваната, преди да бъде разкрит.

Примо чу хлопването на вратата и се събуди. Седна и зачеса шкембето си. Макар че беше рано, бе ужасно топло — усещаше как лепкава пот се стича по тялото му.

Стана, отиде до вратата и я отвори. Дръглив пес изръмжа срещу него. Примо вдигна празна бирена кутийка и я запокити по мършавия помияр.

Напоследък се чувстваше изнервен. Никога не е обичал да се застоява на едно място. Може и да е добра жена Арита Мей, но го отегчава. Винаги се отегчава, щом се задържи по-дълго с една жена. Май е дошло време да се пораздвижи — в края на краищата пред него е цяла една страна и много други жени, които на драго сърце биха го подслонили. Все още е хубав мъж. Да, хубав и расов. Какво повече би могла да търси една жена?

Продължавайки да се чеше по шкембето, Примо излезе навън и се облекчи.

Когато се появи отново, съгледа Харлан да седи на стълбите на караваната и да ръфа пилешка кълка.

— К’во зяпаш бе, момче?

Харлан сведе очи.

— Нищо.

— Тия лайна пред мен не минават. Що не си на училище?

Харлан продължи да гледа надолу.

— Лошо ми е — измънка той.

Арита Мей и скапаните й деца — вечно са болни. С изключение на Синдра. Неговата дъщеря. Станала е наистина хубавица. Ако не беше негова плът и кръв, сигурно щеше да й навири краката. Трябва й опитен зрял мъж, който да я научи на някои неща.

— Искаш ли да те повозя? — попита той Харлан.

Момчето ококори очи от изненада. Никога до сега Примо не му беше говорил, камо ли да му предложи да го вози.

— Къде? — поинтересува се Харлан с недоверие.

— В града, освен ако нямаш по-добра идея.

— Нямам.

— Добре. Скачай вътре.

Примо се зачуди защо ли проявява такова благородство да мъкне това дете със себе си.

Защото в Бозуел няма какво да се прави, ето защо. Загубен селяндурски град. Никакъв сносен бар, никакви танцьорки, нищо.

В главата му започна да зрее нова мисъл. Ако реши да напусне Бозуел, дали трябва да вземе Ник със себе си?

Ами, защо пък да трябва? Достатъчно голям е и достатъчно проклет, за да се оправи сам. Пък и Арита Мей му се докарва — нека тогава тя да поеме известно време отговорността за него.

Разбира се, не възнамерява да замине днес. Сега ще иде в града само да купи бири и гевреци. Ще тръгне в края на другата седмица — веднага след като Арита Мей донесе вкъщи заплатата си. Нищо не е в състояние да го спре да вземе парите.

Ще потегли в полунощ и така, преди тя да разбере, че си е тръгнал, той ще е на неколкостотин мили оттук.

Примо Анджело също има право да живее, а хубавото е, че ако не намери нищо, винаги може да се върне. Арита Мей ще чака.

Елоиз Хансън дойде в офиса на Фил Робъртс точно в дванайсет часа на обед. Работеше при него три следобеда в седмицата, пишеше на машина и подреждаше архива. Не би могло да се каже, че напоследък имаше много неща за архивиране — бизнесът вървеше слабо.

Елоиз бе дребна, закръглена жена, на около трийсет и пет, с розови бузи, с безлична физиономия и кротки кафяви очи. Вдовица от близо една година — съпругът й бе загинал в странна злополука в консервната фабрика, — тя имаше нужда от допълнителни средства, за да издържа себе си и възрастната си майка.

Първоначално отношенията й с Фил Робъртс бяха съвсем делови, но с течение на времето те се сближиха, докато накрая стигнаха до любовна връзка.

И двамата чувстваха вина.

И двамата мразеха двуличието, което бе неминуемо.

И двамата не можеха да държат ръцете си мирни, когато бяха заедно.

Щом Елоиз влезе в офиса, подухвайки си и мърморейки, че е много горещо, Фил разбра, че с работата за деня е свършено. Хвана я за ръка и я поведе към кабинета си.

— Никаква работа днес. — Фил стисна влажната й длан.

Тя се поизчерви, защото добре знаеше какво си е наумил.

— Има писма за изпращане.

— Много лошо.

Елоиз прие желанието му, без да го обсъжда, и бавно започна да разкопчава блузата си.

Фил отиде до външната врата и я заключи, после дръпна щората и окачи табелка ЗАТВОРЕНО.

Известни му бяха подозренията на Джейн, че връзката им още продължава, макар той да я уверяваше, че е приключил. Не беше възможно обаче да приключи. Елоиз беше толкова грижовна, така всеотдайна и мила. И най-вече тигрица в леглото — жена без задръжки. Караше Фил да се чувства истински мъж в прегръдките й.

Не че сексът със съпругата му винаги е бил неутоляващ; през изминалите години бяха изпитали радостта на удовлетворителна връзка — удовлетворително граничеща със скуката. Елоиз бе различна — тя разпалваше у него страст, която той мислеше, че е изчезнала. В края на краищата няма още дори петдесет и може би му се полага тази последна забежка?

Неотдавна Джейн му бе дала ултиматум.

— Уволни я — изрече тя с тон, който не търпеше възражение.

— Защо да я уволнявам? — отвърна той, опитвайки се да остане властната страна в брака им. — Тя е чудесна секретарка. Знаеш, че между нас вече няма нищо.

— Това не ме интересува — сряза го Джейн. — Не искам тази кучка да се мотае около теб.

Жена му никога не се изразяваше вулгарно. Беше доста шокиращо да чуе от устата й дума като „кучка“.

Фил съзнаваше, че уволняването на Елоиз е неизбежно, но просто отлагаше момента. Елоиз беше неговото бягство от действителността и без нея — какво друго му оставаше?

 

 

Лорън и Дон седнаха на тревата и си разделиха сандвич с риба тон.

— Знам, че ходеше с Ник — рече Лорън, като всъщност не се интересуваше от подробностите, но не можеше да устои на желанието си да разбере доколко сериозно е било.

— Това беше, преди да започнеш да се виждаш с него — обясни й Дон. — Щом се появи ти, всичко приключи. — Тя сви рамене. — Виж, разбирам. Имала съм много момчета като Ник. Аз съм един вид отдушник, знаеш ли? С тях съм, когато имат нужда от мен, и после те си тръгват. Той те обича, мен никога не е обичал.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита колебливо Лорън.

— Давай — насърчи я Дон, отхапвайки от сандвича.

— То е… неудобно.

— Ха! — възкликна Дон. — Имай ми доверие. Чувала съм всичко. За мен няма нищо неудобно.

Лорън въздъхна — дълга въздишка на отчаяние.

— Родителите ми са много строги и от близо два месеца не ми дават да видя Ник… А аз не знам какво да правя.

— Какъв е проблемът? — попита Дон. — Можеш да ми се довериш.

Думите бяха трудни за изговаряне, но Лорън успя да ги изрече.

— Аз… мисля, че съм бременна.

Не беше вярвала, че ще намери сили да сподели това с някого. Сега, когато изрече гласно подозрението си, изпита огромно облекчение.

— По дяволите! — изруга Дон. — С колко ти закъснява?

Лорън заби поглед в тревата.

— Почти шест седмици — измънка тя. — Не смея да кажа на родителите си. Аз… трябва да се видя с Ник. Трябва да говоря с него.

— Звучи добре като идея.

— Как да го видя?

— Как да не го видиш, е по-точният въпрос. Ако бях на твое място, щях да се втурна право към бензиностанцията и да му кажа. Не си в състояние да се справиш сама с това.

— А какво ще стане, ако разберат?

— По-лошо не може да стане, нали?

Дон имаше право.

— Ще отида — реши Лорън.

— Може би двамата ще намерите начин да избягате и да се ожените. — Дон се приготви да тръгва. — Много романтично.

— Това направо ще поболее родителите ми.

— Стига си се притеснявала за тях. Обсъди го с Ник. Според мен имаш две възможности — да се омъжиш за него и да родиш детето или да направиш аборт.

Думата „аборт“ я вцепеняваше. Ако в нея растеше бебе, никога не би помислила да му причини нещо лошо.

— Случвало ли ти се е някога? — попита Лорън.

— Да ти кажа право, не. Но винаги вземам предпазни мерки. Ник не беше ли с презерватив?

Лорън не можеше да повярва, че обсъжда нещо толкова интимно с Дон.

— Не… той ме увери, че… ъъ… се е измъкнал навреме.

— О, Боже! — Дон изглеждаше възмутена. — Никога не ги слушай. С това мъжете се оправдават, откакто свят светува. А също и: „Нека само да легна до теб, кълна се, че няма да ти го пъхам.“ — Тя се изправи и й подаде ръка. — Хайде, ставай, трябва да действаме. Ако сега си тръгнеш от училище, ще имаш време да идеш до бензиностанцията и да решите какво ще правиш. Може пък да извадиш късмет и да се върнеш, преди майка ти да е дошла.

— Права си. — Лорън пое дълбоко дъх. — Това май наистина е единствената възможност.

— Разбира се, той е точно толкова отговорен, колкото и ти. Той е скапанякът, който е трябвало да вземе предпазни мерки. И не се притеснявай — каквото и да решиш, аз съм ти приятелка и ще ти помогна, стига да мога.

Лорън кимна с благодарност и съжали за всички гадни неща, които тя и Мег бяха изприказвали в миналото по адрес на Дон.

— Благодаря. — Лорън стисна ръката на Дон. — Страхотна си. Много съм ти задължена.