Джаки Колинс
Американска звезда (24)

Двадесет и трета глава

— Ник търсил ли ме е? — Всяка сутрин Лорън задаваше един и същ въпрос и всяка сутрин родителите й даваха един и същ глупав отговор.

— Няма значение дали се е обаждал, или не. Ти никога повече няма да го видиш.

— Това не ме интересува — отвърна тя, а сърцето й биеше учестено. — Трябва да знам.

— Няма значение — сопна се баща й.

— Но за мен има значение — настоя Лорън, като в този момент си мислеше как е могла да смята, че баща й е мил и чувствителен човек.

— В такъв случай знай, че той не те е търсил.

Лорън не бе сигурна дали й казват истината.

Седеше умислена в стаята си. Ами ако Ник я е взел за лесно момиче? Сексът ли е всичко, което е искал? О, Боже, не! Моля те, Боже, не!

Бяха толкова близки, а сега — така отдалечени. Знаеше, че той няма телефон, значи тя също не може да му се обади. А и родителите й не я допускаха до телефона в радиус от три метра. Бяха я заключили вкъщи и я държаха като затворник с усилена охрана.

— Какво толкова ужасно съм направила? — попита ги тя един ден.

— Беше сгодена за едно от най-добрите момчета в града — отвърна баща й с каменно лице. — Трябваше, преди безразсъдно да развалиш годежа, да си помислиш, че имам бизнес с бащата на Сток.

— Не знаех, че е било сделка — промърмори Лорън.

— Длъжна беше да го кажеш на семейството си, преди да го съобщиш на целия град — недоволстваше баща й.

Нямаше представа, че са толкова тесногръди.

— През целия си живот не съм сторила нищо, което да ви разстрои. Никакъв алкохол, наркотици или нещо друго, което правят някои момчета и момичета от училището. Позволих си само да взема на заем семейната кола, а вие ме наказвате като някакъв престъпник.

Двамата заедно — идеалният екип — изрекоха в един глас:

— Трябва да разбереш какво е лишение, Лорън, иначе никога няма да се вразумиш.

— Какво ще стане, когато започнем училище? — попита тя. — Не можете всеки ден да ме държите под око.

— Надявам се, че дотогава ще ти е дошъл умът в главата — рече Фил.

А ако не ми е дошъл? Какво ще стане, ако избягаме с Ник още щом се срещнем?

Сякаш прочела мислите й, майка й се намеси:

— След като ще виждаш Ник Анджело в училище, искам твърдото ти обещание, че няма да имаш нищо общо с него.

Тя кръстоса пръсти зад гърба си.

— Добре, мамо, щом това те прави щастлива.

— Да.

Малката добра Лорън се учи да играе тяхната игра — и вината за това е тяхна.

 

 

Първия ден, когато тръгна на училище, още по пътя се натъкна на Мег.

— О, Боже! О, Боже! — възкликна развълнувана Мег. — Бях се отчаяла, че няма да те видя. Обаждах се десетки пъти. Идвах дори до вас и молих майка ти. Тя не ме пусна. Какво става!

— Ти ми кажи. Бях затворничка, откъсната от целия свят.

Мег понижи глас.

— Носят се слухове, че си бременна и трябвало да правиш аборт.

— Сериозно ли говориш? Сигурно знаеш какво стана?

— Имаш предвид новогодишните танци?

— Точно така. Когато Сток удари Ник, му счупи носа и аз го закарах в болницата в Рипли. Трябва да си чула, че бяхме принудени да останем там през нощта, пътищата бяха непроходими и не можахме да се върнем. Родителите ми побесняха.

— О — в гласа на Мег се прокрадваше разочарование, — това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Мег искаше да знае повече.

— Какво се случи между теб и Ник?

— Нищо — излъга Лорън. — Наказана съм за нищо.

— Ник Анджело е най-неприятният ми познат.

— Как стана така, че ти го закара в болницата? Сток беше толкова разстроен. Ние с Мак се опитахме да се погрижим за него, но той беше, знаеш ли, съкрушен. — Мег поклати глава. — Лошо постъпи с него.

Лорън се ядоса.

— Аз ли съм се отнесла лошо с него? А той как се държа с мен?

Мег продължи, все едно не е чула и дума.

— Да му хвърлиш пръстена и всичко останало. Доколкото разбрах Ник е понечил да го удари и затова Сток му е счупил носа, просто се е защитавал.

— Това не е вярно.

— Вярно е. Ник Анджело е животно. Помниш ли какво ми направи?

Лорън се опита да запази самообладание.

— Какво ти направи, Мег?

— На практика ме изнасили.

Изпита силно желание да плесне самодоволното лице на приятелката си.

— О, и предполагам, че ти изобщо не си го провокирала.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам чувството, че всеки път, когато излезеш с момче, се случва все едно и също.

Мег почервеня.

— Не е така.

— Мислех, че си ми приятелка — рече тъжно Лорън.

— И аз мислех, че си приятелката, която си струва да имам — отвърна Мег със злобен поглед.

Нещастна, Лорън седна в класната стая и потърси с очи Ник. Не беше дошъл.

Малко преди обедната почивка тя зърна в коридора Джоуи и го настигна.

— Здрасти. Може ли да поговорим?

Той я погледна презрително.

— О, ти се появи, а?

— Какво означава това?

— Не беше лошо да се обадиш на Ник след всичко, което се случи.

— Какво се е случило?

— Малкият му брат умря.

Тя беше искрено смаяна.

— Какво!

Джоуи се увери, че Лорън не се преструва.

— Не си ли чула?

— От Нова година насам съм затворена.

Джоуи се почувства неудобно.

— Съжалявам. Ник е решил, че сигурно няма да искаш да му говориш.

Тя се зачуди какво ли знае Джоуи.

— И защо да не му говоря? — попита предпазливо.

— Обаждал се е доста пъти у вас и родителите ти са му казали, че не искаш да говориш с него.

— Те са го казали, не аз. Моля те, Джоуи, обясни ми какво се е случило.

— Доведеният му брат се разболял от пневмония. Доктор Шепард отказал да го лекува и те го завели при друг лекар в Рипли. Детето умряло в тамошната болница.

— О, Боже! Това е толкова ужасно.

— Да.

— Но къде е Ник? Трябва да го видя.

Той няма да се връща в училището.

— Защо?

— Беше изхвърлен заради твоя приятел.

— Искаш да кажеш — изключен?

— Да. Семейство Браунинг не иска да го вижда наоколо, те са оказали натиск. Не стига това, ами Ник смачкал и табелката пред къщата на доктор Шепард и заплашил да избие лайното на стария пръдльо.

— Така ли?

— Да, Синдра била с него. Дъртият шибаняк извикал шерифа. Ник прекара нощта в пандиза. Синдра искаше да иде с него, но аз я убедих, че това не е най-умното, което може да направи.

— Къде е сега? — попита Лорън, а цялото й съзнание бе обзето от мисълта колко нещастия му се бяха струпали на главата.

— Работи в гаража целодневно. Старият Браунинг се опита да попречи и на това, но Джордж не го послуша. Ако семейство Браунинг бяха в състояние, щяха да го изхвърлят от града.

— Можеш ли да ме закараш дотам?

— Разбира се, но ако ни заварят в гаража, ще имаме големи неприятности.

— Не ми говори точно на мен за неприятности.

— Добре. Чакай ме на паркинга след пет минути.

— Ще бъда там.

— И не казвай нищо на твойта приятелка с голямата уста. Тя направо се е лепнала за Сток и за всичките му приятели.

— Разбирам.

Отиде бързо до шкафчето си и взе чантата и якето си. Когато слизаше по стълбите, се натъкна на Сток и неизменните му сателити. Очите им се срещнаха. Групата мълчаливо отмина.

— Ъъ… здрасти — поздрави тя, като се мъчеше да се държи, доколкото може нормално в нелепата ситуация.

Сток стисна челюст, дясното му око потрепна, ръката му се зарея по чатала. После, без да й обърне повече внимание, мина край нея — все едно не съществуваше.

Добре. Щом така искаш, Сток Браунинг, ще го преживея.

Джоуи я чакаше на паркинга и форсираше мотоциклета си.

— Качвай се. По-добре да тръгваме, преди да са ни засекли.

Лорън бързо се качи зад него и потеглиха. Изобщо не я интересуваше какви може да са последиците. Отиваше да види Ник и единствено това имаше значение.