Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Star, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джаки Колинс. Американска звезда
ИК „Хемус“, София, 1994
Редактор: Минка Златанова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954–428–073–1
История
- —Добавяне
Двадесет и втора глава
— Голям номер ни сви — обвини го Харлан, който седеше на стълбите пред караваната и подрънкваше камъчета в празна консервна кутия.
— Ей, не си прав. Не можах. Претърпях злополука. Я ми виж лицето — заоправдава се Ник.
— Ти обеща да ни водиш на кино — мрачно настоя Харлан.
— Не бях тук — обясни Ник и мина покрай него, за да влезе в караваната. — Казах ти защо.
Люк лежеше отпуснат на матрака, на който спяха с Харлан.
— Какво му е? — попита Ник.
— Не знам. — Харлан го последва и вдигна рамене. — Разболя се.
— Какво казва майка ти?
Тя не е вкъщи.
Той отиде при Люк и сложи ръка на челото му. Детето изгаряше от висока температура.
— Откога е така?
— Не знам — въздъхна Харлан.
Ник се съблече и си даде сметка, че изобщо не може да върне смокинга. Добре, че когато Джоуи взе дрехите, остави фалшив адрес.
— Къде е Синдра? — попита той и намъкна дънките си.
— Излезе с Джоуи. — Харлан се облегна на вратата с нещастен вид.
— Знаеш ли какво — бодро рече Ник. — Щом Люк се оправи, ще идем на кино.
— Така казваше и преди.
— Да, но този път няма да бъда принуден да кисна в Рипли със счупен нос.
— Смешен си. — Харлан го оглеждаше, наклонил глава на една страна.
— Да, да, знам.
Замисли се какво ли прави Лорън. След като го остави на бензиностанцията, той поработи няколко часа, но беше толкова спокойно, че накрая си тръгна за вкъщи, мина да си вземе велосипеда, който беше пред дома на Дон, но не й се обади. Джоуи не беше на работа и той нямаше представа какво се говори из града. Отначало възнамеряваше да прескочи до закусвалнята, за да се види с Луиз и Дейв, но сега разбираше, че не може да остави Люк.
— Някой наоколо дали има термометър? — зачуди се той.
Харлан го погледна сериозно.
— Какво е това?
— Няма значение — отвърна Ник. — Стой тук, аз ще попитам Примо.
Баща му беше в обичайната си поза — изтегнат като спящ носорог, хъркаше силно. Телевизорът гърмеше, а на пода до леглото в редица бяха подредени три кутийки бира. Беше облечен в скъсана риза и мръсни долни гащи. На гърдите му бе разсипано половин пакетче чипс.
Ник го разтърси грубо, докато дойде на себе си, с помътнели очи и зачервено лице.
— К’во става бе? А? — измърмори той и започна да се оригва силно, като едва успя да се надигне да седне. Влажните му очи се съсредоточиха върху сина му. — К’во искаш?
— Става дума за Люк — опита се да пробуди съзнанието му Ник. — Изгаря от температура и лежи оттатък.
— К’во ме засяга? — Примо се прозина и механично взе една бира.
— Ще те засегне, ако му се случи нещо. — В този момент Ник намрази още повече баща си, доколкото това бе възможно.
— Що не кажеш на Арита? — Вниманието на Примо бе погълнато от подскачаща на телевизионния екран блондинка с впити бикини и полюляващи се цици.
— На работа е — отвърна кратко Ник.
— Стига си ми досаждал. Хвърли кофа вода върху него, това ще го поохлади, докато тя се върне. — Примо бръкна в гащите си и взе да си чеше чатала. — И не й казвай за Люк, преди да ми е направила вечерята.
За момент Ник се замисли какво да прави. Тогава зърна на масата ключовете от таратайката и на излизане ги грабна. Майната му на Примо. Майната му на тоя тлъст шопар.
Когато се върна в другата каравана, Люк дишаше странно.
Ник взе бързо решение.
— Ще го заведем в града — каза той на Харлан. — Завий го в одеяла и да тръгваме.
* * *
— Седни, Арита Мей — покани я Бенджамин Браунинг.
Арита Мей колебливо стоеше до вратата на кабинета му, върху лицето й бяха изписани предпазливост и подозрение.
— Защо?
Бенджамин вдигна сребърна писалка от писалището си и взе да я върти между дебелите си пръсти. Никак не му беше приятно онова, което Дафни му бе възложила, затова колкото по-скоро го свършеше, толкова по-добре.
— Защото аз искам така — с раздразнение настоя той. — Влизай. Затвори вратата и седни, по дяволите.
Макар и неохотно, Арита Мей се подчини. Щом тя седна, той извъртя кожения си стол под ъгъл, така че да не я гледа в очите.
— Да? — Гласът й издаваше нетърпение.
— Прекратявам договора ти за работа тук — хладно й съобщи Бенджамин Браунинг.
Тя бе изумена.
— Какво казахте?
— Уволнявам те. Нямам повече нужда от твоите услуги.
Под лявото й око започна да потрепва нерв.
— О, вече не ви трябвам, а?
— Двамата с госпожа Браунинг решихме, че заслужаваш шестседмично обезщетение заради всички тези години, през които си служила при нас. — Подаде й през бюрото подписан чек. — Госпожа Браунинг има молба, след като днес си свършиш работата, повече да не се връщаш тук. Ясно ли е?
— Ясно… — измънка тя.
Той си помисли, че приема уволнението безропотно. Слава Богу!
— Е… — Искаше му се Арита Мей да си тръгне тихо. — Това е всичко.
— Това е всичко — повтори тя думите му, без да помръдне.
— Можеш да тръгваш — освободи я той, помахвайки с ръка.
Арита Мей стана, облегна се с ръце на бюрото му и се втренчи в него.
— Нямам къде да отида, кучи син такъв! — изрече тя, принуждавайки го да я погледне в очите.
Знаеше си, че ще му създаде главоболия. Твърде невероятно бе да очаква, че ще си тръгне кротко и мирно. Някога… преди много години, когато постъпи на работа при тях, беше красива. Млада и жизнена, с дълги крака, голям бюст и дръзка усмивка — точно като Синдра, — сочно младо парче, буйна и сексапилна. Сега, седемнайсет години по-късно, беше изсушена, злобна застаряваща жена. Костелива, с див поглед и хлътнали бузи, с боядисана червена коса. Дори Дафни бе остаряла по-малко от нея, а Дафни бе с десет години по-възрастна. Не че я чукаше вече; веднъж в годината, на годишнината от сватбата им, той я караше да застане на колене пред него и да го смуче. Знаеше колко й е омразно това, но на него му доставяше огромно удоволствие да гледа как пенисът му изчезва в алената цепка на устата. Дафни не дръзваше да му откаже. Никога и за нищо нямаше да жертва почетната титла — госпожа Браунинг.
— Уволнявам те — повтори той. — Не разбираш ли английски? Трябва да си вървиш.
— Няма нещо, което Арита Мей да не може да прави — сопна се тя и пак седна. — Няма такова нещо и ти го знаеш.
Бенджамин ядно хвърли сребърната писалка на бюрото си.
— Ще ти удвоя обезщетението, ако това целиш. Заплата за три месеца и напускаш от днес.
— Няма да си отида — упорито настоя тя.
Сега вече той наистина се ядоса.
— И защо не?
— Щото за три месеца няма да си намеря работа, няма да имам пари, нищо.
— Можеш да си намериш работа.
— В Бозуел? Глупости! Кое друго семейство си позволява целодневна прислужница?
— Винаги има работа в хартиената или в консервната фабрика.
Арита Мей отново скочи на крака.
— Не! — енергично поклати глава тя. — Аз работя тук и тук ще остана.
Той замълча за миг, преди да попита:
— Какво искаш?
— Парите, които се равняват на заплащането ми тук до края на живота ми. И пет хиляди долара в банката за моята Синдра. О, да, и писмо от адвокат, в което да пише, че съм ги получила редовно.
— Това е изнудване.
— Ти го казваш, не аз.
— А ако откажа?
— Тогава целият град ще научи кой е бащата на Синдра и к’ви долни неща си й причинил.
— Какво казваш?
— Знаеш к’во казвам. Синдра е твое дете.
Бенджамин пребледня.
— Това… това е невъзможно.
— Така е.
— Как?
— Помниш ли, когато за пръв път дойдох тук на работа?
Гърлото му се сви.
— Да.
— Ти ме преследваше денонощно. Щом жена ти излезеше от къщата, и ти ме погваше — аз спях в онази стая, долу в мазето. Една нощ дойде там, сложи ръка на устата ми и пъхна оная си работа в мен, въпреки че не исках.
— Искаше, искаше — гневно възрази той. — След първия път дори ме молеше за това.
— Забременях от тебе и не знаех к’во да правя. Затова се омъжих за първия мъж, който ме поиска, и се преместихме на паркинга с караваните. Когато му казах, че съм бременна, той избяга от мен и през всичките тия години бях сама. Но продължих да работя у вас, а ти продължи да ме чукаш, докато не остарях и вече престанах да съм достатъчно младо парче за тебе.
— Ние с жена ми те издържахме, а ето как ни се отплащаш, с лъжи.
Тя се изсмя престорено.
— Издържали ме, майната ви. Скапах си черния задник от работа за вашето семейство, но вие забравихте това. Перях ви мръсното бельо, чистех лайната в кенефите ви, оправях цялата ви бъркотия.
— И сега смяташ да ме изнудваш с тази изсмукана от пръстите история?
— Ще получа онова, дето ми се полага на мене и на твоето дете.
— Тя не е мое дете — разпалено отрече той.
— Искаш ли да разкажа на целия град как си ме чукал през всичките тия години? Искаш ли да узнаят как изнасили собствената си дъщеря?
— Няма да го направиш.
— Сладур — с горчивина продума Арита Мей. — Аз нямам к’во да губя. К’во ще кажеш за себе си?
* * *
Майк отиде с колата до закусвалнята, паркира отзад, влезе през кухнята и сграбчи за ръка Луиз, която тъкмо минаваше с поръчка от яйца с шунка. Тя спря и подсвирна.
— Я виж! Проклетото ти лице е станало на пихтия.
— Имам нужда от лекар — настоятелно й съобщи той.
— Трябвало е да мислиш преди това.
— Не за мен. Люк е болен — малкият ми брат.
Качих го на колата. При кого мога да го заведа?
— Брей… — Тя се поколеба. — Доктор Маршал замина, а доктор Шепард не обича да го безпокоят вкъщи.
— Къде живее?
Тя остави поръчката на тезгяха и му посвети цялото си внимание.
— Какво му е на детето?
— Не знам. Има висока температура и не може да диша нормално.
— Може би е по-добре да го погледна, преди да отидеш при доктор Шепард — той е свадливо старо копеле. — Тя си развърза престилката. — Ей, Дейв — извика Луиз, — излизам за малко, извикай Черил да ме замести.
В колата Люк вече трепереше неудържимо. Харлан, който седеше до него, изглеждаше ужасно.
— Май говореше, че има температура — не повярва в първия момент Луиз и сложи ръка върху челото на детето. — О, да му се не види — наистина не е добре.
— Какво е според тебе? — попита Ник.
— Не знам, но не е хубаво. — Тя се качи в колата. — Хайде да тръгваме. Ще събудим стария доктор Шепард. Дай наляво, после — втората пресечка надясно. — И, Ник, натисни газта.
Автобусът се движеше по-бавно от всеки друг път. Арита Мей седеше до прозореца и гледаше навън. Обикновено се стараеше да не мисли за нищо — просто се освобождаваше от всекидневните грижи. Днес обаче й се бяха струпали много вълнения — чувства, които не бе позволила да се проявяват от седемнайсет години насам.
Бенджамин Браунинг беше баща на Синдра и тя бе доволна, че най-накрая му каза. Да — изпита задоволство да види израза на надменното му бяло лице, когато ударът се стовари и той осъзна какво е направил.
Мръсна свиня. Лош човек — само парите го спасяват да не се въргаля в калта.
С дълбока въздишка тя си припомни деня, когато започна работа у семейство Браунинг. Майка й се бе обадила, след като бе прочела обявата във вестника, и господин Браунинг се бе съгласил да й плати автобусния билет от Канзас Сити, ако може да тръгне веднага.
— Моето момиче ще дойде — беше го уверила майка й, доволна, че се освобождава от една от седемте си дъщери. Майка й бе излъгала, че е на осемнайсет. Истината бе, че току-що беше навършила петнайсет и бе престанала да ходи на училище.
Работи много. Мълчи си. Не се замесвай в неприятности. Това бяха прощалните думи на майка й.
Шест месеца, след като Арита Мей напусна дома си, майка й бе убита от пиян шофьор. Баща нямаше.
Отначало на Арита Мей и хареса да работи в къща с течаща вода, вътрешни тоалетни и нечувани луксозни удобства като хладилник и телевизор. Да се работи обаче за Дафни Браунинг не беше приятно. Скоро бе родила Сток, но можеше да се грижи за детето единствено, ако беше непрекъснато чисто и никога не плачеше. Макар че трябваше да върши цялата домашна работа, Арита Мей скоро започна да се грижи за детето и да изпълнява същевременно всичките си останали задължения.
Бенджамин Браунинг я следеше с очи като тигър, дебнещ плячката си. Тя усещаше похотливия му поглед и опипващите му ръце, но съумяваше да не се поддаде. По това време той беше малко над трийсетте и изглеждаше доста добре. Човек, издигнал се сам благодарение на изключителната си енергичност и прозорлив ум. Дафни имаше бледа кожа, руса коса и голям бюст. Любеха се всяка нощ. Арита Мей знаеше, защото трябваше да сменя мръсните чаршафи.
Първата нощ, когато дойде в стаята й, Бенджамин Браунинг беше пиян — връщаше се от мъжко тържество. Беше късно и тя бе заспала. Отметна завивките от леглото, запуши с едрата си шепа устата й, вдигна нощницата й и навлезе в нея. Тя не посмя да се оплаче. Какво щеше да спечели? Нямаше къде да отиде.
Когато се увери, че тя ще си мълчи, това му стана седмичен навик — а понякога и два-три пъти в седмицата, в зависимост от настроението му.
След известно време престана да затиска устата й с ръка.
После — за свой срам — тя започна да очаква нощните му посещения.
Тогава забременя.
Арита Мей не беше глупачка — знаеше, че само ако спомене, ще я изхвърлят, затова не каза и дума, просто чакаше да му дойде времето, отчаяно си правеше горещи бани и се наливаше с джин, когато те излизаха, с надеждата бебето, което растеше в корема й, безпроблемно да си отиде.
Примо Анджело пристигна в града тъкмо навреме. Беше едър, хубав мъж, с наперена походка и блясък в зелените си очи. Дърводелец по професия, той работеше на строежа на новата училищна сграда. Арита Мей направи всичко, което бе по силите й, за да го съблазни. Ласкаеше го, отрупваше го с грижи, говореше му, че е най-хубавият мъж, който някога е срещала, и отказваше да спи с него.
Какво можеше да направи един мъж? Ожени се за нея и отидоха да живеят на паркинга с караваните — макар че тя не се отказа от работата си у семейство Браунинг.
Примо веднага спря да работи.
— Трябва да си пазя силите, за да се любя с тебе — рече й той. Сладкодумен човек с мързелив задник.
Когато му съобщи, че е бременна, той се омете, без дори да се сбогува набързо. Съжалението й, че си е тръгнал, трая около пет минути. Мъже — какво да очакваш от тях? Никога не са верни, винаги мамят.
Когато бебето се роди, всеки мислеше, че бащата е изчезналият съпруг. Тя обаче знаеше истината и го притискаше към гърдите като чисто злато. Някой ден тази тайна щеше да й послужи.
Сега — най-накрая — този ден бе настъпил.
Автобусът спря на спирката и тя слезе, изморена, но тържествуваща. Бенджамин Браунинг прие условията й. Обеща да уреди документите с адвоката си и скоро, за пръв път през живота си, Арита Мей ще е материално осигурена.
Доктор Шепард живееше в просторна комфортна къща с голяма градина и табелка на входната врата: ЕЛАТЕ ВИЕ, МАЛКИ ПАСТИРИ, ЕЛАТЕ ТУК ЗА ХРАНА И УТЕХА.
Ник почука на вратата, а Луиз и Харлан останаха в колата при Люк, чието състояние непрестанно се влошаваше.
Никой не излизаше, затова той затропа още по-силно.
Изведнъж прозорецът на горния етаж се отвори и от него подаде глава белокос възрастен мъж в яркочервена пижама.
— Каква е тази врява? — извика той с глас, показващ капризен характер.
— Има болен. Може ли да влезем? — извика на свой ред Ник.
— Сега? — Изненадата на доктор Шепард бе очевидна.
— Не, утре сутринта, бунак — измърмори Ник под носа си.
Луиз бе застанала вече до Ник.
— Доктор Шепард — извика тя. — Аз съм. Луиз. От закусвалнята. Помните ли ме? Преглеждахте ме преди няколко месеца. Казахте, че имам хубав таз.
Тя успя да привлече вниманието му.
— Ще сляза — изграчи той.
— Гаден старчок — с отвращение отбеляза Луиз. — Пъхна пръста си в мене и рови, все едно не съм жив човек! Никога повече.
— Ти дръж вратата отворена, а аз ще внеса Люк — предложи й Ник.
Когато се върна до колата, Харлан плачеше.
— Какво става, дете? — попита Ник.
— Ще умре ли Люк? — хълцаше Харлан, очаквайки потвърждение на противното, а сълзите се стичаха по бузките му.
— Не, няма да умре — увери го Ник и взе Люк на ръце. — Не си мисли такива работи. Ти стой тук, а той ще се оправи.
Отнесе малкото момче в къщата, без да е сигурен какво ще се случи — знаеше само, че не му изглежда добре.
Луиз придържаше вратата отворена и продължаваше да очарова доктор Шепард — нисък мъж с космати ръце, ореол от бяла коса и с големи изпъкнали очи. Беше стар и свадлив, но съблазнителното не убягваше от окото му.
— Какво е това дете? — попита той, когато Ник се появи с Люк на ръце.
— Болно е — побърза да обясни Луиз. — Можете ли да го погледнете, докторе? Моля ви.
— Не съм на работа — отказа противният старец.
— Знам — заговори му Луиз с гальовен и убедителен глас. — Но си помислих, че ще ни направите тази услуга, тъй като доктор Маршал го няма и вие сте единственият лекар в града. — Тя замълча и го погледна съблазнително. — Ще дойда да ви видя следващата седмица. Пак се появиха онези стомашни спазми, мисля, че пак трябва да ме прегледате…
Доктор Шепард се оживи. Луиз продължи да бъбри:
— Мисля, че имам нужда от онези ваши… ъъ… прегледи, които така хубаво правите. Почувствах се по-добре след предишния ви преглед.
— Да, да — съгласи се възрастният мъж. — Внесете детето в кабинета.
Тя намигна на Ник, той внесе Люк в кабинета и го постави на студената маса за прегледи. Докторът се приведе и погледна Люк.
— Това момче е черно — възмутено отбеляза той.
И какво от това? — искаше да каже Ник. — Какво значение има това, по дяволите?
— Решихме, че е твърде болен, за да отидем до Рипли — бързо се намеси Луиз.
— Там трябва да ходят чернокожите — ядосано промърмори доктор Шепард, търкайки с палец големия си нос. — Аз не се занимавам с цветнокожи.
— Ей… — Ник не можа да се въздържи. — Сега сме в седемдесетте години на двайсети век и, за Бога, дори не живеем в Юга.
Доктор Шепард го погледна.
— Кой сте вие, млади човече? Не съм ви виждал досега.
— И, слава Богу — промърмори Ник и после рече достатъчно високо, за да го чуе: — Брат съм му.
Доктор Шепард вдигна рунтави вежди.
— Брат?
— Просто прегледайте детето, ще го направите ли?
След десет минути си тръгнаха.
— Нищо му няма на момчето — обясняваше доктор Шепард. — Трябва само добре да се наспи и да изпие един аспирин.
Ник не му вярваше, но какво можеше да направи?
— А какво ще кажеш за оня лекар, за когото говореше той — онзи в Рипли? — попита той Луиз.
Тя вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм чувала за него. Съжалявам, трябва да се връщам на работа. Дейв ще се ядоса, знаеш го какъв е.
Ник остави Луиз и потегли към караваните. Сигурно възрастният доктор беше прав — може би Люк трябваше да полежи и да вземе аспирин.
По пътя към къщи застигна Арита Мей, която бъхтеше по пътя. Спря встрани до нея.
— Какво правиш с колата на баща си, момче? — попита Арита Мей нервно.
Бързо й обясни за Люк. Тя скочи на задната седалка, погледна Люк и изпадна в паника.
— Казах му да не играе на снега — ядосваше се тя. — Казах му, че ще простине. Зле е, знам го.
— Да — съгласи се Ник. — Затова отидох при доктор Шепард.
— Тоя тъп стар глупак е зъл. — Тя поклати отвратено глава. — Не иска да ни лекува, независимо от това какво определя законът. Трябва да го заведем в Рипли.
— Пътищата още не са много чисти. Ще минат часове, докато се върнем.
— Трябва да отидем — упорито повтори Арита Мей.
— А Примо? Не знае, че съм взел колата.
— Много лошо.
Той сви рамене.
— Добре. Щом трябва, тръгваме за Рипли.
Ник караше с възможно най-високата скорост, като се имаше предвид състоянието на пътищата. Въпреки това стигнаха до Рипли чак в полунощ.
Арита Мей го поведе към една къща в занемарен квартал и когато стигнаха, тя изскочи от колата и позвъни.
Вратата отвори индийка в сари. Сякаш не беше изненадана, че вижда пациенти посред нощ.
— Детето ми — започна да обяснява Арита Мей. — Много е зле.
— Внесете го — покани ги тя любезно. — Ще повикам съпруга си.
Доктор Сингх Амрок беше мършав индиец, съвсем плешив, с тънък черен мустак. След като прегледа бегло Люк, каза:
— Момчето е с пневмония. Необходимо е веднага да бъде прието в болница.
Тръгнаха всички и се качиха в колата заедно с доктора. По пътя към болницата Ник се замисли за Лорън. Не й се беше обаждал, дали му се сърди? Момичетата имат странно поведение, когато си им казал, че ще им се обадиш по телефона — беше сигурен обаче, че когато й обясни, ще разбере. Чудеше се дали родителите й са се карали. Лорън вече му липсваше и той нямаше търпение да я види отново.
В болницата седна в чакалнята с Харлан, докато докторът и Арита Мей попълваха формулярите за приемането на Люк.
Харлан погледна доведения си брат.
— Благодаря, Ник — рече той сериозно. — Ти си ми най-добрият приятел.
— Ей… — той сви притеснено рамене. — Няма нищо.
Примо се събуди от куркането на червата си. С помътнели очи пипнешком потърси големия часовник, който тиктакаше на пода. Беше късно, много късно и къде, по дяволите, е Арита Мей?
Изправи се на крака, като се олюляваше, измете с ръка от края на леглото една тичаща хлебарка, излезе навън и се изпика до близкия храст.
После, залитайки, влезе отново, взе кутийка бира, седна и се замисли. След десет минути пак излезе и отвори вратата на караваната, където живееха децата. Нямаше никой.
— Къде, мама му да еба, са всички? — извика той. — Къде, да им го начукам, е шибаната ми вечеря?
Забеляза, че колата я няма.
— По дяволите! — измърмори той и се върна в другата каравана. Кучката е взела колата му и децата. Кучката трябва да си плати, че е закъсняла за вкъщи. Никой не се е отнасял така с него. Няма човек, който да е карал Примо Анджело да чака и после да му се е разминало.
Люк трябваше да остане в болницата.
— Не мога да тръгна. — Устата на Арита Мей бе стисната в тънка линия. — Не мога изобщо.
— Щом ти оставаш, и ние оставаме — реши Ник.
— Не, най-добре е вие да се прибирате. Когато Примо види, че колата я няма, ще побеснее от яд.
— Няма да се върна без тебе и Люк.
— И аз, мамо — присъедини се Харлан.
— Оправяйте се тогава. — Беше прекалено уморена, за да спори.
— Знам един евтин мотел — сети се Ник. — Можем там да пренощуваме.
— Какво ще правим с Примо? — притесни се Арита Мей.
На сутринта ще се обадя на Джоуи и ще го помоля да отиде до караваната и да му обясни какво става.
Тя кимна.
— Добре. Сега заведи Харлан в тоя мотел, докато аз съм тук.
— Защо да не останем с тебе?
Тя поклати глава.
— Не. Не искам и Харлан да се разболее. Отивайте да почивате.
Ник неохотно се изправи.
— Утре, щом станем, веднага идваме.
— Имаш ли пари, момче?
— Е… не знам дали имам достатъчно.
— Ето. — Тя бръкна в чантата си и отброи петнайсет долара в стари измачкани банкноти.
— Благодаря. — Той прибра парите в джоба си. — Ще дойдем тук рано сутринта.
Излязоха от болницата и отидоха направо в мотела. Мъжът на администрацията го позна.
— Пак ли сте тук? — намигна му той похотливо. — Трябва да е било хубаво.
Ник не му обърна внимание.
— Ще бъдем тук една нощ — каза той и предплати.
Заведе Харлан в стаята, остави го пред телевизора и отиде до телефона. За момент в леденостудената кабина се зачуди дали да не се обади на Лорън в този късен час. Нямаше как. Късно бе да се обажда дори на Джоуи — майка му сериозно щеше да се разсърди. По дяволите! Не му оставаше нищо друго, освен да си легне, и сутринта да се обади на всички.
Харлан се събуди в шест.
— Имам лошо предчувствие, коремът ме свива — пъшкаше той.
Ник стана от леглото и се протегна.
— Не се притеснявай. Всичко ще се оправи.
Харлан поклати глава.
— Няма, Ник. Няма.
— Стига си се притеснявал, ами се обличай. Ще отидем рано в болницата.
Навън, духаше силен вятър. Потрепервайки, Ник вдигна яката на якето си, пъхна ръце в джобове и изтича до колата. Харлан го последва и скочи на мястото до шофьора.
След пет минути бяха на регистратурата в болницата.
— Люк Анджело? — попита Ник.
Сестрата погледна приемната книга.
— Отделение пет, пети етаж.
Взеха асансьора. Ник се обърна към дежурната на петия етаж:
— Искаме да видим Люк Анджело.
Сестрата ги погледна.
— Роднини ли сте? — попита тя.
— Да. Аз съм, ъъ… като… брат.
— Сега докторът е с госпожа Анджело — делово обясни сестрата. — Седнете, моля.
— Ъъ… Люк… добре е, нали?
— Седнете.
Изминаха десет минути, преди Арита Мей да се появи, загръщайки се зиморничаво с тънкото си палто — подаяние от семейство Браунинг.
Харлан се втурна по коридора към майка си.
Ник разбра, преди да е проговорила. Стана и бавно тръгна към нея. Гърлото му бе пресъхнало, присви го стомахът.
Арита Мей отчаяно поклати глава.
— Умря. — От гласа й бе останал само дрезгав шепот. — Детето ми е мъртво.
Харлан изплака така, че можеше да бъде чут от единия до другия край на болницата. Писък, който Ник никога нямаше да забрави.