Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Star, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джаки Колинс. Американска звезда
ИК „Хемус“, София, 1994
Редактор: Минка Златанова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954–428–073–1
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Постепенно се свестяваше, опитвайки да си поеме дъх, главата му се пръскаше от болка, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Стенейки, вдигна ръка към лицето си и напипа лепкава кръв. Бавно отвори очи.
Лорън седеше на пода и държеше главата му в скута си. Бяха в коридора пред салона. Наоколо стояха няколко души и гледаха — очевидно чакаха да видят дали не е хвърлил топа.
Господин Лукас, един от учителите, които отговаряха за реда тази вечер, се беше вторачил в него.
— Осъдително поведение, Анджело — смъмри го той. — В нашето училище не гледаме с добро око на сбиванията.
— Но той не е направил нищо, господин Лукас — възрази Лорън. — Сток го удари.
Господин Лукас не й обърна внимание.
— По-добре някой да го заведе вкъщи — нетърпеливо ги подкани, опиянен от собствената си значимост. — Трябва да се връщам вътре.
Сега, когато възбудата бе отминала, неколцината сеирджии се оттеглиха. Остана само Джоуи, зад него се навърташе Синдра.
— Господи, човече, добре ли си? — попита Джоуи. — Тъкмо се бях запътил към теб, когато тоя слабоумник ти тресна един.
Ник се опита да избистри мисълта си. Чувстваше се като пихтия. Предпазливо опипа пулсиращия си нос.
— Мисля… мисля, че е счупен.
— Тогава най-добре да те заведем в „Бърза помощ“ — пое грижата Джоуи.
— Каква „Бърза помощ“? — възкликна Синдра. — Това да не ти е Чикаго. Тук имаме двама лекари и вероятно и двамата сега празнуват.
— Сигурен ли си, че е счупен? — попита Лорън, изпълнена с чувство за вина.
Той отново докосна носа си.
— Да, сигурен съм.
Лицето му бе обляно в кръв и част от нея се бе стекла по роклята на Лорън и бе попила на големи мокри петна.
— Не исках това да се случи — прошепна тя нежно. — Наистина съжалявам.
Ник се помъчи малко да разведри обстановката.
— Ей, счупеният нос си струва, ако оня задник е напуснал веднъж завинаги живота ти.
Лорън се замисли върху думите му. Да. Сток си беше отишъл, в това нямаше никакво съмнение.
— Той вече е вън от живота ми — продума тя тихо. — Завинаги.
— Добре — обади се Джоуи, — всичко това е много мило, но какво ще правим?
— Можем да го заведем в болницата в Рипли — предложи Синдра. — Там има „Бърза помощ“.
— Как ще стигнем дотам? — попита Джоуи и замислен почеса брадичката си. — Вали сняг, студено е, Нова година е. Как ще го закараме? С моя мотоциклет ли?
— Не знам — отвърна Синдра.
— Той не може да отиде до караваните — твърдо отсече Лорън. — Много е далече. Ще извикам баща си и ще го помоля да ни вземе. Ще пренощува у дома.
— Да не си превъртяла? — възкликна Джоуи. — Родителите ти ще се шашнат, когато им кажеш, че си скъсала със Сток.
— Прав си — намръщи се тя. — Но вината, че е контузен, е моя и аз ще поема отговорността.
Ник изпъшка.
— Искам да прасна тоя задник в топките.
— Какво те кара да мислиш, че той изобщо има топки? — попита хладно Синдра.
Той се опита да се позасмее.
— Ето, такива неща трябва да ми казваш, не смяташ ли?
Тя сви рамене.
— Не се увличай.
Лорън бе отишла да се обади на родителите си. Стоеше на автомата със слушалка в ръка и нетърпеливо чакаше някой да вдигне. Тогава си спомни, че те бяха отишли на гости и сигурно не се бяха върнали, значи можеше да вкара тайно Ник в къщата, преди да са се прибрали. Позвъни на местната таксиметрова служба и за свой късмет успя да поръча кола. Когато се върна, Ник се бе изправил.
— Слушай, мога да вървя. Хайде да не правим от мухата слон. — Ник се чувстваше притеснен.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. — Той погледна Синдра. — Кажи им, че няма да се върна тая вечер. Макар че така и така изобщо не им пука.
— Ти пък да не мислиш, че ще говоря с тях, когато се прибера вкъщи — отбеляза тя язвително.
Щом стигнаха, Лорън отведе Ник право в стаята си.
— Как се чувстваш? — попита тревожно.
— Като бунак. Приятелят ти ме изненада. Трябваше да излезем отвън и тогава нямаше да му остана длъжен.
— Бившият ми приятел — уточни тя, докато смъкваше покривката на леглото. — Ще спиш тук.
Той успя да се усмихне леко.
— С тебе?
Лорън се усмихна на свой ред.
— Хайде да се държим сериозно.
Ник седна на леглото.
— Добре, добре. Само питам.
Тя намокри една хавлиена кърпа и внимателно изчисти кръвта от лицето му.
— Уф!
— Не ставай дете.
Когато Лорън свърши, Ник не се сдържа:
— И сега какво? Да се търкулна на чаршафите с дрехите ли?
— Ще се погрижа за всичко — увери го тя.
Той се ухили.
— И ще ме съблечеш?
Лорън поклати усмихнато глава.
— Някой ден… може би. Но сега ще го направиш сам. Трябва да поспиш малко, ще говорим сутринта.
— Роклята ти е изцапана. Не е ли по-добре да се преоблечеш, преди да са я видели родителите ти?
Беше прав, по новата й черна рокля имаше тъмни петна от кръв.
— И без това мразех тази рокля — кисело отбеляза тя. — Нека я наречем прощалния ми подарък от семейство Браунинг.
— Ей, Лорън — той взе ръката й, — струваше си.
— Кажи го сутринта, когато се видиш в огледалото.
Преди родителите й да се приберат, Лорън вече си беше оправила да спи на дивана, облякла беше домашна роба и чакаше да ги поздрави с Новата година.
Още не се бе захлопнала входната врата, когато Лорън чу гневния глас на баща си.
— Не ме заплашвай, Джейн. Изобщо не ме заплашвай.
— Не те заплашвам — отвърна Джейн с напрегнат глас. — Но мога да ти кажа… — Тя видя дъщеря си и замлъкна. — Лорън, какво правиш вкъщи толкова рано?
Това беше новост. Вкъщи толкова рано? Беше един след полунощ.
— Ъ… един човек се нарани на дансинга.
— Нали не си ти? — взря се в нея Фил.
— Не, аз съм добре — отвърна тя.
— Кой тогава? — настоя Джейн.
— Този… ъъ… Ник Анджело. Помните ли го? Той ми беше партньор в училищното представление.
— И какво му се е случило? — попита Джейн с пълно безразличие.
— Би се. Не той започна боя, но му счупиха носа и нямаше как да се прибере вкъщи тази вечер заради снега и въобще, затова го доведох тук. — Знаеше, че говори твърде бързо, но не можеше да спре. — Всъщност той заспа в леглото ми. Всичко е съвсем почтено, мамо. Аз ще спя на дивана.
Баща й изглеждаше бесен.
— Момче тук, в леглото ти?
— Да, татко — отговори Лорън спокойно. — Но аз няма да спя там. Ще спя долу при тебе. Става ли?
Фил и Джейн размениха ужасени погледи.
— Предпочитам да не беше го правила, преди да ни попиташ — ядосваше се тя. — Не ми е приятно непознати да преспиват тук. Всъщност кой е той?
— Казах ти, мамо. Ник Анджело. Играеше Брик в пиесата.
— А, той ли? Странно на вид момче — рече Джейн. — Някой ми каза, че живее в караваните на паркинга. Вярно ли е?
— Има ли някакво значение? — предизвикателно попита Лорън.
Джейн се намръщи; понякога дъщеря й проявяваше голям инат и тя усети, че сега случаят е точно такъв.
— Добре, щом искаш да спиш на дивана, нищо не може да се направи. Ще се видим сутринта.
Лорън им даде половин час. Почака, докато двамата свършат с банята, и чу как вратата на спалнята им се затваря. Последва тих говор и най-накрая настъпи дългоочакваната тишина.
Когато къщата съвсем притихна, тя се качи в стаята си да нагледа Ник. Той лежеше по гръб с разперени ръце и затворени очи.
Известно време Лорън го наблюдава.
Ник Анджело, ти промени живота ми. И аз съм ти толкова, толкова благодарна за това!
На сутринта Лорън стана в шест. Реши, че е по-добре да изведе Ник от къщата, за да не се сблъска с родителите й. Ако действаше бързо и тихо, щеше да успее да вземе семейното комби и да го закара в болницата в Рипли, преди да са се събудили.
Не можа да спи добре. Всичко се променяше, тя самата — също. Знаеше, че трябва да е силна, подготвена да се изправи срещу съпротивата, на която щеше да се натъкне. В продължение на години беше добрата малка Лорън, трудолюбивата малка Лорън. Сега щеше да бъде наречена непокорната малка Лорън, защото не искаше да остане сгодена за най-богатото момче в града.
Много лошо. Тя можеше да се справи. Въпросът беше дали те ще могат.
В стаята й Ник седеше отстрани на леглото, загърнат в съсипания смокинг. Когато влезе, Лорън сложи пръст на устните си и прошепна:
— Шшшт… Тръгваме.
Ник кимна, доволен, че ще се измъкне от дома й. Лорън отвори бързо гардероба си и извади дънки, блуза и топло палто с качулка.
— Върви след мен — подкани го тя шепнешком и двамата крадешком слязоха по стълбите.
В кухнята издраска бележка, в която обясняваше, че е взела колата, и я лепна на вратата на хладилника.
След няколко минути бяха навън.
— Уф! — въздъхна Лорън, докато отключваше колата. — Не е лесно да действаш като престъпник.
— Аз ще карам — предложи Ник.
— Не — отказа тя твърдо. — Не и сега.
— Успя ли да поспиш? — попита я той и безропотно се настани на мястото до шофьора.
— Не. А ти?
Ник унило попипа подутия си нос.
— Как мислиш!
Лорън отдели бавно колата от бордюра. Снегът бе спрял, но пътищата бяха мокри и кални.
— Мисля, че и двамата сме луди! — възкликна тя щастливо.
— И това ти харесва.
— Харесва ми! — дръзко отвърна Лорън. — Чувствам се свободна за пръв път от цяла вечност.
Ник я изгледа продължително.
— Така ли?
— О, да. Сток беше като дамоклев меч над главата ми.
— Тогава защо продължаваше да си с него?
— Така ми се струваше най-лесно.
— Лесното невинаги е лесно — отбеляза той дълбокомислено.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря!
— Как се чувстваш?
— Все едно през лицето ми е минал багер. А като изключим това — екстра.
— Лекарят ще оправи носа ти.
— Какъв лекар?
— Отиваме в Рипли.
— Така ли?
— Дължа ти един нов нос. Аз съм виновна, че те биха.
— Ей, готов съм да се повтори по всяко време, ако подир това пак ще спя в леглото ти. — Той се ухили. — Харесах чаршафите със Снупи.
— Не си прави майтап с мен. Просто майка ми никога нищо не изхвърля.
Носът му продължаваше да пулсира и сериозно го болеше. Защо обаче му се струваше, че има желанието всеки миг да запее? Всъщност би трябвало Лорън да е просто поредното момиче. Да — но най-красивото на света!
Той наблюдаваше изящния й профил.
— Какво ли ще кажат родителите ти за всичко това?
Тя направи гримаса.
— Ще те уведомя.
Ник пусна радиото и го настрои на станцията за рокмузика. Да можеха да останат в колата и да пътуват, да пътуват… Дали ще е нахално, ако я помоли да зареже всичко и да избяга с него?
Стигнаха до Рипли за час и половина и тя подкара право към „Бърза помощ“. Новата година бе взела жертви — беше препълнено с оцелели от различни битки. Имаше кървящи рани от нож, една-две от огнестрелно оръжие, няколко пребити жени и едър чернокож, който крещеше мръсотии. Когато седнаха, Лорън се притисна до ръката му.
— Ей, по-спокойно — рече й Ник, а в същото време той самият се чувстваше неспокоен.
Чакаха почти пет часа, преди да им обърнат внимание, и едва тогава притеснен млад лекар покани Ник в кабинета и потвърди, че носът му наистина е счупен. Намести го и го бинтова.
— Чувствам се все едно съм бил на война — пошегува се Ник, когато си тръгнаха от болницата. Дълбоко в себе си се чудеше как ли ще изглежда, когато свалят бинтовете. По дяволите, винаги е бил доволен от външността си. А сега какво?
Поредният удар срещу него?
— Не се притеснявай — успокои го Лорън, сякаш четеше мислите му. — Ще изглеждаш чудесно. — Снегът навън се усили.
— Големи градове — потрепери тя. — Плашат ме.
Той се разсмя.
— Какъв ти голям град! Това е Дисниленд в сравнение с Ню Йорк или Чикаго. — Плесна и потърка ръце. — Боже! Замръзвам!
— И аз. И умирам от глад!
— Аз също.
Тя си погледна часовника.
— Почти три часът е. Мама и татко ще ме убият!
По-добре да се връщаме.
— Не и преди да сме хапнали нещо.
Родителите й така и така ще й вдигнат скандал, какво значение има още половин час?
— Добре — съгласи се Лорън, чудейки се дали да не им се обади по телефона. Не, реши тя, по-добре да отложи големия сблъсък за по-късно.
Оставиха комбито на паркинга на болницата и затичаха към близката закусвалня, като се подхлъзваха и пързаляха по мокрия тротоар.
Към масата им се приближи сервитьорка. От единия ъгъл на устата й висеше цигара, на лицето й бе изписана преумора.
— Да? Какво да бъде?
— Двоен сандвич с всичко възможно, кола и пържени картофи — задъхана поръча Лорън. — Два пъти. — Усмихна се на Ник. — Нали?
Той имаше двайсет долара в джоба си.
— Аз плащам.
— Не, аз — настоя тя. — По моя вина сме тук.
— Не мога да ти позволя.
— Можеш.
— Два сандвича или какво! — Сервитьорката бе отегчена и най-малко от всичко на света я интересуваше кой ще плати, след като сметката ще бъде уредена. Лорън кимна и сервитьорката се отдалечи.
Ник се наведе през масата и я целуна.
— Това пък защо? — попита тя с широко отворени очи.
— Ъъ… Защото си ти.
Лорън се усмихна. Той реши, че това е най-хубавата усмивка в целия свят.
— Ей — започна Ник, неспособен да се спре. — Мисля, че аз…
— Да? — попита тя нетърпеливо.
— О, нищо.
С блеснали очи Лорън го подкани да продължи.
— Какво?
— Ъ, май, мисля… ъъ… абе, мисля, че те обичам.
— Аз също — прошепна тя нежно с чувството, че ще се разтопи от щастие. — Аз също.
* * *
Когато се събуди и установи, че Лорън е излязла с Ник Анджело, в първия момент Джейн Робъртс изпита задоволство; не гореше от желание сутрин да се занимава с непознати. Освен това съзнанието й бе заето от други неща, точно сега нямаше време да се тревожи за непокорната си дъщеря.
Намръщи се, когато влезе в кухнята и намери бележката на Лорън. Фил щеше да се ядоса, като разбере, че Лорън е взела колата без негово разрешение, никак не беше типично за нея. Препрочете написаното от дъщеря си.
Взех колата. Ще се върна скоро.
Когато Фил слезе долу, побесня.
— Прекалено много свобода даваме на това момиче — взе да мърмори той. — Как смее да си въобразява, че може да излезе с моята кола?
— Какво ще каже Сток? — наля масло в огъня Джейн. — Надявам се поне да се върне навреме за новогодишния обяд със семейство Браунинг, трябва да сме у тях в един часа.
— Ще се върне — дрезгаво рече Фил. — Сигурно е завела онова момче вкъщи.
— Чудя се с кого ли се е бил.
— Откъде да знам? Какво ме интересува? — сопна се Фил, отвори кухненския шкаф и извади кутия овесени ядки. — Който и да е, очевидно е бил по-едър. Лорън винаги защитава по-слабите.
— Така е — съгласи се Джейн. — Сток обаче не е постъпил много хубаво, като я е оставил сама.
Фил изсипа овесените ядки в чиния и добави мляко.
— Трябва да поговорим за нас, Джейн.
Лицето й почервеня.
— Снощи говорихме.
— Не беше достатъчно.
— За мен е достатъчно — отвърна тя и стисна устни.
Телефонът ги прекъсна точно когато щяха да поведат поредната битка. Фил вдигна.
— Да?
— Извинете, господин Робъртс, събудих ли ви?
— Не — кратко и ясно отговори той.
— Мег е. Може ли да говоря с Лорън?
— Излезе много рано.
— Къде е отишла?
Фил не обърна внимание на въпроса й.
— Ще ти се обади, когато се върне.
— Ъ… благодаря ви, господин Робъртс.
Малко преди обед Джейн Робъртс седеше пред тоалетката си и добавяше тук-там малко пудра, тук-там малко руж. Имаше нов тоалет в канелен цвят с подходящи официални обувки. Бе решила да облече коженото си палто. Беше от пет години, но се надяваше — когато Лорън се омъжи и работата на Фил потръгне, да си купи ново.
Фил, който сновеше напред-назад из стаята, застана зад нея и нетърпеливо потупа часовника си.
— Не се връща.
— О, скъпи — рече Джейн. — Как може да ни причинява това? Пак заваля.
Фил отиде до прозореца и се загледа навън.
— Надявам се да не е катастрофирала.
— Лорън шофира отлично.
— Знам. — Фил отново закрачи нервно. — Не разбирам къде може да е.
— Нито пък аз — пригласяше му Джейн, която все повече се дразнеше, че дъщеря й бе избрала точно днес да забърка тая каша.
Телефонът иззвъня.
— Това е тя. — Фил грабна слушалката.
Не беше Лорън, а Дафни Браунинг.
— Фил — каза тя с деспотичния си глас, — искам да говоря с Джейн.
— Разбира се, Дафни. — Той покри слушалката с ръка. — Иска да говори с теб. Не споменавай за Лорън.
Джейн се втурна да се обади.
— Честита Нова година, Дафни — изпадна в телешки възторг тя. — Снощи си тръгнахте от тържеството у семейство Лосън ужасно рано, но беше много приятно, нали?
Дафни не беше настроена за любезности.
— Не мога да си обясня поведението на дъщеря ти — започна тя решително.
Джейн бе озадачена.
— Не разбрах?
— Поведението на Лорън — повтори Дафни, все едно говореше с умствено недоразвито дете.
— Какво се е случило?
— Сигурно знаеш?
Джейн се опита да отгатне.
— За сбиването?
— Отвратително! — възкликна Дафни. — Лорън би трябвало да има благоприличието да стои с годеника си, вместо да избяга с това безотговорно момче от крайните квартали.
Джейн пое дълбоко дъх, знаеше си, че годежът на Лорън със Сток е прекалено хубаво нещо, за да е истина.
— Очакваш ли ни все още за обяд? — колебливо попита тя, като предугаждаше отговора.
— Не смятам, че има някакъв смисъл, нали? — отвърна Дафни. Дълга тягостна пауза. — Крайно разочарована съм от Лорън. Би трябвало и ти да си разочарована.
— Лорън никога не греши — премина Джейн в защита на дъщеря си.
— Изглежда не и този път.
— Добре… — Джейн се поколеба. — Сигурна съм, че каквото и да се е случило между тях, Сток и Лорън ще се оправят.
— Много леко гледаш на нещата — порица я Дафни. — Би трябвало да знаеш, че му е върнала пръстена.
— О — объркано възкликна Джейн.
— Тя вече не го интересува — продължи Дафни със сърдит и злобен глас. — Не и след като се е отнесла към него по този начин.
— Трябва да свършвам. — Джейн не желаеше повече да я слуша.
— Чудесно — пренебрежително рече Дафни и затвори.
Фил влезе в стаята, оправяйки вратовръзката си.
— Време е да тръгваме. Напиши на Лорън бележка, че сме отишли.
— Твърде късно. Годежът е развален. Вече не сме канени на обед.