Джаки Колинс
Американска звезда (18)

Седемнадесета глава

— Ще има неприятности — притесняваше се Джоуи.

— Какви неприятности? — почуди се Синдра.

— Големи — отвърна Джоуи и кимна към дансинга, Синдра не разбираше за какво говори. Доколкото виждаше, всички като че ли прекарваха добре.

— Май не загряваш, а? — попита я той.

Тя се замисли какво трябваше да загрее.

— Сток Браунинг.

Браунинг. Потръпна само при споменаването на това име. По дяволите, цялото гадно семейство Браунинг, те са от най-калпавите хора.

— Какво Сток? — Синдра се помъчи да изглежда безразлична.

— Брат ти сваля неговото момиче.

Тя се намръщи.

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Ник не ми е брат.

— Няма значение, ще го изритат в гъза.

— Екстра.

— Искаш да го набият ли?

— Не ме интересува.

— Да, добре… Ще трябва да се намесвам.

— Защо?

— Щото ми е приятел.

Тя огледа дансинга. Сток се въртеше с Дон. В другата половина Ник танцуваше бавно с Лорън.

— Нищо няма да се случи — успокои го Синдра.

— Надявам се да си права.

— Обикновено излизам права.

— Какво прави Лорън с него! — Мег вбесена гледаше към дансинга.

Мак не осъзна и дума от онова, което тя каза.

— Знаеш ли, винаги съм те харесвал, дори когато съм имал постоянна приятелка — говореше й той.

Мег бе замаяна от щастие. Беше й приятно да проявяват внимание към нея, но същевременно никак не беше доволна, че най-добрата й приятелка се сваля на Ник Анджело.

— Къде е Сток? — попита тя. — Трябва да сложи край на това.

— Имаш най-сладкото малко дупе, което някога съм виждал.

Комплиментът си беше комплимент. За момент забрави за Лорън.

— Така ли?

— Да. Сладко дупенце. Наистина те харесвам, Мег. Винаги съм те харесвал.

— Ами?

— Хайде да излезем и да отидем в колата.

— Навън е студено.

— Ще пуснем парното и радиото и ще довършим шампанското. Хайде, съгласи се. Искам да ти кажа кога те видях за пръв път.

Как можеше да се съпротивява?

— Няма ли да се… опиташ да направиш нещо?

Той се престори на обиден. Момичетата са най-глупавите същества на земята — да не би наистина да си въобразява, че онова, към което се стреми, е да си говорят?

— Кой, аз ли? Прекалено много те уважавам, Мег. Наистина.

Тя се остави да я убеди. В крайна сметка той самият беше много сладък.

— Добре… съгласна съм.

Десет минути до върховното блаженство! С усилие на волята се опита да не гледа закръглените й, напращели гърди, докато я водеше навън.

Наближаваше полунощ и всички бяха обзети от предчувствие. Атмосферата бе наелектризирана.

Оркестърът свиреше потпури от парчета на „Бийтълс“. Ръцете на Ник обгръщаха Лорън все по-плътно.

— Това е много специална нощ. — Гласът му бе нисък и топъл. — Началото на нещо ново.

— Знам — покорно се съгласи тя.

— По това време след десет години ще сме стари…

— До известна степен.

— Много.

— Така предполагам.

— Но ще сме заедно.

От него се излъчваше такава сигурност, а тя съзнаваше, че няма да е лесно. Със Сток щеше да се оправи — родителите й обаче щяха да побеснеят, ако започнеше да се среща с Ник Анджело.

Недей да си мислиш лоши неща, Робъртс.

Добре, добре. Успокой се. Опитай се, доколкото можеш, да бъдеш оптимистка.

Потпурите от парчета на „Бийтълс“ свършиха и оркестърът подкара своя шумна версия на „Роден да бъде свободен“.

Дон сграбчи Сток за ръката веднага щом той реши да се оттегли.

— Къде отиваш, шефе? Току-що сме започнали. — Похотливо облиза устни и завъртя ханш. — Не ме зарязвай сега.

Сток вече се чувстваше замаян.

— Трябва да намеря Лорън, почти полунощ е.

— О, да, полунощ — подигравателно рече Дон. — Голяма работа. Мога да те забавлявам по-добре, отколкото малката госпожица Добродетелност, и ти го знаеш.

— Трябва да я намеря — повтори Сток. Вече заваляше думите, а лицето му бе зачервено от прекаленото количество уиски, което тайно бе изпил от сребърното плоско шише на баща си, скрито дълбоко в джоба му.

Дон усети, че ролята й е приключила, няма да го моли. Майната му на Ник Анджело — не така възнамеряваше да прекара Нова година.

В отсрещния край на дансинга Ник и Лорън се бяха вкопчили един в друг, забравили всички около себе си. Сток ги съгледа и се запъти натам.

Джоуи се изправи.

— Почва се — изпъшка той и загаси цигарата си.

Синдра въртеше в ръка чашата с разреден пунш.

— Нищо няма да стане.

Ръководителят на оркестъра взе микрофона.

— Пет минути до полунощ! — изрева той възбудено. — Пет минути до старта! Готови ли сме?

— Да! — изрева на свой ред тълпата. — Готови сме!

Оркестърът превключи на „Крокодилски рок“ — беше на вълна Елтън Джон.

— Лорън — Сток постави ръка на рамото й и замънка жаловито, — нямах намерение да танцувам с Дон толкова дълго. Хайде… време е да тръгваме. Лорън се сепна, за момент бе забравила всичко и всички, освен Ник, а Сток бе престанал да съществува за нея. Обърна се с лице към него.

— Аз… аз не искам да тръгвам — продума тихо тя, сърцето й ускорено биеше.

— И защо не? — настоя той войнствено.

— Защото не искам.

Сток започна да се ядосва. Да не би да му прави номер, задето танцува с Дон? Постоя известно време, олюлявайки се, после изведнъж осъзна, че докато той е бил зает, Лорън се е сваляла с Ник Анджело.

— И защо, по дяволите, танцуваш с тоя тъп задник? — попита Сток. — Я го виж, та той е с гуменки, за Бога. Дори не може да си позволи обувки.

Лорън почувства, че Ник настръхва, готов да се бие. Бързо докосна ръката му с надеждата да го възпре.

— Три минути до полунощ! — извика ръководителят на оркестъра.

— Идваш с мен, където ти е мястото — нареди Сток.

— Не — отвърна тя.

— Ти си ми годеница. Зарязвай тоя говнар и прави каквото ти казвам.

Без да пророни и дума, тя свали годежния пръстен и му го подаде. Сток застина.

— Какво е това? — смая се той, втренчен в проблясващите диаманти.

— Всичко свърши, Сток — изрече тя, възвърнала най-сетне самообладанието си.

— Свърши? — попита той недоумяващо. — Не може да свърши.

— Свърши — повтори тя тихо и тутакси изпита огромно облекчение.

Сток повиши тон, лицето му още повече се зачерви.

— Нищо не е свършило, докато аз не кажа.

Лорън едва успяваше да потисне истеричния кикот, който се надигаше у нея. Тя ли си го представя така, или той наистина прилича на варен омар?

— Не ми викай — успя да каже, без да може да се удържи.

— Две минути! — се чу откъм оркестъра.

— Майната му! — изруга Сток.

Присъстващите започнаха да забелязват, че нещо става, и неволно извръщаха очи към тях.

Ник реши, че е настъпил моментът да се намеси. Прихвана Лорън през кръста.

— Хайде да си ходим.

— Ти, шибан задник — кресна вбесен Сток. — Това няма нищо общо с теб.

— Грешиш — спокойно отвърна Ник. — Всичко това е свързано с мен.

— Върви на майната си! — ревна Сток.

— Сега ще броим — викаше ръководителят на оркестъра и микрофонът му заглушаваше гласовете им. — Хайде, всички заедно. Да започнем назад от шейсет. Петдесет и девет… петдесет и осем… петдесет и седем…

— Господи! — Сток се плесна по челото и погледна Лорън. — Сега разбирам защо не можах да проникна през шибаните ти гащи. Тоя мръсен помияр, който си пада по чернилки, ти го е сложил пръв!

— Как смееш да ми говориш така?

— Ще ти говоря както си искам. Ти си само една разгонена кучка, трябваше да послушам майка си.

Ник пристъпи напред.

— Тоя задник си го търси.

— Не! — Тя се опита да му попречи да се нахвърли върху Сток.

— Деветнайсет… осемнайсет… седемнайсет.

— Махни се от пътя ми — предупреди я Сток. — Ще дам урок на тоя скапан боклук.

— Недейте! — Лорън се помъчи да ги спре; не искаше да се стига до това.

— … Единайсет… десет… Добре, хайде всички заедно. Искам да ви чуя!

Тълпата поде в безреден хор. Джоуи си пробиваше път с надеждата да предотврати неизбежното. Синдра го следваше.

— … Пет… четири… три…

Сток грубо бутна Лорън настрана. Ник се опита да я защити и преди да осъзнае, че нещо става, Сток замахна и му нанесе силен удар, който го просна.

— … Две… едно. ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА-А-А!

Ник нямаше възможност да реагира. Сгромоляса се тежко като чувал с картофи. Преди да изгуби съзнание, видя балони. Стотици и стотици красиви розови балони се носеха във въздуха.