Джаки Колинс
Американска звезда (16)

Петнадесета глава

След като веднъж завинаги реши с какво иска да се занимава, Ник изцяло му се посвети. Първата стъпка бе да посети Бети Харис и да я попита дали не би се съгласила да му дава частни уроци.

— Не мога да ти плащам — обясни й той. — Някой ден обаче ще постигна успех и ще ти платя много.

Бети се засмя.

— Само ако можех да получавам по десет цента от всяко момче, което си мисли, че може да бъде следващият Марлон Брандо или Монтгомъри Клифт… Ти не си по-различен, Ник. Добър си, но не си по-различен.

— Ти не разбираш — настояваше той. — Няма да ставам ядрен физик. Нямам възможност да кандидатствам за президент. Трябва да се стремя към нещо и аз реших, че ще е това.

— А, да, разбирам те. — Бети се разхождаше из малката си дневна. — Когато бях млада, имах същата амбиция. Всъщност дори заминах за Ню Йорк.

Той се изненада.

— Наистина ли?

— Да. Ходих на всякакви прослушвания, но единственото, което чувах, е, че съм много висока, много ниска, много дебела, много слаба, много грозна, много хубава. Повярвай ми, Ник, никой не знае какво точно искат те. Единственото, в което са сигурни, е, че искат точно копие на някой, който си е спечелил име.

И какво направи?

— Омъжих се — отвърна тя. — Омъжих се за човек, който обичаше да се облича в моите дрехи. Напусна ме заради друга жена. — Бети сухо се изсмя. — Благодаря на Господа, че не беше заради друг мъж.

— Продължавай — насърчи я Ник.

— Мисля, че тогава пораснах и станах по-умна. От време на време получавах по някоя малка роля на различни места, докато накрая се върнах в Бозуел. — Тя въздъхна. — И ето ме тук да преподавам актьорство в гимназията. Да ви уча да правите нещо, в което никога не можете да постигнете успех.

— Всеки може да го постигне, Бети.

Тя кисело се усмихна.

— Изпълнен си с оптимизъм. На колко години си? Шестнайсет?

— Седемнайсет.

— Е, Ник, аз заминах за Ню Йорк на двайсет и се върнах на трийсет. Сега съм на петдесет. Последните двайсет години… — Тя замълча и поклати глава, чудейки се кога бе изтекло това време.

— Но брат ти е успял — подсети я той.

— Зависи какво наричаш успял. — Бети реши да го върне към реалността. — За град като Бозуел той е звезда. Истината обаче е, че през последните шест години е играл три пъти прислужник в постановки на Бродуей, и това са неговите звездни мигове. Последната му изява беше да рекламира по телевизията лекарство за хемороиди.

— Харингтън Харис?

— Да, великият Харингтън Харис. Всички обаче се радват, когато той си дойде тук. Мислят си, че е звезда, и това е единственото, което има значение.

— Бети — започна Ник сериозно и впери в нея зелените си очи. — Трябва да ми помогнеш. Имам нужда от учител, и то човек, който разбира и който ще ме научи.

Той излъчваше нещо толкова искрено. Бети съзнаваше, че не бива да насърчава това момче, но какво ще загуби? Зимата е студена и носи самота, а и как ще си запълва времето?

— Добре — съгласи се тя. — Ще идваш следобед три пъти седмично и ще работим от дванайсет до четири. Подготви се за усилена работа и никога не ми се обаждай, за да кажеш, че ти се налага да правиш нещо друго.

— Кълна се — рече трескаво той. — Ще идвам.

Тя се усмихна.

— Добре. Започваме.

 

 

През зимата животът в караваните беше тежък. Покривите на двете каравани протекоха, миришеше на влага и мухъл, появиха се безброй малки локвички. Все едно живееха на открито.

Примо отказваше да се заеме с каквато и да било работа.

— Боли ме ръката — мрънкаше той. — Нищо не мога да поправям.

— Трябва да си я повредил, когато си надигал някоя кутийка с бира — промърмори с отвращение Ник.

— Много си нахитрял бе — заяде го Примо. — Мога да те изхвърля на секундата.

— Мисля, че си обещал на майка ми да завърша гимназия?

— Недей да си толкова сигурен — отвърна Примо.

Люк и Харлан не ходеха на училище и скучаеха. Всеки ден отиваха до града и Арита Мей не можеше да ги спре. Веднъж Харлан се прибра със следи от бой.

— Какво е станало с теб? — взря се в него Ник.

— Нищо — отговори начумерено Харлан.

Ник се обърна към Люк:

— Какво му се е случило?

Люк гледаше безучастно.

— Господи! — възкликна Ник. — Отвори тая уста и говори, по дяволите!

Люк се разплака и избяга от караваната.

Арита Мей стоеше пред мивката и миеше чинии, без да реагира. Примо хъркаше в обичайната си поза.

— Изобщо ли не ти пука? — попита я Ник.

— По-добре е да се научи сам да се защитава. Това не е нито за пръв, нито за последен път — отвърна Арита Мей.

Синдра си бе намерила работа в консервната фабрика. Излизаше от къщи рано сутрин и се прибираше късно вечер, почти без да забелязва присъствието на Ник.

Накрая той избухна.

— Ти си цяла напаст! — кресна й. — Кога ще станеш по-приветлива?

— Когато изчезнеш оттук — отговори му безцеремонно тя.

— Не чакай със затаен дъх. Ще изчезна, когато аз реша, а не ти.

— Добре. Бъди сигурен, че ще е скоро — отсече Синдра.

Ник не оставаше без работа. Дали ще работи в гаража, дали ще е при Бети Харис, където ходеше три пъти седмично, или ще поправя нещо по караваните, но той нямаше свободна минута.

Работата с Бети беше удоволствие. Тя избираше пиеси, за които знаеше, че ще са му интересни. Ник особено много обичаше „Трамвай Желание“. Изпълняваше ролята на Стенли, а тя му подаваше репликите на Бланш и това бе много забавно. Доволен беше, че най-сетне бе намерил нещо, и то доста вълнуващо, което да поглъща цялото му внимание.

Меденият месец на Примо и Арита Мей бе изтекъл. Започнаха безкрайни сражения, съпътствани със злобни крясъци. Примо редовно я налагаше. Прас! Май това беше единственото, на което застаряващото копеле беше способно.

Често Ник бе обземан от желание да се извини заради баща си. Искаше му се да й каже: Слушай, вината за това не е моя. Изхвърли ни. Все ще идем някъде. Където и да е. Не е нужно да прецакваме и твоя живот.

Но сега, когато Примо се беше върнал, Арита Мей нямаше никакво намерение да го изпусне.

Коледа дойде и си отиде. Празникът премина тъжно. Арита Мей донесе остатъци от пуйката на семейство Браунинг и направи гъста супа — това беше тяхното празненство. Без коледна елха. Без подаръци. Без нищо.

На Ник не му правеше впечатление — така или иначе, бе свикнал. Жал му беше само за момчетата, особено за Харлан — безполезно бе да се опитва да установи контакт с Люк.

Случайно срещна и се пошля с Джоуи, който се поинтересува дали Ник ще ходи на новогодишните танци.

— Не съм мислил за това.

— Друго няма какво да се прави — рече Джоуи. — Трябва да измислим нещо.

— Как ще влезем? — попита Ник. — Не трябва ли да си купим билети?

— Не, тържеството се организира от гимназията. Защо не вземеш Дон?

Всъщност напоследък не се бе сещал за Дон. Толкова бе зает, че не беше изпитвал нужда да чука.

— Да, ще й се обадя. А ти кого ще доведеш?

 

 

— Да не мислиш, че съм проститутка?

— Разбира се, че не. Колко?

— Двайсет.

— Двайсет — повтори той. — Защо, да не ти е гарнирана с визон?

— За тебе десет, защото си сладък.

— Имаш ли стая?

— Ако искаш да идем у дома, ще трябва да платиш още пет.

Той претегли възможностите. Никога досега не беше плащал за това, но сега му изглеждаше напълно уместно, нещо като новогодишен подарък за самия него — момиче, на което не е необходимо да говори сладки приказчици.

— Добре — съгласи се Ник.

Казваше се Канди и живееше в една стая с две смрадливи котки, които кръстосваха наоколо, и хамстер в клетка.

— Обикновено не водя никого тук — рече Канди и свали палтото си. — Но ти изглеждаш добро момче. На колко години си все пак?

— Двайсет и една — излъга той. — А ти?

— Двайсет.

По-вероятно е да си на трийсет, помисли си Ник.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

— С кое? — попита тя и затършува в чантата си за цигара с марихуана.

— С малко странична дейност.

— Не. Всъщност не се занимавам с това — измънка Канди, запалвайки цигарата. — Тая седмица имах нужда от повече пари… а и, както ти казах, ти си сладур.

Разбира се, помисли си Ник. Тя му предложи да си дръпне и започна да разкопчава блузата си.

Той дръпна дълбоко от цигарата — за пръв път опитваше марихуана — и започна да я наблюдава как си маха блузата. Вече беше видял „стоките“ изложени, но удоволствието бе по-голямо, когато гледаше как бавно се разкриват само за него.

Под блузата малкият й бюст бе позакрит от силно изрязан черен сутиен. С театрален замах тя хвърли блузата на пода, свали ципа на полата и кокетно я прекрачи. Очевидно не се затрудняваше да носи пликчета. Той усети доброто старо познато надигане.

— Какво да оставя? — попита го Канди.

Забеляза, че дъвче дъвка.

— Обиците си — отвърна Ник.

Тя се засмя и небрежно започна да разтърква с пръст зърната на гърдите си.

— Не съм чувала такова нещо досега.

Той съблече дрехите си. Това момиче беше предизвикателство. Бе професионалистка и Ник искаше да разбере дали може да я накара да се чувства толкова добре, колкото другите му завоевания.

Канди се отпусна на леглото и го прикани да отиде при нея.

Той взе разстоянието за рекордно кратко време и се покатери отгоре й.

Тя дръпна още веднъж от цигарата и я остави в нащърбения пепелник до леглото.

— Ти всъщност не си на двайсет и една — лукаво рече Канди. — Кажи ми истината.

Беше невъзможно да признае, че е на седемнайсет.

— Не. Двайсет и две — излъга Ник, докато я помпаше.

Очевидно Канди бе изразходвала цялата си енергия в бара. Лежеше като труп, дъвчеше дъвка и гледаше безизразно, а в това време той я даряваше с нещо от магията на Анджело.

Едва изтрая той да свърши, за да стане. Не си въобразявай, че можеш да й доставиш удоволствие — това беше първият и последен път, когато Ник си плащаше за тая работа. Остави й парите на масата и побеснял от ярост, се омете.

По-късно се срещна с Джоуи в бара, качиха се на мотоциклета и потеглиха към къщи.

— К’во стана бе, човек? — поиска да разбере Джоуи. — Разкажи ми всички мръсни подробности.

— Ако искаш подробности, плати си.

— К’во? Да не си се влюбил? — подразни го Джоуи.

Ник изпъшка.

— Недей дори да го изричаш.

Любов. Това ли е чувството, което изпитва към Лорън? Тя му липсва, но в същото време мисълта, че ще я види, когато започнат училище, го притеснява, защото не знае какво ще се случи. Не е свикнал да се контролира по отношение на момичетата. Достатъчно е потискан вкъщи, така поне имаше една сфера от живота му, където той бе господарят.

Сега изпитва това глупаво чувство и то няма да го напусне.

Лорън Робъртс. Тя е единственото по-особено момиче, което някога е срещал, но принадлежи на друг.

Крайно време е да направи нещо по въпроса.