Агата Кристи
Сивия кон (9)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

Излязох от театър „Олд Вик“ заедно с моята приятелка Хърмия Редклиф. Бяхме гледали „Макбет“. Валеше из ведро. Докато притичвахме през улицата до мястото, където бях паркирал, Хърмия несправедливо отбеляза, че на излизане от „Олд Вик“ винаги валяло.

— Необяснимо защо, но е така.

Не се съгласих. Казах й, че за разлика от слънчевите часовници тя помни единствено дъждовните часове.

— Докато в Глиндеборн винаги ми върви — продължи Хърмия, като включвах на скорост. — Олицетворение на съвършенството; музиката, прекрасните цветни бордюри — особено белите цветни бордюри.

Говорехме за музикалния фестивал в Глиндеборн, когато тя внезапно изтърси:

— Да не смяташ да закусваме в Довър?

— В Довър ли? Каква странна идея. Смятам да вечеряме във „Фантазия“. След цялото обилно кръвопролитие и униние в „Макбет“ ни се полагат хубава храна и хубаво вино. От Шекспир огладнявам като звяр.

— Да. И от Вагнер. Сандвичите с пушена сьомга в антрактите не са достатъчна подкрепа за тези терзания. А колкото до Довър, запитах, защото си поел нататък.

— Тука се заобикаля — обясних.

— Поувлече се в това обикаляне. Вече сме на „Олд (или беше Ню) Кент роуд“.

Огледах се внимателно и трябва да призная, че Хърмия, както винаги, беше права.

— Все се обърквам в тези пресечки — оправдах се.

— Объркващо е — съгласи се Хърмия. — Това безкрайно въртене около гара „Уотърлу“.

Накрая улучихме Уестминстърския мост и пак подхванахме разговора за постановката на „Макбет“, която току-що бяхме гледали. Приятелката ми Хърмия Редклиф беше хубава, млада двайсет и осем годишна жена. Имаше хероична осанка, съвършен гръцки профил и гъсти кестеняви коси, прибрани в кок на тила. Сестра ми я наричаше „приятелката на Марк“ с иронично натъртване на кавичките, което ме вбесяваше.

Във „Фантазия“ ни посрещнаха сърдечно и ни настаниха на малка маса до пурпурната кадифена стена. Ресторантът е заслужил доброто си име и масите вече са прекалено близо една до друга. Докато се настанявахме, от съседната маса радостно ни поздравиха. Дейвид Ардингли е преподавател по история в Оксфорд. Представи ни дамата си, много красиво момиче с модна прическа — рошави кичури стърчаха на всички посоки. Странното е, че много й отиваше. Имаше огромни сини очи, а устата й бе все полуотворена. Като повечето момичета на Дейвид, беше ужасно глупава. Дейвид, забележително умен млад мъж, намираше успокоение само с момичета, едва ли не малоумни.

— Това е любимката ми Попи — обясни той. — Запознай се с Марк и Хърмия. Те са много сериозни и интелектуални, тъй че съобразявай се. Идваме от мюзикъла „Ей тъй, за удоволствие!“ Прекрасно представление! Обзалагам се, че ние двамата сте гледали Шекспир или възстановка на Ибсен.

— „Макбет“ в „Олд Вик“ — обади се Хърмия.

— Как намирате постановката на Батърсън?

— Хареса ми — отвърна Хърмия. — Осветлението беше много интересно. И банкетната сцена е отлично поставена.

— А вещиците?

— Отвратителни! — възкликна Хърмия. — Но те винаги са отвратителни.

Дейвид кимна.

— Неминуемо се вмъква елемент на пантомимата — съгласи се той. — Подскачат неистово, държат се като трояк Цар на Демоните. И все очакваш някоя Добра фея да изникне в бели одежди с пайети и да изрече с безизразен глас:

Злодействата ти няма да възтържествуват;

на Макбет те живота му ще струват!

Засмяхме се, но Дейвид, който бе много наблюдателен, ме изгледа остро и запита:

— Какво ти е?

— Нищо. Просто оня ден размишлявах за Злото и Царя на Демоните в пантомимата. Да — и за добрите феи.

— По какъв повод?

— О, по повод нещо, което наблюдавах в едно кафене. В Челси.

— Колко си шик и колко си съвременен, нали, Марк? В Самото сърце на тамошното общество. В което богати наследнички, обути в чорапогащи, се омъжват за изгряващи футболисти. Там й е мястото на моята Попи, нали, пиленце?

Попи разтвори очи още по-широко.

— Мразя Челси — обади се тя. — „Фантазия“ ми харесва много повече! Храната тук е прекрасна.

— Браво на Попи. Но ти и без това не си достатъчно богата за Челси. Кажи още нещо за „Макбет“, Марк, и за ужасните вещици. Ако аз го поставях, знам точно как щях да ги направя.

На времето Дейвид беше виден член на „Оксфордското драматическо дружество“.

— И как?

— Съвсем нормални. Хитри старици. Като обикновени селски вещици.

— Но днес вече няма вещици, нали? — запита втренчилата се в него Попи.

— Така мислиш, защото си лондонско чадо. Все още във всяко английско село има по една вещица. Старата мисис Бляк, в третата къща нагоре по хълма. Предупреждават момченцата да не я дразнят, от време на време й носят яйца и домашни сладкиши. Защото — и той размаха заканително пръст, — раздразниш ли я, кравите ти ще пресъхнат, картофите ти няма да вържат или малкият Джони ще си навехне глезена. С мисис Бляк трябва винаги да си добре. Никой не го изрича гласно — ала всички го знаят!

— Шегуваш се! — обади се Попи.

— Нищо подобно. Прав съм, нали, Марк?

— Тия суеверия са отмрели напълно с всеобщото образование — скептично изрече Хърмия.

— Но не и в затънтените краища на страната. Ти как смяташ, Марк?

— Може би си прав — отвърнах замислено. — Макар че — знам ли? Много малко съм живял на село.

— Не виждам как би могъл да поставиш вещиците като обикновени жени — върна Хърмия разговора към темата. — Нали трябва да излъчват нещо свръхестествено?

— Не, защо? — разпали се Дейвид. — То е също като лудостта. Никак не е страшно, ако наблюдаваш някой, който беснее и залита насам-натам със сламки в косите и изглежда луд! Но помня — веднъж ме пратиха да занеса писмо на един лекар в психиатрична болница и трябваше да го почакам в някаква стая, където една мила възрастна женица седеше и пиеше мляко. Тя подхвърли банална фраза за времето, после изведнъж се наведе към мен и шепнешком запита: „Нали вашето бедно детенце е погребано в стената зад камината! — А после кимна и заяви: — Дванайсет и десет. Всеки ден по това време. Правете се, че не виждате кръвта.“ И тъкмо от този делови тон, с който го изрече, ми се изправиха косите!

— Наистина ли някой беше погребан зад камината? — полюбопитствува Попи.

Дейвид не й отговори и продължи:

— Да вземем медиумите. Започва се с транс, затъмнени стаи, почуквания и похлопвания. Подир което медиумът става, оправя си прическата и се запътва към къщи да вечеря с риба и пържени картофи — съвсем обикновена жизнерадостна женица!

— Следователно ти си представяш вещиците като три шотландски баби, надарени с прозрение — прилагат дарбите си тайно, мърморят заклинания край врящия котел и викат духове, но си остават всъщност обикновена групичка от три старици. Да — би могло да е много внушително.

— Ако изобщо някой се съгласи да го изиграе така — сухо подхвърли Хърмия.

— Тук си права — кимна Дейвид. — От най-малкия намек за лудост в текста актьорите изпадат във възторг! Същото е и с внезапната смърт. Няма актьор, готов безмълвно да припадне и да се строполи мъртъв. Дай му да стене, да залита, да избелва очи, да му спира дъхът, да се хваща за сърцето, за главата, да го превърне в цял спектакъл. Като казах спектакъл — как ти се вижда Фийлдинг в ролята на „Макбет“? Критиците са разделени.

— Намирам го прекрасен — отвърна Хърмия. — Тази сцена с лекаря след сцената, в която лейди Макбет броди насън. „Навярно знаеш на болен разум да предписваш цяр…“ Той изяснява нещо, за което не се бях сетила — че направо нарежда на лекаря да я убие. А всъщност обича жена си. Изтъква борбата между страха си и своята любов. Думите „Могла би да умреш и по-нататък“ са най-затрогващите, които съм чувала.

— Представям си колко щеше да се изненада Шекспир, ако видеше как го поставяме днес — сухо отбелязах аз.

— Ако ме питаш, Бърбидж^[1] и трупата му още навремето са смазали духа му — каза Дейвид.

Хърмия измърмори:

— Вечното потресение на автора от безобразията на режисьора.

— Нали някой казваше, че всъщност Бейкън е писал Шекспировите неща? — запита Попи.

— Тази теория е много остаряла — мило й отвърна Дейвид. — А какво знаеш за Бейкън?

— Той е изобретил барута! — тържествуващо изрече Попи.

Дейвид ни погледна:

— Разбирате ли защо обичам това момиченце? — усмихна се той. — Нещата, които знае, са абсолютно неочаквани! Франсис, а не Роджър, любов моя.

— Видя ми се интересно, че Фийлдинг изпълнява ролята и на Третия убиец. Има ли друг прецедент?

— Вероятно има — каза Дейвид. — Трябва да е било много удобно навремето, потрябва ли ти убиец, да можеш веднага да си намериш. Защо не е така и днес?

— Но то е така — възрази Хърмия. — Гангстерите. Качулките — или как им казваха. Чикаго.

— О! — възкликна Дейвид. — Аз нямах предвид гангстерството, изнудвачеството, престъпния свят. А простия, обикновен народ, когато трябва да се отърве от някого. От съперник; от леля си Емили, богата, но дълголетна; от досадния съпруг. Представяте ли си — позвъняваш в „Хародс^[2]“ и поръчваш: „Моля, изпратете ми двама добри убийци, ако обичате!“

Всички се засмяхме.

— Но и сега има начини за това, нали? — обади се Попи.

— Какъв начин, пиленце? — учуди се Дейвид.

— Ами хората могат да го направят, ако искат… Хората като нас, както казваш. Само че, според мен, е много скъпо.

Очите на Попи бяха огромни и простодушни, устните — полуотворени.

— Какво имаш предвид? — настоя Дейвид.

Попи се смути.

— О… изглежда… май се обърках. Имах предвид „Сивия кон“. Неща от тоя род.

— Сив кон ли? Какъв сив кон?

Попи пламна и сведе очи.

— Извинявайте. Просто нещо, което някой беше споменал — но май всичко съм объркала.

— Хайде, поръчай си един хубав десерт — мило я подкани Дейвид.