Агата Кристи
Сивия кон (6)

III

Подсвирквайки си, доктор Кориган влезе в кабинета на участъковия криминален инспектор Лежьон и ведро обяви:

— Оправих се с твоя отец!

— А резултатът?

— Техническите подробности ще ги оставя за съдебния следовател. Някой здравата го е пребил. Още с първия удар го е довършил, но за по-сигурно е продължил. Гадна работа!

— Да — съгласи се Лежьон.

Беше як мъж, тъмнокос и сивоок. На вид бе кротък, но жестовете му бяха необичайно припрени и издаваха френската му хугенотска жилка.

Той изрече замислено:

— По-гадна, отколкото е нужно за обикновен обир, тъй ли?

— Значи е било обир?

— Така изглежда. Джобовете му са обърнати и подплатата на расото е разпрана.

— Чудно какво може да са очаквали — каза Кориган. — Повечето енорийски свещеници са бедни като църковни мишки.

— Разбили са му главата за по-сигурно — размишляваше Лежьон. — Бих искал да знам защо!

— Възможните отговори са два — обади се Кориган. — Първият: сторил го е някой зъл млад нехранимайко, който обича жестокостта заради самата жестокост — напоследък все повече ги има за жалост.

— А вторият?

Докторът сви рамене.

— Някой си е отмъстил на твоя отец Горман. Това вероятно ли е?

Лежьон поклати глава.

— Почти не. Всички го познаваха, в квартала го обичаха. Не знам да е имал врагове. Не изглежда да е било обир. Освен…

— Освен какво? — запита Кориган. — Полицията има заключение! Прав ли съм?

— Носел е нещо, което не е било взето. Всъщност намерихме го в обувката му.

Кориган подсвирна.

— Намирисва на шпионска история.

Лежьон се усмихна.

— Далеч по-просто е от това. Джобът му бил скъсан. Сержант Пайн разпита икономката. Изглежда размъкната жена. Не му е поддържала дрехите както трябва. Призна, че понякога отец Горман имал навика да пъхва хартийка или писмо в обувката си — за да не паднат чак долу в подгъва на расото му.

— А убиецът не го е знаел?

— Убиецът се е сетил! Ако приемем, че е търсел точно тази хартийка, а не някакви си дребни стотинки.

— Какво има на хартийката?

Лежьон отвори едно чекмедже и измъкна оттам неугледен къс смачкана хартия.

— Списък с имена — отговори той.

Кориган зачете с любопитство.

Ормирод

Сандфорд

Паркинсън

Хескит-Дюбоа

Шоу

Хармъндсуърт

Тъкъртън

Кориган?

Делафонтейн?

Той озадачено вдигна вежди.

— Забелязвам, че и аз съм в списъка!

— Някои от тези имена говорят ли ти нещо? — запита инспекторът.

— Нито едно.

— И не се познаваше с отец Горман?

— Не съм го и виждал.

— Значи не можеш да ни помогнеш.

— Имаш ли някаква представа какво означава този списък — ако изобщо значи нещо?

Лежьон не отговори направо.

— Едно момченце отишло у отец Горман към седем вечерта. Казало, че някаква жена умира и вика свещеника. Отец Горман тръгнал с него.

— Накъде, ако сте научили?

— Научихме. Не беше трудно, „Бентал стрийт“, номер двайсет и три. Къщата е на мисис Копинс. Болната била мисис Дейвис. Свещеникът бил там в седем и петнайсет и останал при нея около половин час. Мисис Дейвис починала малко преди да пристигне линейката, за да я отведе в болницата.

— Разбирам.

— След това намираме отец Горман в кафенето на Тони, една малка бедна дупка. Благоприлично, нищо криминално, предлага евтини закуски и не е много посещавано. Отец Горман си поръчал кафе. После, изглежда, си е бръкнал в джоба, не намерил каквото търси и помолил съдържателя, Тони, за хартия. Ето — той показа с пръст, — тази е хартията.

— И?

— Когато Тони му донесъл кафето, отецът пишел на листа. Скоро след това си тръгнал, без да изпие кафето (за което не го виня), понеже бил съставил списъка и го бил мушнал в обувката си.

— Кои са били в кафенето?

— Три момчета от тия сегашните хулигани влезли и седнали на една маса, някакъв по-възрастен клиент се настанил на друга. Този, възрастният, си излязъл, без да поръча.

— Дали е проследил свещеника?

— Възможно е. Тони не забелязал кога си е тръгнал. Не запомнил и как изглежда. Описва го като невзрачен. Почтен на вид. От онези, които приличат на всички останали. Среден на ръст, с тъмносиньо пардесю, а може да е било и кафяво. Нито тъмен, нито светъл. Няма причини да е замесен. Но знае ли човек? Не се е явил да съобщи, че е видял свещеника при Тони, ала все още има време. Разгласили сме, че умоляваме всеки, който е забелязал отец Горман между осем без петнайсет и осем и петнайсет, да ни се обади. Досега са само двама: една жена и един фармацевт, чиято аптека е наблизо. Смятам да ги посетя. Две момчета са открили трупа в осем и петнайсет на „Уест стрийт“ — знаеш я. Това е по-скоро алея, покрай самата железопътна линия. Останалото ти е известно.

Кориган кимна. Почука по хартията.

— А за това какво мислиш?

— Смятам, че е важно — отвърна Лежьон.

— Умирающата му е съобщила нещо и той си е записал имената, за да не ги забрави? Въпросът е — дали е щял да го направи, ако е било в нарушение на тайната на изповедта?

— А може да не е било — отвърна Лежьон. — Да предположим например, че имената са свързани — да речем — с някакво изнудване…

— Такава ли ти е теорията?

— Все още нямам теория. Просто работна хипотеза. Тези хора са били обекти на изнудване. Умирающата е или изнудвачката, или е знаела за изнудването. Искала е да се покае, да се изповяда, да се пречисти, ако е възможно. Отец Горман се е нагърбил с това.

— И после?

— Останалото са догадки — въздъхна Лежьон. — Да предположим, че изнудвачеството е било много доходно и някой е желаел това да продължи. Този някой е знаел, че мисис Дейвис умира и е повикала свещеник. Другото е ясно.

— Питам се, защо според теб са тия въпросителни след последните две имена? — запита Кориган, вгледан в списъка.

— Може би отец Горман не е бил уверен, че правилно ги е запомнил.

— Нищо чудно да е било Мълиган, вместо Кориган — усмихна се докторът. — Възможно е. Ала например име като Делафонтейн — човек или го запомня, или не — нали ме разбираш? Странно, че не е посочен нито един адрес… — И той отново препрочете списъка.

— Паркинсън — наброяват се със стотици. Сандфорд, то се среща често; Хескит-Дюбоа е по-необичайно. Не са повече от неколцина, предполагам.

Той изведнъж се присегна и взе телефонния указател от бюрото.

— От Е до Л. Да видим. Хескит, мисис А… Джон и съдружие, водопроводчици… Сър Айсидор. Аха, ето! Хескит-Дюбоа, лейди, „Елзмиър скуеър“, четиридесет и девет, Югозападен Лондон, 1. Дали да не й звъннем?

— И какво да кажем?

— Все нещо ще ни хрумне — небрежно вметна доктор Кориган.

— Давай!

— Какво? — сепна се Кориган.

— Давай, казах — кротко повтори Лежьон. — Не гледай така стреснато. — Той вдигна слушалката. — Искам външна — Погледна Кориган: — Кой номер?

— Гроувнър 64578.

Лежьон го повтори и подаде слушалката на Кориган.

— Приятно занимание!

Докато чакаше, Кориган го погледна смутено. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да вдигнат оттатък. После накъсан от хрипкаво дишане женски глас изрече:

— Гроувнър 64578.

— Домът на лейди Хескит-Дюбоа ли е?

— Ами… ами… да, всъщност…

Доктор Кориган я пресече:

— Мога ли да разговарям с нея, моля?

— Не, не е възможно! Лейди Хескит-Дюбоа почина през април.

— О! — смутен, доктор Кориган отмина въпроса „С кого разговарям, моля?“ и затвори.

— Затова ли ми предложи да позвъня?

Лежьон се усмихна заядливо:

— Ние все пак не подминаваме очевидното — натъртено заяви той.

— През април — замислено повтори Кориган. — Преди пет месеца. Пет месеца, откакто изнудването или каквото е било там, вече не я тревожи. Не се е самоубила, или нещо от този род, надявам се?

— Не. Починала е от мозъчен тумор.

— Тогава да продължим — наведе се Кориган над списъка.

Лежьон въздъхна:

— Не се знае дали списъкът има нещо общо с другото — изтъкна той. — Може да е най-обикновено убийство в мъглива нощ — и вероятността да открием убиеца е твърде малка, освен ако ни огрее щастието…

Доктор Кориган запита:

— Имаш ли нещо против, ако продължа да се занимавам с този списък?

— Давай! От сърце ти желая успех.

— Което значи, че щом ти не си успял, аз доникъде няма да стигна! Не бъди толкова самоуверен. Ще се захвана с Кориган. Мистър, мисис или мис Кориган — с една голяма питанка накрая.