Агата Кристи
Сивия кон (5)

II

Отец Горман тръгна да се прибира в падащия здрач. Започваше да става мъгливо. Той спря и присви очи. Каква фантастична, каква невероятна история… Доколко беше плод на бълнуване и треска? Че в нея се криеше и истина, бе ясно — но до каква степен? Във всеки случай трябваше веднага да си запише имената, преди да ги е забравил. В дома му братството на свети Франциск вече сигурно се е събрало. Изведнъж реши, свърна в едно кафене, поръча си чаша кафе и седна. Порови в джоба на расото си. Ах, тази мисис Джерати — напомнил й бе да му закърпи джоба. И както винаги, тя бе забравила! Бележникът, моливът и няколко дребни монети бяха паднали чак долу в подплатата. Успя да измъкне молива и две-три монети, ала бележникът — не. Донесоха му кафето и той помоли за лист хартия.

— Това става ли?

Беше разкъсана книжна кесия. Отец Горман кимна и я взе. Започна да пише имената — не биваше да забравя имената. А той не помнеше имена…

Вратата на кафенето се отвори, вътре нахлуха три момчета и шумно заеха една маса.

Отец Горман завърши бележките си. Сгъна хартията и понечи да я мушне в джоба, но си спомни, че е разпран. И стори онова, което бе правил и преди: натика сгънатата хартия в обувката си.

Някакъв клиент влезе тихо и седна в отсрещния ъгъл. Отец Горман сръбна от рядкото кафе, поиска сметката и плати. После стана и си тръгна.

Новият посетител също се раздвижи. Погледна си часовника, сякаш е закъснял, скочи и хукна навън.

Мъглата се спускаше бързо. Отец Горман ускори крачка. Познаваше своя квартал. Реши да пресече по малката уличка край железопътната линия. Възможно е да е осъзнавал, че някой крачи подире му, но не обърна внимание. А и защо?

Ударът го свари неподготвен. Той залитна напред и се строполи…