Агата Кристи
Сивия кон (40)

Глава двадесет и трета

Разказва Марк Истърбрук

 

След около три седмици една кола спря пред входната врата на Прайърс Корт.

От нея слязоха четирима души. Единият бях аз. Другите бяха криминалният инспектор Лежьон и сержант Лий. Четвъртият беше мистър Осбърн, който едва сдържаше радостта и възбудата си, че са го поканили в групата.

— Дръжте си езика — предупреди го инспектор Лежьон.

— Разбира се, инспекторе. Разчитайте на мен. Думичка няма да промълвя.

— Внимавайте!

— За мен това е чест. Голяма чест, макар да не разбирам…

Никой не се зае да му обяснява.

Лежьон натисна звънеца и попита за мистър Венъбълс. Въведоха ни така, сякаш четиримата бяхме някаква делегация.

Ако е бил изненадан от посещението ни, Венъбълс с нищо не го показа. Бе извънредно любезен. Докато се придвижваше със стола си малко встрани, за да ни остави повече място, отново си помислих колко забележителен е този човек.

Адамовата му ябълка се движеше нагоре и надолу между старомодната му, разтворена яка, а мършавият профил с орловия нос се очертаваше като на хищна птица.

— Драго ми е, че пак се виждаме, Истърбрук. Напоследък, изглежда, доста се застоявате тук.

В гласа му долових известна злина. Той продължи:

— А вие сте криминалният инспектор Лежьон, нали? Това събужда любопитството ми. Нашият край е миролюбив, престъпността е почти непозната. А ето, навестява ме криминален инспектор! С какво мога да ви услужа, господин криминален инспектор?

Лежьон бе кротък, притихнал.

— Има един въпрос, по който смятаме, че бихте могли да ни помогнете, мистър Венъбълс.

— Това ми звучи познато, нали? С какво според вас бих могъл да помогна?

— На седми октомври един енорийски свещеник, на име отец Горман, е бил убит на „Уест стрийт“ в Падингтън. Доколкото разбрах, вие сте били там по това време — между 7,45 и 8,15 вечерта — и може би сте видели нещо, което има общо с тази история?

— Бил ли съм там по това време? Знаете ли, съмнявам се, много се съмнявам. Доколкото си спомням, никога не съм ходил в този лондонски квартал. Ако не ме лъже паметта, изобщо не съм бил в Лондон точно тогава. Понякога отскачам до Лондон за някоя интересна разпродажба в антикварните къщи, а сегиз-тогиз и за медицински преглед.

— При сър Уилиам Дъгдейл от „Харли стрийт“, предполагам.

Мистър Венъбълс го изгледа студено.

— Отлично сте осведомен, инспекторе.

— Не чак толкова, колкото бих желал. Тъй или инак, разочарован съм, че не сте в състояние да ми помогнете така, както очаквах. Дължа да ви обясня фактите, свързани със смъртта на отец Горман.

— Разбира се, щом искате. За пръв път чувам това име.

— През онази мъглива вечер отец Горман бил повикан край смъртното ложе на една жена от неговата енория. Тя се била оплела в някаква криминална организация в началото несъзнателно, ала по-късно известни случки я накарали да заподозре сериозността на нещата. Била организация, занимаваща се с отстраняването на нежелани личности — естествено, срещу добро заплащане.

— В това няма нищо ново — промълви Венъбълс. — В Америка…

— Да, но тази организация прилага нови способи. Преди всичко премахването на лицата се извършвало привидно посредством така наречените психологически средства. „Желанието за смърт“, което уж се крие у всекиго у нас, се стимулира…

— Така че въпросната личност доброволно извършва самоубийство? Това, инспекторе, ако смея да кажа, ми звучи прекалено хубаво, за да е истинско.

— Не, не самоубийство, мистър Венъбълс. Въпросната личност умира от напълно естествена смърт.

— Стига. Стига. Нима наистина го вярвате? Колко непривично за нашата здравомислеща полиция!

— Центърът на тази организация се намирал в някакво място, наречено „Сивия кон“.

— Аха, започвам да разбирам! Значи това ви е довело в нашата прекрасна селска околия; приятелката ми Тирза Грей и нейните глупости! Дали самата тя си вярва или не, и досега не съм разбрал. Но това са чисти глупости! Има една приятелка глупачка — медиум — и местната врачка, която им готви (не й липсва смелост да яде тази храна — всеки миг може да й налее бучиниш в супата!). Тези трите са много известни в околията. Може да е непочтително от моя страна, но нима наистина Скотланд Ярд, или вашата служба, приемат всичко това сериозно?

— Приемаме го наистина много сериозно, мистър Венъбълс.

— И вярвате, че Тирза Грей изрича някакви надути празнословия, Сибил изпада в транс, Бела прави черна магия и в резултат на всичко това някой може да умре?

— О, не, мистър Венъбълс — причината за смъртта е далеч по-проста… — Той замълча за миг. — Причината е отравяне с талий!

Настъпи пълна тишина…

— Какво казахте?

— Отравяне — с талиеви соли. Просто и директно. Но е трябвало да се замаскира — и какъв по-прекрасен метод от едно лъженаучно, психологическо прикритие, натъпкано със съвременен жаргон и подсилено от древно суеверие? Пресметнато така, че да отвлича вниманието от простия факт на отровителството?

— Талий? — смръщи се мистър Венъбълс. — За пръв път чувам.

— Така ли? Използува се предимно като отрова за плъхове, понякога за премахване на космите при деца, заболели от кел. Купува се лесно. Впрочем намерихме пакет с талий, подпъхнат в един ъгъл на вашата градинска барака.

— В моята барака? Звучи невероятно.

— О, да, там е. Изследвахме малко от него.

Венъбълс се развълнува.

— Някой трябва да го е подхвърлил. Аз нищо не зная. Абсолютно нищо.

— Наистина ли? Вие сте доста заможен човек, нали, мистър Венъбълс?

— Какво общо има това с нашия разговор?

— Отделът за държавните приходи ви е задал доста неудобни въпроси неотдавна, нали? По отношение източника на доходите ви.

— Проклятието да живееш в Англия несъмнено е нашата данъчна система. Напоследък все по-често си мисля да се преместя на Бермудите.

— Поне за известно време още няма да можете да заминете за там, мистър Венъбълс.

— Това заплаха ли е, инспекторе? Защото, ако е тъй…

— Не, не, мистър Венъбълс. Просто изказвам мнение. Не бихте ли искали да чуете как е действувала тази дребна мошеническа организация?

— Очевидно държите да ми кажете.

— Организирано е отлично. Финансовите подробности урежда Брадли — адвокат, лишен от правото да практикува. Той има кантора в Бирмингам. Бъдещите клиенти го посещават там и се споразумяват. В смисъл, прави се облог дали някой ще умре в определен срок… Мистър Брадли, любител на басовете, обикновено е скептичен в своите предвиждания. Клиентът е по-оптимистичен. Щом мистър Брадли спечели облога, парите трябва да се изплатят на часа — иначе може да се случи нещо неприятно. Това е всичко, което се иска от мистър Брадли — да се обзаложи. Просто е, нали?

След това клиентът посещава „Сивия кон“. Там мис Тирза Грей и приятелките й му организират зрелище, което обикновено го поразява точно толкова, колкото е предвидено от тях.

А сега — за простичките факти зад кулисите.

Няколко жени, действителни служителки в една от многобройните фирми за проучване вкусовете на клиентите, обхождат даден жилищен квартал с един въпросник. „Какъв хляб предпочитате? Какви тоалетни пособия и козметика? Какви очистителни средства, тонизиращи средства, успокоителни, препарати за храносмилане и т.н.?“ Днешният човек е приучен да попълва въпросници. Почти всеки е готов да откликне.

И тъй — идва последната стъпка. Проста, смела, успешна! Единственото деяние, извършвано лично от самия създател на замисъла. Той носи униформа на портиер на сградата, представя се за инкасатор на газта или на електричеството. Може да е водопроводчик, електротехник или друг някакъв майстор. Но какъвто и да е, винаги си има документ за правоспособност — ако му поискат. Рядко някой се усъмнява. Каквато роля и да играе, истинската му цел е проста — да подмени някакъв препарат, който носи, с подобния на него, за който знае (благодарение на споменатия въпросник), че жертвата употребява. Може да поправя кран, да проверява електромера, да изпробва водното налягане — ала не това е истинската му цел. След като я осъществи, той напуска и повече не се вестява наоколо.

В следващите няколко дни вероятно нищо не се случва. Ала рано или късно жертвата проявява признаци на заболяване. Викат лекар, но той няма основания да заподозре нещо необичайно. Възможно е да се заинтересува каква храна или какви напитки и т.н. е приел пациентът, ала и през ум няма да му мине да се усъмни в познатия продукт, който пациентът използува от години.

Нали виждате гениалността на замисъла, мистър Венъбълс? Единственият, който знае какво върши главатарят на организацията, е самият главатар на организацията. Никой не може да го предаде!

— А вие откъде знаете тези подробности? — любезно запита мистър Венъбълс.

— Заподозрем ли някоя личност, ние имаме начини да се уверим.

— Така ли? И какви са те?

— Не е нужно да изброявам с подробности. Фотоснимка например. В днешно време има какви ли не хитри приспособления. Можем да заснемем човека, без той изобщо да го подозира. Притежаваме великолепни снимки на униформен портиер, на инкасатор за газта и тъй нататък. Съществуват, естествено, фалшиви мустаци, различни зъбни протези и прочие, но нашият човек бе разпознат без затруднения — първо от мисис Марк Истърбрук, всъщност мис Катрин Кориган, както и от една жена на име Едит Бинс. Разпознаването е особено нещо, мистър Венъбълс. Този господин тук например — мистър Осбърн — е готов да се закълне, че ви е забелязал да проследявате отец Горман по „Бартън стрийт“ през нощта на седми октомври около осем часа.

— Но аз наистина ви видях! — Мистър Осбърн се приведе напред, разтреперан от вълнение. — И ви описах — описах ви с подробности!

— С прекалено големи подробности — обади се Лежьон. — Защото вие не сте видели мистър Венъбълс в онази нощ от прага на вашата аптека. Вие изобщо не сте стояли там. Вие самият сте били на отсрещната страна на улицата — следвали сте отец Горман, докато е завил по „Уест стрийт“, застигнали сте го и сте го убили…

Захария Осбърн каза:

— Какво!

Би могло да бъде и смешно. Всъщност наистина беше смешно! Зиналата уста. Облещените очи…

— Мистър Венъбълс, позволете да ви представя Захария Осбърн, аптекар от „Бартън стрийт“, Падингтън. За вас лично ще е интересно да узнаете, че мистър Осбърн, когото от известно време зорко следим, бе достатъчно лекомислен да постави пакет с талиева сол в градинската ви барака. Понеже не е знаел, че сте инвалид, подмамил се е да ви обяви за злодея в пиесата; и тъй като е много упорит, както и много глупав човек, не е склонил да си признае, че е сторил ужасна грешка.

— Глупав ли? Как смеете да ме наричате глупав? Ако знаехте — ако имахте някаква представа какво съм извършил… какво съм способен да извърша, аз…

Осбърн се тресеше и заекваше от гняв. Лежьон го наблюдаваше изпитателно. Заприлича на въдичар, който разиграва хванатата риба.

— Не биваше да се правите на прекалено умен — укори го той. — Ако си бяхте кротували на завет в аптеката, сега нямаше да съм тук, за да ви предупредя, както го изисква законът, че всяка произнесена от вас дума ще бъде записана и…

Точно на това място мистър Осбърн започна да крещи.