Агата Кристи
Сивия кон (39)

II

Оказа се, че Попи ми е описала Айлийн Брандън много точно — като имаме предвид особената гледна точка на Попи. Косата й не беше на букли, нито рошава като птиче гнездо. Бе на вълни, сресана плътно по черепа, беше почти без грим и с ниски удобни обувки. Каза ни, че съпругът й загинал при автомобилна злополука и я оставил с две малки деца. Преди да постъпи в кафенето, повече от година работила във фирмата „Проучване вкуса на клиента“. Напуснала по свое желание, защото работата не я привличала.

— Защо не ви привличаше, мисис Брандън?

Въпроса зададе Лежьон. Тя го погледна.

— Вие сте полицейски инспектор, нали?

— Точно така, мисис Брандън.

— И смятате, че в тази фирма има нещо нередно?

— Проучвам въпроса. Вие заподозряхте ли нещо подобно? Затова ли напуснахте?

— Не мога да посоча нищо определено. Нищо определено, което да мога да ви кажа.

— Естествено. Това го разбираме. Разговорът ни е поверителен.

— Разбирам. Но наистина почти нищо не бих могла да ви кажа.

— Можете да ни кажете защо решихте да напуснете.

— Изпитвах чувството, че стават неща, за които нищо не зная.

— В смисъл, смятали сте, че това не е истинска фирма?

— Нещо подобно. Според мен не се ръководеше като истинско предприятие. Подозирах, че зад това се крие нещо друго. Но какво е било това друго, и досега не знам.

Лежьон зададе още въпроси относно точния вид на работата, която е извършвала. Давали й списък на лица от определен квартал. Тя трябвало да посети тези хора, да им зададе набелязаните въпроси и да си отбележи отговорите.

— И какво нередно намерихте в това?

— Въпросите някак си не следваха никаква последователна линия. Изглеждаха разхвърляни, случайни. Сякаш — как да се изразя, — сякаш бяха перде за прикриване на нещо друго.

— А имате ли представа какво би могло да бъде това нещо друго?

— Не. Това ме объркваше.

Тя позамълча, а после колебливо каза:

— По едно време се питах дали това не е организирано например с цел грабеж, предварително разузнаване, тъй да се каже. Ала не може да е било това, защото никога не ме караха да им описвам разположението на стаите, ключалките и т.н., нито кога обитателите на тия домове имат навика да излизат.

— Какви стоки фигурираха във въпросниците?

— Различни. Понякога хранителни. Зърнени смески за закуска или за сладкиши, друг път — сапуни и перилни препарати. Имаше въпросници за козметика, пудра, червило, кремове за лице и прочее. Понякога разпитвах за лекарствени препарати, различни марки аспирин, хапчета против кашлица, сънотворни таблетки, стимулиращи хапчета, гаргари, лосиони за уста, храносмилателни таблетки и тъй нататък.

— А искаха ли да предлагате мостри от някои определени стоки? — запита Лежьон небрежно.

— Не. Никога.

— Само задавахте въпроси и си отбелязвахте отговорите?

— Да.

— И каква би трябвало да е целта на тези проучвания?

— Точно това беше странното. Никога не ни казваха. Уж сме го правели, за да доставяме информация на някои производителни фирми — ала всичко се вършеше прекалено любителски. Нямаше никаква система.

— А дали сред въпросите, които са искали да задавате, не е имало въпрос или група от въпроси, които са били истинската цел на начинанието, а останалите да са били за заблуда?

Тя помисли, смръщи вежди, после кимна.

— Да — отвърна. — Това би обяснило случайната подредба, но се чудя, кой въпрос или въпроси са били важните?

Лежьон я погледна настойчиво.

— Сигурно има и друго, което не ни казвате — кротко отбеляза той.

— Истината е, че всъщност няма. Просто изпитвах чувството, че в цялата постановка има нещо гнило. Освен това, когато си поговорих с друга една жена — мисис Дейвис…

— Говорили сте с мисис Дейвис, тъй ли?

Гласът на Лежьон си оставаше все тъй непроменен.

— Тя също бе смутена от нещата.

— А защо?

— Бе дочула нещо.

— Какво?

— Повтарям — не съм категорична. А и тя го спомена накратко. От онова, което дочула, сметнала, че става дума за някакво мошеничество. „Не е това, за което ни се представя.“ Така ми каза. После допълни: „Но всъщност нас не ни засяга. Плащат богато и не ни карат да вършим нищо противозаконно — затуй смятам, че няма защо да си блъскаме главите.“

— Само това ли?

— И още нещо. Но не разбрах какво имаше предвид: „Понякога се чувствувам като Тифусната Мери^[1].“ Тогава изобщо не разбрах какво има предвид.

Лежьон измъкна от джоба си един лист и й го подаде.

— Спомняте ли си някое от тези имена? Посещавали ли сте някого от тях?

— Едва ли ще си спомня. — Тя пое листа. — Била съм при толкова хора… — Помълча, докато преглеждаше списъка.

— Ормирод.

— Спомняте си Ормирод?

— Не. Но мисис Дейвис го спомена. Починал е внезапно, нали? Мозъчен кръвоизлив. Това я разстрои. Каза ми: „Преди две седмици беше в моя списък. Изглеждаше в цъфтящо здраве.“ И след това подхвърли за Тифусната Мери. Каза: „Някои от хората, които посещавам, сякаш щом ме погледнат, залиняват и умират.“ Отпъди мисълта с обяснението, че вероятно било съвпадение. Но не й беше приятна. Накрая заяви, че не желаела да се тревожи.

— Това ли беше всичко?

— Ами…

— Кажете.

— Случи се след известно време. Отдавна не бях я срещала. Но веднъж се видяхме в един ресторант в Сохо. Съобщих й, че съм напуснала и съм на друга работа. Попита ме защо и аз й обясних, че ме смущава онова, което се крие зад привидната фасада. Тя отвърна: „Вероятно сте постъпили правилно. Ала заплатата е добра и работното време — кратко. А пък в края на краищата всеки трябва да си използува късмета в този живот! В моя досега не съм имала щастие, защо ми е да се тревожа за чуждите хора?“ Отговорих й: „Не разбирам за какво намеквате. Всъщност какво нередно има с тази работа?“ А тя: „Не съм напълно сигурна, но оня ден разпознах един човек. Излизаше от дом, в който не би трябвало да бъде, и мъкнеше торба с инструменти. За какво му бяха притрябвали, това искам да зная!“ После ме запита дали съм срещала някаква жена, която държала някъде пивница, наречена „Сивия кон“. Зачудих се какво общо има с цялата работа „Сивия кон“.

— Тя какво ви отговори?

— Засмя се и натърти: „Препрочетете си Библията!“ Не разбрах какво загатна. Това беше последната ни среща. Не знам какво е станало с нея, работи ли още във фирмата, или е напуснала.

— Мисис Дейвис почина — обясни Лежьон. Айлийн Брандън се стресна.

— Почина ли? Но как?

— От пневмония, преди два месеца.

— О, ясно. Съжалявам.

— Имате ли да ни кажете още нещо, мисис Брандън?

— Не, нямам. Чувала съм и други да споменават „Сивия кон“, ала запитам ли ги, изведнъж млъкват. И са някак уплашени.

По лицето й се изписа притеснение.

— Не бих искала да се замесвам в нещо опасно, инспектор Лежьон. Имам две малки деца… Честна дума, не знам нищичко повече от онова, което ви казах.

Той я изгледа изпитателно, после кимна и я освободи.

— Това малко прояснява нещата — каза, когато Айлийн Брандън си отиде. — Мисис Дейвис е узнала прекалено много. Опитвала се е да затваря очи за онова, което става, но очевидно е прозирала какво е. После изведнъж заболява, а преди да умре, извиква свещеник и му разказва онова, което знае и което подозира. Въпросът е, колко от истината е научила? Този списък с имена според мен е списъкът на хората, при които е ходила служебно и които съответно са починали.

По този повод и забележката й за Тифусната Мери. Въпросът всъщност е: кого е „разпознала“, преоблечен като някакъв майстор, да излиза от оня дом, в който не му е било мястото? Точно това знание я е направило опасна. Щом тя го е познала, той сигурно също я е познал — и е осъзнал, че го е познала. Ако това е споделила с отец Горман, тогава е било от съдбоносно значение да се затвори устата на отец Горман, преди да го е съобщил на някой друг. — Погледна ме. — Съгласен сте, нали? Вероятно така е било.

— О, да — отговорих. — Съгласен съм.

— И сигурно имате някаква идея, кой би могъл да е този човек?

— Имам, но…

— Зная. Нямаме доказателства.

Замълча. После стана.

— Ще го хванем — заяви той. — Бъдете уверен. Щом веднъж установим кой е, ще намерим начин. Ще опитаме всички възможни начини!