Агата Кристи
Сивия кон (37)

II

На другата сутрин започнах да търся Лежьон по телефона, но напразно. Накрая, след голямо упорство успях да хвана Джим Кориган.

— Какво става с онази психологическа мижитурка, която ми доведе, Кориган? Какво казва за Джинджър?

— Един куп учени думи. Но според мен, Марк, доста е объркан. И всъщност хората наистина се разболяват от пневмония. В това няма нищо мистериозно, нито пък нередно.

— Да. И неколцина, чиито имена са на един известен списък, са умрели от бронхопневмония, гастроентерит, гръбначна парализа, мозъчен тумор, паратифоид и други добре диагностицирани болести.

— Знам как се чувствуваш… Но какво бихме могли да сторим?

— Тя е по-зле, нали? — попитах.

— Ами… да!

— Тогава трябва да направим нещо.

— Като например?

— Имам нещо наум. Да отида в Мъч Дийпинг, да пипна Тирза Грей и със заплахи да я принудя да оттегли магията или каквото е там…

— Може и да подействува.

— Или да отида при Венъбълс…

Кориган остро възрази:

— Венъбълс ли? Той е вън от играта. Каква връзка може да има с това? Та той е инвалид!

— Кой знае. Ще отида, ще му дръпна одеялцето от коленете и ще разбера дали историята с парализираните му крака е вярна или не!

— Това сме го проверили.

— Чакай. Срещнах онова аптекарче, Осбърн, в Мъч Дийпинг. Искам да ти повторя онова, което той подсказа.

Предадох му теорията на Осбърн за преправянето.

— На тоя човек нещо му хлопа — възрази Кориган. — Той е от ония, дето искат винаги те да са прави.

— Но я ми кажи, Кориган, не е ли възможно да е така, както той твърди? Възможно е, нали?

Кориган поразмисли и после бавно рече:

— Да. Признавам, че е възможно… Но неколцина други трябва да са посветени — и трябва да им се заплаща богато да си държат езика.

— И какво от това? Той се търкаля в пари, нали? Лежьон успя ли да открие откъде ги има тези пари?

— Не. Не съвсем… Тук си прав. Има нещо неясно около това приятелче. Има нещо тъмно в миналото му. Парите му са вложени много умно, по най-различни начини. За да се изясни всичко, е нужно проучване, което ще вземе няколко години. Полицията и преди е правила това — когато се преборваше с един финансов мошеник, прикрил следите си с много сложна мрежа от инвестиции. Доколкото знам, Отделът за държавните приходи вече души край Венъбълс. Но той е хитър. Според теб той е режисьорът на представлението, тъй ли?

— Да. Той е. Смятам, че той именно замисля всичко.

— Може би. Прилича на човек с такива дарби, съгласен съм. Ала не вярвам да е сторил нещо тъй брутално, като убийството на отец Горман.

— Защо, ако нещата не са търпели отлагане? Устата на отец Горман е трябвало да бъде запушена, преди да е предал онова, което е научил от жената за дейността на „Сивия кон“. Освен това…

Млъкнах.

— Ало, там ли си?

— Да, замислих се… Хрумна ми нещо…

— Какво?

— Още не съм си го изяснил… Просто, че истинската безопасност може да се осигури по един-единствен начин… Още не съм го обмислил. Но трябва да затварям. Имам среща в едно кафене.

— Не знаех, че си от редовните посетители на кафенетата в Челси!

— Не съм. Моето кафене е на „Тотнъм Корт роуд“, ако искаш да знаеш.

Затворих и погледнах часовника.

Тъкмо тръгвах, когато телефонът иззвъня.

Поколебах се. Обзалагах се, че е пак Джим Кориган, любопитен да узнае повечко за моята идея.

Обаче би могла да е и болницата — Джинджър…

Не можех да рискувам. Върнах се неохотно и нервно вдигнах слушалката.

— Ало!

— Ти ли си, Марк?

— Да, кой е?

— Аз съм, кой друг — укорително изрече гласът. — Слушай, искам да ти кажа нещо.

— А, вие ли сте! — познах гласа на мисис Оливър. — Слушайте, много бързам, трябва да изляза. Ще ви позвъня по-късно.

— Не става — решително заяви тя. — Сега ще ме изслушаш. Важно е.

— Добре, но бързо. Имам среща.

— Глупости! — отвърна мисис Оливър. — Можеш и да закъснееш. Всички закъсняват. Ще им заслужиш уважението.

— Не, не, аз трябва да…

— Слушай, Марк. Това наистина е важно. Убедена съм. Така е.

Смирих нетърпението си, доколкото можах, вгледан в часовника.

— Е?

— Моята Мили имаше ангина. Беше й много зле и замина за провинцията — при сестра си…

Изскърцах със зъби.

— Много й съчувствувам, но наистина…

— Слушай. Още не съм започнала. Докъде бях стигнала? А, да. Мили трябваше да замине и аз се обадих на агенцията, която ме обслужва… Риджънси… какво идиотско име, като на кино…

— Наистина трябва…

— И ги попитах кого могат да ми изпратят. А те отговориха, че в момента били затруднени — както винаги, естествено, но щели да сторят каквото могат…

Никога не се бях вбесявал така на приятелката си Ариадне Оливър.

— … и тази сутрин се появи една чистачка, и коя мислиш се оказа тя?

— Нямам представа. Слушайте…

— Някоя си Едит Бинс — смешно име, нали? И ти всъщност я познаваш.

— Не. Не я познавам. За пръв път чувам за жена на име Едит Бинс.

— Обаче я познаваш и неотдавна си я срещнал. Тя е прислужвала на твоята кръстница години наред. На лейди Хескит-Дюбоа.

— О, на нея ли!

— Да. Срещнал си я в оня ден, когато си отишъл да си прибереш някакви картини.

— О, това е чудесно и се радвам, че сте попаднали на нея. Убеден съм, че е много предана и честна и тъй нататък. Така казваше леля Мин. Но наистина сега вече…

— Чакай, ти казвам! Не съм стигнала до същината. Тя седна и дълго ми говори за лейди Хескит-Дюбоа и за последното й заболяване, и всичко с подробности, защото те умират да приказват за болести и смърт, и накрая го каза.

— Какво каза?

— Онова, което ми привлече вниманието. Нещо такова: „Бедната, мила госпожа, как се измъчи. Това ужасно нещо в мозъка й, някакъв тумор, казаха, а дотогава цъфтеше от здраве. А колко тъжно беше да я гледаш в болницата, когато косата й, цялата й хубава, гъста бяла коса, която редовно на две седмици обливаше със синка, да я гледаш как опадва на възглавницата. Падаше на цели кичури.“ И тогава, Марк, си спомних за Мери Делафонтейн, моята приятелка. И нейната коса опада! И си припомних какво ми беше казал за момичето, което си видял в някакво кафене в Челси да се бие с друго момиче, и как то го хванало за косата и отскубнало цели кичури. Косата не се скубе така лесно, Марк. Опитай, само опитай да си отскубнеш коса, съвсем мъничко поне от корена! Опитай! И ще видиш. Не е естествено, Марк, на всички тия хора косите им да се изскубват от корена. Не е естествено. Трябва да е някаква съвсем особена нова болест — трябва да означава нещо!

Стиснах слушалката и ми се зави свят. Неща, полузабравени знания се свързаха в едно. Рода и кучето й на поляната, някаква статия, прочетена в американско медицинско списание… Ами да!… Разбира се!

Изведнъж осъзнах, че мисис Оливър продължава да говори.

— Бог да ви благослови — изохках. — Чудесна сте!

Затръшнах слушалката и после я вдигнах. Набрах един номер и за щастие хванах Лежьон.

— Слушайте — викнах. — Косата на Джинджър скубе ли се на цели кичури?

— Ами… всъщност да. Сигурно от високата температура.

— Температура, как пък не! — казах. — Онова, от което страда Джинджър, от което са били болни всичките, се нарича отравяне с талий. Да даде Бог да не сме закъснели…