Агата Кристи
Сивия кон (28)

Глава шестнадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

Когато за втори път посетих Брадли, бях съвсем спокоен. Дори се забавлявах.

— Вживей се в ролята — бе ме посъветвала Джинджър, когато тръгвах, и сега правех тъкмо това.

Мистър Брадли ме посрещна радушно.

— Много ми е драго да ви видя — възкликна той и протегна към мен пихтиестата си ръка. — Значи сте премислили дребното си затруднение, нали? Казах ви — няма защо да се бърза. Има време.

— Не, няма време — отговорих. — Въпросът не търпи отлагане…

Брадли ме огледа. Видя, че нервнича, че отбягвам погледа му, че непохватно изтървах шапката си.

— Аха — кимна. — Да видим тогава как да ви помогнем. Иска ви се да се обзаложите на нещо, така ли? Спортната тръпка е най-добрият лек за… неприятностите.

— Нещата стоят така… — започнах и млъкнах. Оставих на Брадли да поеме нишката. И той я пое.

— Виждам, че сте изнервен — каза. — И предпазлив. Аз одобрявам предпазливостта. Говори само неща, които си готов да изречеш и пред собствената си майка! А може би ви е страх, че в тази кантора има буболечка?

Не го разбрах и това се изписа по лицето ми.

— Жаргонен израз за микрофон — обясни той. — Магнетофони. И тем подобни. Не, давам ви честната си дума — няма нищо такова. Разговорът ни няма да бъде записан по какъвто и да било начин. Но ако не ми вярвате — искреността му беше трогателна, — ако не вярвате, свободен сте да назовете някое друго място: ресторант, чакалнята в някоя от прекрасните ни железопътни гари, и там да обсъдим въпроса.

Отвърнах, че тук според мен всичко е наред.

— Разумно! Подобна хитрост не ни е нужна, уверявам ви. Нито вие, нито аз ще изречем думи, които, според юридическата терминология „могат да бъдат използувани против нас“. А сега да започнем. Вас нещо ви тревожи. Аз ви съчувствувам и вие сте готов да го споделите с мен. Защото съм човек препатил и мога да ви дам съвет. Споделената мъка е половин мъка, както казва поговорката. Да приемем ли, че е така?

Приехме, че е така, и аз подхванах мъчителния си разказ.

Мистър Брадли бе много изкусен. Подканяше ме; измъкваше ме от трудните изрази и думи. Беше толкова състрадателен, че с лекота му признах младежкото си увлечение по Дорийн и тайната ни женитба.

— Познато ми е — възкликна той, поклащайки глава. — До болка познато. И разбираемо! Младеж с идеали. Красиво момиче. И ето ти — готово! Съпруг и съпруга, преди да си се осъзнал. А накрая какво излиза?

Продължих да му разказвам какво е излязло.

Тук умишлено се въздържах от подробности. Човекът, в когото се бях превъплътил, не би се впускал в грозните подробности. Описах му само дълбокото си разочарование — млад глупак, който разбира, че е постъпил като млад глупак.

Дадох му да разбере, че е завършило с голяма разправия. Ако Брадли си е помислил, че младата ми жена ме е напуснала заради друг мъж или пък че през цялото време е съществувал някакъв друг мъж — толкова по-добре.

— Но разберете — изрекох притеснено, — макар да не излезе точно онова, за което я мислех, тя наистина беше чудесно момиче. Никога не бих повярвал, че е такава — че ще постъпи по този начин, искам да кажа.

— А какво точно ви направи?

Онова, което „жена“ ми ми направи, обясних, е, че изведнъж се появи.

— А вие какво мислехте, че е станало с нея?

— Може да ви прозвучи невероятно, но аз просто не мислех. Всъщност представлявах си, че е умряла.

Брадли укорително поклати глава.

— Самозалъгване. Самозалъгване. Откъде-накъде — умряла?

— Ами нито веднъж не писа. Не се обади. Нямах никаква вест.

— Истината е, че сте искали да я забравите!

Не беше лош психолог това адвокатче с проницателни очички.

— Да — кимнах. — Но не защото съм искал да се женя за някоя друга.

— А сега искате, така ли?

— Ами… — подхванах неохотно.

— Хайде, признайте на татко — подкани ме гадният Брадли.

Признах срамежливо, че да, от известно време ми се ще да се оженя…

Обаче се заинатих и твърдо отказах да му разкрия подробности за въпросното момиче. Не желаех да я замесвам в това. Нито дума не исках да му кажа за нея.

И този път, изглежда, го изиграх както трябва. Не настоя. Вместо това заяви:

— Много естествено е, драги господине, след всичко преживяно от вас в миналото. Не се съмнявам, че сега сте намерили подходящата партия. Способна да сподели литературните ви вкусове и вашия начин на живот. Истинска спътница в живота.

Тогава се уверих, че знае за Хърмия. Било е лесно. И най-повърхностните проучвания за мен разкриваха факта, че имам една-единствена приятелка. След като е получил писмото ми, с което уреждах срещата, вероятно е разузнал за мен, за Хърмия. Знаеше всички подробности.

— А защо не се разведете? Нима това не е най-естественото разрешение?

Отвърнах:

— И дума не може да става. Тя, съпругата ми, не иска и да чуе за развод!

— Виж ти, виж ти! А смея ли да запитам, какво е отношението й към вас?

— Ами тя иска… иска да се върне при мен. Страшно е неблагоразумна. Знае, че има друга и… и…

— И се е озлобила… Разбирам… Изглежда, нямате друг изход, освен, разбира се… Но тя е много млада…

— Ще живее вечно — изохках отчаяно.

— О, това не се знае, мистър Истърбрук. Казвате, че е пребивавала в чужбина?

— Така разправя. Не зная къде е била.

— Вероятно някъде в Изтока. В тия страни, знаете, човек може да пипне бацил, който да дреме с години! А после се връща в родината и болестта избухва внезапно. Известни са ми два-три подобни случая. Нищо чудно и тук да стане така. Ако това ще ви обнадежди — той позамълча… — бих се обзаложил на някаква дребна сума.

Поклатих глава.

— Тя ще живее вечно!

— Слушайте, шансът е на ваша страна, съзнавам го… И все пак, готов съм да се обзаложа… Хиляда и петстотин към едно, че дамата ще почине до Коледа — приемате ли?

— По-рано! Трябва да стане по-рано. Не мога да чакам. Има неща, които…

Оставих думите да прозвучат двусмислено. Дали си е представил, че нещата между Хърмия и мен са напреднали дотолкова, щото време за губене няма, или че моята „съпруга“ ме заплашва да отиде при Хърмия и да ме разкрие, не зная. Може да е предположил, че друг някой се навърта край Хърмия. Беше ми все едно какво е помислил. Важното бе да разбере, че бързам.

— Това ще промени облога — каза. — Да речем, хиляда и осемстотин към едно, че жена ви ще умре до един месец. Предчувствувам го.

Сметнах, че е време да започна пазарлъка. И го започнах. Заявих, че нямам толкова пари. Но Брадли беше врял и кипял. Знаеше много точно каква сума мога да събера при такъв пожар. Знаеше, че Хърмия е богата. Деликатният намек, че след време, когато вече съм женен, няма да страдам от загубата на облога, го доказваше. Освен това притеснението ми бе изгодно за него. Не искаше да отстъпи.

Когато си тръгнах, невероятният облог беше направен.

Подписах нещо като разписка за получен заем. Фразеологията беше изпъстрена с неразбираеми за мен юридически термини. Всъщност бях почти сигурен, че няма никаква законова стойност.

— Това обвързва ли ме по законен път? — запитах.

— Вярвам, че никога не ще се наложи да се доказва нейната законност! — Усмивката на Брадли разкри прекрасните му протези. И беше отблъскваща. — Облогът си е облог. Ако човек не си плати…

Погледнах го.

— Ще съжалява — тихо изрече той. — Много ще съжалява. Не обичам измамници.

— Аз няма да ви измамя — отговорих.

— Уверен съм в това, мистър Истърбрук. А сега — към подробностите. Казвате, че мисис Истърбрук е в Лондон. А къде точно?

— Нужно ли е да знаете?

— Нужни са ми всички подробности, след това ще ви уредя среща с мис Грей — помните ли мис Грей?

Отвърнах, че добре помня мис Грей.

— Удивителна жена! Наистина удивителна! Високо надарена. Ще й е нужно нещо, което съпругата ви е носила на себе си — ръкавица, носна кърпичка, нещо от този род.

— Но защо? В името на…

— Зная, зная. Не питайте мене защо. Нямам никаква представа. Мис Грей пази тайните си.

— Но какво става? Какво прави тя?

— Моля ви, повярвайте ми, мистър Истърбрук, повярвайте, като ви казвам, че наистина нямам представа! Не зная и нещо повече — не желая да зная, нека сме наясно!

Той замълча, а сетне продължи с бащински тон:

— Чуйте съвета ми, мистър Истърбрук. Посетете жена си. Успокойте я, нека си мисли, че сте склонен на помирение. Кажете й, че заминавате в чужбина за няколко седмици, а когато се върнете, и прочие, и прочие…

— А после?

— След като измъкнете незабележимо нещо от ежедневното й облекло, отивате в Мъч Дийпинг. — Позамисли се. — Чакайте, не споменахте ли предишния път, че имате приятели, роднини някъде там?

— Имам братовчедка.

— Това опростява нещата. Тази братовчедка вероятно ще ви приеме за няколко дни?

— А другите как постъпват? Отсядат в местната странноприемница вероятно.

— Вероятно, понякога; или отиват дотам с кола от Борнмът. Нещо такова — но всъщност не съм осведомен.

— А какво ще си помисли братовчедка ми?

— Казвате й, че се интересувате от обитателите на „Сивия кон“. Иска ви се да участвувате в техен сеанс. Това е нормално. Мис Грей и приятелката й, медиумът, често правят сеанси. Знаете ги спиритуалистите. Уверявате, че според вас е чиста глупост, но ви интересува. Това е всичко, мистър Истърбрук. Както виждате, от просто — по-просто.

— А… а след това?

Той усмихнато поклати глава.

— Повече не бих могъл да ви кажа. Толкова знам и аз. Мис Тирза Грей поема нещата в свои ръце. Не забравяйте да й отнесете ръкавица, кърпичка или нещо такова. А след това бих ви посъветвал да прескочите до чужбина. По това време италианската Ривиера е прекрасна. Да речем, за седмица-две.

Заявих, че не желая да заминавам за чужбина. Казах, че искам да си остана в Англия.

— Добре тогава — но не и в Лондон. Настоявам да не оставате в Лондон.

— Защо?

Мистър Брадли ме погледна укоризнено:

— Гарантираме на клиентите си пълна — хм — сигурност само ако изпълняват нарежданията ни.

— А Борнмът? Ако отида в Борнмът?

— Да, Борнмът е подходящ. Отседнете в хотел, завържете запознанства, движете се в компания. Безупречно поведение — това искаме. А омръзне ли ви Борнмът, можете да отскочите до Торкий.

Говореше като агент от екскурзионно бюро.

Наложи се повторно да стисна пихтиестата му ръка.