Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pale Horse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Abalone(2011 г.)
Допълнителна корекция
TriAM505(2011 г.)

Издание:

Агата Кристи. Сивия кон

 

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Олга Паскалева

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактори: Виолета Кръстева и Веселина Недялкова

Коректори: Александра Хрусанова и Янка Енчева

 

Издателска къща: „Български писател“, София

Печат и подвързия: ДФ „Димитър Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

Глава петнадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

Харесах криминалния инспектор Лежьон от пръв поглед. Излъчваше ненатраплива интелигентност. Освен това ми се стори човек с въображение — от хората, готови да обсъждат невъзможни наглед вероятности.

Той каза:

— Доктор Кориган ми разправи за срещата си с вас. Още от самото начало тази история го заинтересува много. Отец Горман беше известен и дълбоко уважаван в квартала. Казвате, че имате да ни съобщите нещо извънредно?

— Отнася се за едно място, наречено „Сивия кон“.

— Доколкото разбрах, в селото Мъч Дийпинг?

— Да.

— Разкажете ни.

Казах му за първото споменаване на „Сивия кон“ в ресторант „Фантазия“. После описах гостуването при Рода, запознанството ми с „трите злокобни сестри“. Предадох му колкото е възможно по-подробно разговора с Тирза Грей в оня следобед.

— И думите й ви направиха силно впечатление, тъй ли?

Почувствувах се неловко.

— Не, всъщност не. Искам да кажа, че не повярвах…

— Така ли, мистър Истърбрук? Аз пък мисля, че сте повярвали.

— Може и да сте прав. На човек просто не му се ще да признае колко е доверчив.

Лежьон се усмихна.

— Но вие не ми казахте всичко, нали? Любопитството ви вече е било събудено, когато сте отишли в Мъч Дийпинг. Защо?

— Заради страха, който усетих у момичето.

— Младата дама от цветарницата?

— Да. Тя подхвърли забележката за „Сивия кон“ съвсем небрежно. Ала уплахата й според мен подчерта факта, че там има нещо, което я ужасява. А после срещнах доктор Кориган и от него научих за списъка с имената. Двамина от тях вече знаех. И двамата бяха мъртви. Едно трето име ми прозвуча познато. След това узнах, че и тя е починала.

— Вероятно е била мисис Делафонтейн?

— Да.

— Продължавайте.

— Реших да науча повечко за тази работа.

— И се захванахте с това. Как?

Описах му посещението си при мисис Тъкъртън. Накрая стигнах до мистър Брадли и Общинските сгради в Бирмингам. Сега вече целият се бе превърнал в слух. Повтори името.

— Брадли ли казахте? Значи Брадли е в тази работа?

— Знаете ли го?

— О, да, знаем всичко за мистър Брадли. Той е хитър играч, успява да работи така, че за нищо да не можем да го хванем. Познава из основи уловките на закона. Всякога е отдясно на чертата. Човек, който е в състояние да напише книгата „Сто рецепти за измъкване от закона“. Но чак убийство, и то организирано убийство — винаги съм смятал, че това не е в неговата област. Да, не е в неговата област…

— Сега, след като ви разказах за нашия разговор, това достатъчна улика ли е?

Лежьон поклати глава:

— Не, не е. Първо, разговорът ви е бил без свидетели. Бил е само между вас и стига да иска, той може да отрече всичко! Освен това напълно е бил прав, като ви е казал, че човек може да се обзаложи за абсолютно всичко. Той се обзалага, че някой си щял да умре — и губи. Какво престъпно има тука? Освен ако успеем да свържем Брадли по някакъв начин с въпросното престъпление — а това, предполагам, няма да е лесно.

Сви рамене и млъкна. Помълча, а после каза:

— Случайно да сте се запознали с някакъв човек на име Венъбълс, като сте били в Мъч Дийпинг?

— Да — отвърнах. — Запознах се. Един ден ме заведоха при него на обяд.

— А! И какво впечатление ви направи той, ако смея да запитам?

— Много силно. Голяма личност. Инвалид.

— Да. Поразен от детски паралич?

— Движи се само в инвалидна количка. Но недъгът му сякаш е засилил решимостта да живее и да се наслаждава на живота.

— Разкажете ми всичко, което знаете за него.

Разправих за дома на Венъбълс, за колекциите от произведения на изкуството, за широтата и дълбочината на неговите интереси.

Лежьон каза:

— Жалко.

— Кое е жалко?

Той сухо отвърна:

— Че Венъбълс е инвалид!

— Извинете, но сигурен ли сте, че наистина е инвалид? Дали пък не… дали пък не се преструва на недъгав?

— Напълно сме сигурни. Лекарят му е сър Уилям Дъгдейл от „Харли стрийт“, човек извън всякакво съмнение. Имаме уверението на сър Уилям, че крайниците са атрофирани. Нашият мистър Осбърн може и да се кълне, че оня, когото е видял по „Бартън стрийт“ в онази нощ, е бил мистър Венъбълс. Обаче греши.

— Разбирам.

— Казвам жалко, защото, ако действително съществува нещо такова като организация за частни убийства, тъкмо Венъбълс е човекът, способен да ги замисли.

— Да, и аз така си казах.

На масата пред себе си Лежьон чертаеше с показалец свързващи се окръжности. После остро ме изгледа.

— Хайде да съберем наличните данни; да прибавим към нашите сведения онова, което носите. Струва ми се почти сигурно, че съществува такава агенция или организация, специализирана в това, което би могло да се нарече премахване на нежелани личности. В нея няма нищо брутално. Тя не използува нито побойници, нито гангстери… По нищо не проличава, че жертвите са починали от насилствена смърт. Ще ви кажа, че в допълнение към тримата покойници, споменати от вас, ние събрахме известни данни за неколцина от другите — при всички тях краят е настъпил от естествени причини, но от смъртта им винаги се е облагодетелствувал по някой. И забележете — никакви доказателства! Ловко, много ловко е, мистър Истърбрук. Който го е измислил — а е обмислено в подробности, — е умен човек. Добрали сме се само до няколко имена. А Бог знае колко има още — доколко е разпространена цялата работа. И тези малобройни имена ги знаем случайно от някаква жена, която е разбирала, че умира, и е искала Бог да й прости греховете.

Той гневно поклати глава и продължи:

— Тази Тирза Грей, казвате, изтъквала пред вас способностите си! Да, може да го прави, и то безнаказано! Обвинете я в убийство, изправете я дори на подсъдимата скамейка, оставете я да се хвали на съдебните заседатели, че е освобождавала хора от земните им страдания със сила на волята или с магия, или с каквото там го назовава. Според закона тя е невинна! Изобщо не се е доближавала до хората, които са умрели, не им е пращала по пощата нито отровни шоколади, нито каквото да било от този вид. Както сама уверява, просто си седи в някаква стая и си служи с телепатия. Съдът направо ще умре от смях!

Аз промълвих:

— „Но Лу и Енгус не се засмяха. Не се засмя и никой горе в Дома Небесен.“

— Какво казахте?

— О, цитирах едно стихотворение.

— Точно така е! Смеят се дяволите в пъкъла, но не и ангелите в рая. Това е деяние на злината, мистър Истърбрук.

— Да — отвърнах. — Напоследък не използуваме често тази дума. Но тя единствено приляга тук. Затова…

— Да?

Лежьон ме погледна въпросително. Изведнъж се отприщих:

— Съществува възможност, добра възможност, да научим повече за това. Аз и една моя приятелка съставихме план. Може би ще ви се стори много глупав…

— Това ще преценявам аз.

— Първо, от всичко, което казахте, разбирам, че сам вие сте убеден: съществува такава организация, за която стана дума, и тя действува, така ли е?

— Така!

— Ала как точно действува не знаете, нали? Първите стъпки вече са ясни. Индивидът, когото наричам „клиент“, дочува за организацията, разучава подробностите, бива изпратен при мистър Брадли в Бирмингам и решава да продължи докрай. Влиза в някакво споразумение с Брадли и тогава го изпращат, или тъй поне си го представям, в „Сивия кон“. Но какво става след това? Какво точно става в „Сивия кон“? Някой би трябвало да отиде там и да разбере.

— Продължавайте.

— Защото, докато не разберем какво всъщност върши Тирза Грей, не сме в състояние да направим каквото и да било… Полицейският ви лекар, Джим Кориган, смята цялата тази идея за вятърничава. Така ли мислите и вие, инспектор Лежьон?

Лежьон въздъхна.

— Знаете отговора, отговора на всеки нормален човек. Той ще е: „Вятърничава е, разбира се!“ Но сега говоря като частно лице. Необичайни неща се случиха през последните сто години. Би ли повярвал някой преди седемдесет години, че можеш да чуеш как Биг Бен удря дванадесет часа от една мъничка кутийка и след като е прозвънял последният удар, да чуеш ударите отново със собствените си уши през прозореца от самия часовник — без това да е фокус? Ала Биг Бен е отброил часовете само веднъж — не два пъти, — но звуците са били доведени до ушите ти посредством два различни вида вълни! Кой е можел да повярва, че в собствената си всекидневна само с помощта на един електрически шнур можеш да слушаш как някой говори в Ню Йорк? Кой би повярвал на — о, на десетки други неща — неща, които днес са ежедневие за всяко малко дете?

— С други думи — всичко е възможно?

— Именно. Ако ме попитате дали Тирза Грей може да убие някого само като завърти очи или като изпадне в транс, или с усилие на волята, аз и сега бих отговорил „Не!“ Но не съм убеден — и как да бъда? Ами ако е открила нещо…

— Да — кимнах. — Свръхестественото изглежда свръхестествено. Ала утрешната наука е днешното свръхестествено.

— Говоря като частно лице, не забравяйте — предупреди Лежьон.

— Ала говорите много смислено. И отговорът на това е, че някой трябва да отиде и да види какво всъщност става. И точно това ви предлагам — да отида и да видя!

Лежьон се бе втренчил в мен.

— Пътят е вече отъпкан — заявих.

И тогава му разказах всичко. Обясних му какво точно сме намислили с моя приятелка.

Той слушаше напрегнато и дърпаше долната си устна.

— Мистър Истърбрук, разбирам намеренията ви. Тъй да се каже, обстоятелствата са ви открили пътя. Но осъзнавате ли, че начинанието може да се окаже опасно — това са опасни хора. За вас може да не е толкова опасно, ала за приятелката ви — сигурно!

— Зная — отвърнах. — Зная… Обмислили сме го стотици пъти. Не ми се иска да играе ролята, с която се е заела. Но тя е решена — и не отстъпва. Дяволите да го вземат, иска да го направи!

Неочаквано Лежьон запита:

— Казахте, че била червенокоса, нали?

— Да — отвърнах изненадан.

— С червенокосите на глава не се излиза — заяви Лежьон. — Зная го от опит!

Запитах се, дали не от жена си.