Агата Кристи
Сивия кон (25)

Глава тринадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

Пристъпих към срещата с мисис Тъкъртън много неохотно. Подтикван към това от Джинджър, някак не бях убеден, че действувам разумно. Преди всичко смятах се неспособен за подобно нещо. Съмнявах се в умението си да извикам очаквания отклик и дълбоко се съпротивлявах на това, да се представям за онова, което не съм.

Джинджър с ужасната деловитост, присъща й, когато си бе наумила нещо, разпореди по телефона:

— Съвсем лесно ще е. Къщата е строена от архитекта Наш. По-различна от обичайните за него. В готически изблик на въображението.

— А защо ще искам да я разглеждам?

— Обмисляш да пишеш статия или книга върху влиянията, които променят стила на архитектите. Нещо от тоя род.

— Звучи доста глупаво.

— Нищо подобно! — ободри ме Джинджър. — Ако се вгледаш в научните теми или в темите по изкуствата, какви ли не невероятни теории се развиват, и то най-сериозно, от най-невероятни личности. Мога да ти цитирам цели глави, пълни с глупости!

— Затова ти си по-подходяща за тази работа от мене.

— Грешиш — заяви Джинджър. — Мисис Тъкъртън може да те провери в справочника „Кой кой е“ и да ти повярва. А мен в него ме няма!

Не ме убеди, но ми затвори устата.

Когато се завърнах от невероятната си среща с мистър Брадли, Джинджър и аз постигнахме единодушие. На нея й се стори дори по-малко невероятно, отколкото на мен. Изпълни се със задоволство.

— Сега вече знаем, че не си въобразяваме — изтъкна ми тя. — Знаем, че наистина има организация за премахване на нежелани хора.

— Чрез свръхестествени средства!

— Колко старомодно мислиш! Обърква те развлечената Сибил с нейните фалшиви скарабеи. И ако мистър Брадли се бе оказал някакъв доктор шарлатанин или лъжеастролог, все още нямаше да вярваш. Но понеже той е гаден, практичен дребен мошеник юрист — или поне такъв ми го представи…

— Горе-долу — отвърнах.

— … тогава всичко ти се струва реално. И колкото и вятърничаво да ти изглежда, тези три жени в „Сивия кон“ са напипали нещо, което действува!

— Като си толкова сигурна, защо ни е мисис Тъкъртън?

— Двойно засичане — отговори Джинджър. — Знаем какво твърди, че можела да постигне Тирза Грей. Знаем как се урежда финансовата страна. Знаем по нещичко за три от жертвите. Сега ни трябва да научим как изглежда всичко от страна на клиента.

— Ами ако мисис Тъкъртън не даде признаци, че е била клиентка?

— Тогава ще разследваме другаде.

— Но аз може да объркам нещата — унило й отвърнах.

Джинджър заяви, че трябвало да имам по-добро мнение за себе си.

И ето, стоях пред самата порта на Карауей Парк. По нищо не наподобяваше предварителната ми представа за дом, строен от Наш. Приличаше по-скоро на малък замък. Джинджър ми бе обещала да ме снабди с някаква нова книга за архитектурата на Наш, но не я получих навреме и сега бях доста неподготвен.

Позвъних и вратата се отвори от някакъв разпуснат лакей.

— Мистър Истърбрук? Мисис Тъкъртън ви очаква — изрече той.

Въведе ме в натруфена гостна. Стаята ми подействува отблъскващо. Всичко в нея беше скъпо, но безвкусно. Само по себе си помещението имаше добри пропорции. На стената висяха една-две хубави картини и много повече — лоши. Жълтият брокат беше в изобилие. Размишленията ми се прекъснаха от появата на самата мисис Тъкъртън. С мъка се надигнах от дълбините на тапицирания с жълт брокат диван.

Не зная какво бях очаквал, но разочарованието ми беше пълно. У нея нямаше нищо зловещо; беше съвсем обикновена млада, докъм средна възраст жена. Не особено интересна и не особено приятна. Устните й въпреки щедрия слой червило бяха тънки и нацупени. Брадичката — малко хлътнала. Очите бяха светлосини и сякаш преценяваха всяко нещо според неговата цена. Бе от жените, които се скъпят с бакшиша на портиерите и гардеробиерките. Много подобни жени се срещат по широкия свят, макар и не тъй скъпо облечени и не така гримирани.

— Мистър Истърбрук? — видимо бе очарована от посещението ми. Едва ли не — възторжена. — Толкова ми е приятно да се запознаем. Каква чест — да проявите интерес към тази къща. Аз, естествено, знаех, че е строена от сър Джон Наш, моят съпруг ми го каза, но не се и надявах, че ще представлява интерес за човек като вас!

— Виждате ли, мисис Тъкъртън, това е извън обичайния му стил, и то я прави интересна за… хъм…

Спести ми труда да продължавам.

— Боя се, че нищо не разбирам от тези неща — архитектура, археология и тем подобни. Ала нека невежеството ми не ви смущава…

Не ме смущаваше. Предпочитах го.

— Естествено, тези неща са ужасно интересни — продължи мисис Тъкъртън.

Отвърнах, че ние, специалистите, напротив, обикновено сме много скучни и много досадни в тесните си научни теми.

Мисис Тъкъртън възрази, че това не било вярно, и запита как предпочитам — първо да пием чай и после да ме разведе или първо да разгледам къщата, а след това да пием чай.

Не бях очаквал покана за чай — срещата ни бе в три и половина, но предложих първо да видим къщата.

Поведе ме и тъй като през цялото време бърбореше оживено, спести ми архитектурните изявления.

Имал съм късмет, обясни, че съм дошъл сега. Къщата била обявена за продан — „За мен е прекалено голяма — след смъртта на мъжа ми“ — и май вече се бил явил купувач, макар да се предлагала едва от седмица.

— Не бих искала да я видите празна. Според мен една къща, за да бъде оценена по достойнство, трябва да е обитавана, нали, мистър Истърбрук?

Бих предпочел точно тази къща да бе необитавана и немебелирана, ала нямаше как да й го кажа. Запитах я дали смята да остане в този край.

— Още не знам. Първо малко ще попътувам. Ще отида на слънце. Ненавиждам този ужасен климат. Всъщност смятам да презимувам в Египет. Бях там преди две години. Каква страна! Но вие сигурно знаете всичко за Египет.

Понятие нямах и й го казах.

— Скромничите — отвърна ми игриво и загадъчно. — Това е трапезарията. Тя е осмоъгълна. Така се казва, нали? Без ъгли.

Потвърдих и похвалих пропорциите.

Свършихме обиколката, върнахме се в приемната и мисис Тъкъртън позвъни за чая. Сервира ни го развлеченият прислужник. Огромният викториански сребърен чайник плачеше за излъскване.

Като излезе прислужникът, мисис Тъкъртън въздъхна.

— Днешната прислуга е непоносима — заяви тя. — След смъртта на мъжа ми брачната двойка, която се бе грижила за него в продължение на двайсет години, съобщи, че напуска. Уж вече нямало да работят, но после чух, че са постъпили на друго място. Високо платено. Смятам го за безбожно да се плащат такива заплати. Като си помисля колко ми струва храната и квартирата им — да не говорим пък за бельото…

Аха, казах си, скъперница е. Избелелите очи, стиснатите устни — истинска скъперница.

Да се заприказва мисис Тъкъртън не беше трудно. Обичаше да говори. И най-вече — за себе си. Като я слушах внимателно и подхвърлях по някое окуражително възклицание, разбрах доста неща за нея. Повече, отколкото самата тя съзнаваше, че ми е казала.

Научих, че се е омъжила за вдовеца Томас Тъкъртън преди пет години. Била „много, много по-млада от него“. Запознали се в някакъв голям крайморски курорт, където работела като домакиня на каретата по бридж. Не се и усети, че е споделила този факт. Той имал дъщеря в близкото училище — „Толкова е трудно за един мъж да развлича дъщеря си, когато я изведе. Бедният Томас, беше много самотен… Първата му жена бе починала преди няколко години и той скърбеше по нея!“

И продължи да рисува своя образ. Чаровна, добра жена, съжалила се над този застаряващ самотник. Влошаващото се негово здраве и нейната преданост.

— Макар всъщност в последните стадии на болестта му да бях останала без никакви свои приятели.

А дали, запитах се, не е имало някои приятели мъже, които мистър Тъкъртън е намирал за нежелани? Това би обяснило клаузите на завещанието му.

Джинджър го бе прочела в Съмърсет Хаус^[1].

Имаше дарения за стари прислужници, за няколко кръщелници и за жена му — средства задоволителни, ала не и щедри. Сума в банка, от чиито лихви трябваше да живее до края на живота си. Остатъкът от имуществото, което възлизаше на шестцифрена сума, бе за дъщеря му Томазина-Ан, която влизаше изцяло във владение при навършване на двайсет и една години или при омъжването й. Ако се случеше тя да почине преди двайсет и една и неомъжена, парите получаваше нейната мащеха. Изглежда, нямаше други членове на семейството.

Казах си, че наградата е била твърде голяма. А мисис Тъкъртън обичаше парите… То се излъчваше от порите й. Не е притежавала собствени средства, сигурен бях в това, докато не се е омъжила за своя възрастен вдовец. И тогава очевидно това я е замаяло. Ограничавана в развлеченията от болния си съпруг, тя е очаквала деня, в който ще бъде свободна и по-богата отколкото в най-смелите си мечти.

Завещанието я е разочаровало. Надявала се е на нещо повече от скромен приход. Мечтаела е за скъпи пътешествия, за луксозни круизове, за дрехи, за бижута — или може би за чистата наслада от притежанието на пари, които се трупат в някоя банка.

Вместо това, парите се изсипват при момичето! Момичето ще е богатата наследница. Момичето, което най-вероятно е ненавиждало мащехата и го е демонстрирало с безгрижната жестокост на младостта. Момичето е щяло да получи всичко, освен ако…

Ако?… Достатъчна ли бе подбудата? Готов ли бях да повярвам, че русокосото простовато същество, което плещеше такива баналности, е способно да издири „Сивия кон“ и да поиска смъртта на момичето?

Не, не — не бих могъл да повярвам.

Въпреки това трябваше да си свърша работата. Изрекох рязко:

— Знаете ли, мисля, че веднъж съм виждал дъщеря ви — доведената ви дъщеря.

Тя ме погледна малко изненадано, но не прояви голям интерес.

— Томазина? Така ли?

— Да. В Челси.

— О, в Челси! Да, трябва да е било… — въздъхна. — Тия днешни момичета. Толкова са трудни. Човек изобщо не може да ги контролира. Това разстройваше баща й. Но аз, естествено, не можех с нищо да помогна. Изобщо не ме слушаше. — Пак въздъхна. — Вече беше отраснала, когато се оженихме. Мащехата… — Тя поклати глава.

— Трудно положение — кимнах съчувствено.

— Отстъпвах й — правех всичко по силите си.

— Не се съмнявам.

— Всичко бе напразно. Том, разбира се, не й позволяваше да бъде открито груба с мен, но тя се движеше по ръба. Направи ни живота невъзможен. Отдъхнах си, когато настоя да се отдели, ала на Том не му беше леко. Тя попадна в много неподходяща среда.

— Това го разбрах.

— Бедната Томазина — каза мисис Тъкъртън. Оправи една къдрица на русата си коса. После ме погледна. — О, но вероятно не знаете. Тя почина преди месец. Енцефалит — най-неочаквано. Болест, която напада младите, както разбрах — много тъжно.

— Знам, че е починала — отвърнах.

Станах.

— Много благодаря, че ме разведохте из вашия дом, мисис Тъкъртън. — Сбогувахме се.

После тръгнах, но се спрях.

— Впрочем — казах — вие знаете „Сивия кон“, нали?

Нямаше и следа от съмнение в нейната реакция. Паника, истинска паника се изписа в тези воднисти очи. Под грима лицето изведнъж побледня уплашено.

Гласът й се извиси, писклив и напрегнат.

— „Сивия кон“? Какво искате да кажете със „Сивия кон“? Нищо не знам за „Сивия кон“.

Престорих се на леко изненадан.

— О, сгрешил съм. Има една много интересна стара кръчма — в Мъч Дийпинг. Наскоро бях там и ме заведоха да я разгледам. Преобразили са я с много вкус, запазвайки цялата атмосфера. Бях сигурен, че споменаха за вас — но вероятно е ставало дума, че доведената ви дъщеря е била там или друг някой със същото име. — Замълчах. — Мястото има… особена слава.

Възхитих се от последната си реплика. В едно от огледалата на преддверието видях отразено лицето на мисис Тъкъртън. Гледаше ме оцъклено. Беше много, много изплашена и разбрах как ще изглежда на старини… Гледката не беше приятна.