Агата Кристи
Сивия кон (20)

II

На другата сутрин се опитах да намеря Джим Кориган, но безуспешно. За всеки случай му оставих бележка, че ще си бъда у дома между шест и седем, ако иска да се отбие на чашка. Знаех колко е зает и се съмнявах, че ще се отзове без предварително предупреждение, но той се появи в седем без десет. Докато му наливах уиски, той се разходи из стаята — разглеждаше картините и книгите ми. Накрая заяви, че нямал да има нищо против, ако е моголски император вместо претрупан с работа и пребит от умора полицейски доктор.

— Макар че — каза, докато сядаше в креслото — на тях пък, доколкото зная, главата им е пламтяла от женски разправии. От това поне съм спасен.

— Значи не си женен?

— Не, разбира се. Нито пък ти, както личи от уютния хаос, в който живееш. Една жена за нула време ще вкара тук идеален ред!

Отвърнах, че според мен жените не са чак толкова отвратителни.

Занесох си чашата до стола срещу неговия и започнах:

— Сигурно се чудиш защо те търся така настойчиво, но открих нещо, което вероятно има връзка с онова, което разисквахме предишния път.

— Какво беше то? А, разбира се. Случаят с отец Горман.

— Да… Но първо — изразът „Сивия кон“ говори ли ти нещо?

— „Сивия кон“… „Сивия кон“… Не, нищо — защо?

— Защото според мен има нещо общо с оня списък от имена, който ми показа… Гостувах в провинцията на приятели в едно село, наречено Мъч Дийпинг, и те ме заведоха в някаква стара пивница, по-скоро някогашна пивница, на име „Сивия кон“.

— Стой! Мъч Дийпинг ли? Мъч Дийпинг… Някъде край Борнмът?

— На около петнадесетина мили от Борнмът.

— Но вероятно не си се запознал там с някой си Венъбълс?

— Напротив, запознах се.

— Така ли? — Кориган се надигна развълнувано. — Ама и на теб ти върви да улучваш местата! Какъв е той?

— Забележителен човек.

— Забележителен, тъй ли? В какво отношение?

— С внушителната си личност. Макар да е почти неподвижен, от детски паралич.

Кориган ме прекъсна рязко:

— Какво!

— Преди няколко години боледувал от детски паралич. От кръста надолу е труп.

Кориган се отпусна в креслото с израз на отвращение.

— Това е, край! Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

Кориган заяви:

— Ще се наложи да се срещнеш с криминалния инспектор Лежьон. Той ще се заинтересува от разказа ти. Когато убиха Горман, Лежьон поиска информация от всеки, който го е виждал на улицата същата вечер. Повечето от съобщенията, както става, бяха безполезни. Ала се обади един аптекар, Осбърн, чиято аптека е наблизо. Той разказа, че е забелязал Горман да минава край него същата вечер, забелязал и някакъв човек, който вървял след него — естествено, тогава изобщо не ги свързал. Обаче успя да опише другия доста подробно — беше уверен, че ще го познае. Така — и преди няколко дни Лежьон получи от Осбърн писмо. Той вече е в пенсия, живее в Борнмът. Ходил наблизо на някакво местно празненство и съобщава, че там видял въпросната личност. Бил на празненството в инвалиден стол. Осбърн попитал кой е и му казали, че се нарича Венъбълс.

Погледна ме въпросително. Кимнах.

— Точно така. Венъбълс. Той беше на празненството. Ала не е възможно да е бил същият, който е вървял по улицата в Падингтън подир отец Горман. Физически е невъзможно. Осбърн е сгрешил.

— Описва го много подробно. Висок около метър и осемдесет, с голям гърбав нос, щръкнала адамова ябълка. Така ли е?

— Да. Наподобява Венъбълс. Но въпреки това…

— Зная. Мистър Осбърн не е чак толкова непогрешим в разпознаването. Очевидно се е подвел от съвпадението на случайната прилика. Но ти ме притесняваш с тия твои дрънканици за същото място — с тия твои приказки за някакъв сив кон. Какъв е този сив кон? Я да чуем?

— Няма да повярваш — предупредих го, — сам аз не си вярвам.

— Хайде! Разказвай!

Предадох му разговора с Тирза Грей. Той подскочи.

— Какви невероятни глупости!

— Да, нали?

— Разбира се! Какво става с тебе, Марк? Бели петли. Очевидно — жертвоприношения! Медиум, местна вещица и застаряваща селска мома, която може да насочва смъртоносен лъч, който непременно убива. Лудост, момчето ми — чиста лудост!

— Да, лудост е — отвърнах покрусено.

— О! Престани да ми пригласяш, Марк! Караш ме да си мисля, че точно поради това тук се крие нещо. Ти самият вярваш, че има нещо, нали?

— Първо да те попитам. Тези приказки, че у всекиго от нас се спотайвал стремеж или желание за смърт. В това има ли научна истина?

Кориган се поколеба. После каза:

— Не съм психиатър. Между нас казано, половината от психиатрите поначало са налудничави. Опияняват се от теориите и, разбира се, прекаляват. Трябва да знаеш, че полицаите много се дразнят от тия свидетели — медицински експерти, които се явяват от страна на защитата, за да обясняват защо някой си бил убил беззащитна старица за скътаните й парици.

— Предпочиташ твоята теория за жлезите с вътрешна секреция?

Той се ухили.

— Хайде сега! И аз съм теоретик. Признавам. Но моята теория е подкрепена от логични физически причини — стига да ги докажа. А тая работа с подсъзнанието… Пфу!

— Значи не вярваш?

— Разбира се, че вярвам. Но психиатрите се увличат. Подсъзнателното „желание за смърт“ и тъй нататък, в това, разбира се, има нещичко, но не чак толкова, колкото те си съчиняват.

— И все пак такова нещо има, нали? — не отстъпвах аз.

— Иди си купи учебник по психология и вземи да прочетеш за това.

— Тирза Грей твърди, че знаела абсолютно всичко по този въпрос.

— Тирза Грей! — изсумтя той. — Какво ти разбира от психология някаква си неграмотна стара мома от затънтено село?

— Тя твърди, че знаела много.

— Вече казах — празни приказки!

— Хората реагират точно така на всяко откритие, което не отговаря на възприетите представи — отвърнах. — Железни кораби? Празни приказки! Летящи машини? Празни приказки! Жабешки крачета, които потрепват…

Той ме прекъсна:

— Значи си налапал всичко — и въдицата, и кордата, и блесната?

— Нищо подобно! Просто се интересувам съществува ли някаква научна основа за всичко това или не!

Кориган пак изсумтя:

— Научна основа — как не!

— Добре. Просто исках да знам.

— Някои лапат всичко!

— Кажи ми поне, докъде стигнахте с оня списък от имена?

— Момчетата работят здравата, но за тези неща трябва време и много ровене. Имена без адреси или само малки имена трудно се проследяват и идентифицират.

— Да го погледнем от друг ъгъл. Готов съм да се обзаложим за едно. В сравнително близък период — да кажем година, година и половина — всяко едно от тези имена се е появило върху смъртен акт. Прав ли съм?

Той ме изгледа особено.

— Прав си — стига да означава нещо.

— Това е общото помежду им — смъртта.

— Да, но то може и да не означава чак толкова, Марк. Ти знаеш ли колко хора на ден умират на Британските острови? А някои от тези имена са много обикновени — което не ни помага.

— Делафонтейн — изрекох. — Мери Делафонтейн. То не е чак толкова обикновено име, нали? Доколкото разбрах, погребали са я миналия вторник.

Той ме стрелна с очи.

— Откъде знаеш? Сигурно от вестниците.

— От една нейна приятелка.

— В смъртта й няма нищо подозрително. Вярвай ми. Същото е и с останалите смъртни случаи, които полицията разследва. Ако бяха „произшествия“, биха били подозрителни. Но всички са починали от съвсем нормална смърт. Пневмония, мозъчен кръвоизлив, тумор на мозъка, камъни в жлъчката, един детски паралич — абсолютно нищо подозрително.

Кимнах.

— Нито катастрофа — казах. — Нито отравяне. Просто заболявания, които водят до смърт. Точно както разправя Тирза Грей.

— Нима твърдиш, че тази жена е в състояние да накара някого, който никога не е виждала, на стотици мили далеч да хване пневмония и да умре от нея?

— Аз нищо не твърдя. Твърди го тя. Намирам го за невероятно и бих искал да вярвам, че е невъзможно. Но има странни съвпадения. Случайното споменаване на „Сивия кон“ — във връзка с отстраняване на нежелателни личности. Такова място „Сивия кон“ съществува — и жената, която живее там, направо се хвали, че подобна операция била възможна. В същата местност живее един, разпознат определено като човека, забелязан да проследява отец Горман вечерта, когато е бил убит — вечерта, когато е бил повикан при една умирающа, която му е говорила за „голяма злина“. Твърде много съвпадения, не смяташ ли?

— Човекът не може да е бил Венъбълс, защото според теб той от години е парализиран.

— А не е ли възможно от медицинска гледна точка тази парализа да е само имитирана?

— Не, разбира се. Крайниците ще са атрофирани.

— Е, това приключва въпроса — признах. Въздъхнах. — Жалко. Ако съществува някаква организация — как най-точно да я нарека, — да речем, „Премахване на човеци“, Венъбълс е тоя, който би могъл да я ръководи. Предметите, събрани в дома му, говорят за несметно богатство. Откъде идват тези пари?

Замълчах, а после казах:

— Всички тия имена, починали в постелята си от едно или друго — има ли хора, облагодетелствувани от тяхната смърт?

— Винаги някой се облагодетелствува от нечия смърт — повече или по-малко. Не са известни подозрителни обстоятелства — ако това имаш предвид.

— Не точно това.

— Лейди Хескит-Дюбоа, вероятно знаеш, е оставила около петдесет хиляди лири — бруто. Наследяват я един племенник и една племенница. Племенникът живее в Канада. Племенницата е омъжена и живее в Северна Англия. И двамата ще оползотворят парите. Томазина Тъкъртън е оставила голямо наследство от страна на баща си. Ако почине преди двайсет и една годишна възраст, то се прехвърля на нейната мащеха. Мащехата изглежда безупречно същество. После твоята мисис Делафонтейн — парите й се наследяват от една братовчедка…

— Аха! А братовчедката?

— Живее в Кения със съпруга си.

— Всичките на безопасно разстояние — отбелязах.

Кориган ме изгледа гневно.

— От тримата Сандфорд, ритнали петалите, единият оставя съпруга, много по-млада от него, която пък се е омъжила почти веднага. Покойният е бил католик и не би й дал развод. Друг един, на име Сидни Хармъндсуърт, починал от мозъчен кръвоизлив, според хората от Скотланд Ярд е получавал дохода си от тайно изнудване. Неколцина, все важни клечки, вероятно са въздъхнали облекчено, че вече го няма.

— Всъщност искаш да кажеш, че всички тези смъртни случаи са облекчили някого. А Кориган?

Кориган се ухили.

— Кориган е популярно име. Мнозина Коригановци са умрели — но ни един не се е облагодетелствувал особено, доколкото знаем.

— Ясно. Значи следващата надеждна жертва си ти. Пази се!

— Ще се пазя. И не си въобразявай, че твоята злокобна вещица ще ме прати в гроба от язва на дванадесетопръстника или от испанската болест. Не и мен, печения доктор!

— Слушай, Джим. Искам да проуча твърденията на Тирза Грей. Ще ми помогнеш ли?

— Не, няма! Не проумявам как учен човек като тебе е повярвал на тези празни приказки.

Въздъхнах.

— Измисли друго сравнение, моля те. Това ми омръзна.

— Тогава „глупости“, ако го предпочиташ.

— Не особено.

— Голям инат си, нали, Марк?

— Смятам, че поне един трябва да е инат!