Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pale Horse, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Сивия кон
Редактор: Теодора Димитриева
Художник: Олга Паскалева
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактори: Виолета Кръстева и Веселина Недялкова
Коректори: Александра Хрусанова и Янка Енчева
Издателска къща: „Български писател“, София
Печат и подвързия: ДФ „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
II
Както знаем, едно от най-странните неща в този живот е, че когато стане дума за нещо, до двайсет и четири часа то почти винаги отново се споменава. Тази сутрин това се потвърди.
Телефонът ми иззвъня и аз вдигнах:
— Флаксман 73841.
Някой ахна в слушалката. После нечий глас изрече задъхано и дръзко:
— Размислих и ще дойда!
Панически опитах да се ориентирам.
— Прекрасно — отвърнах, мъчейки се да проумея. — Ъъъ… вие…
— Защото — продължи гласът — гръмотевицата поразява само веднъж.
— Да не би да сте сбъркали номера?
— Не, не съм. Ти си Марк Истърбрук, нали?
— Ясно! — възкликнах. — Мисис Оливър.
— О! — изненада се гласът. — Не ме ли позна? Не се сетих. Относно празненството на Рода. Ще дойда и ако иска, ще давам автографи.
— Страшно сте мила. Естествено, ще пренощувате у тях.
— Но няма да има прием, нали? — притесни се мисис Оливър. — Нали разбираш — продължи тя, — хората те заговорват, разпитват те пишеш ли нещо в момента, сякаш не виждат, че в момента пиеш бира или доматен сок, или джинджилова лимонада и изобщо не пишеш. Казват ми, че харесвали моите книги — което е приятно, но аз не знам какво да отговарям. Ако кажа: „Драго ми е“, звучи като: „Приятно ми е да се запознаем.“ Изтъркана фраза. И е точно така. И няма да ме карат да ходим до „Розовия кон“ и да се наливаме с бира, нали?
— „Розовия кон“ ли?
— Добре де — „Сивия кон“ исках да кажа. Не обичам кръчмите. В краен случай пия и бира, но от нея бълбукам!
— Какво точно е „Сивия кон“?
— Ами там има такава кръчма, нали? Или май беше „Розовия кон“? А дали пък не беше някъде другаде? Може и да съм си я измислила. Какво ли не измислям!
— Как върви с папагала? — запитах.
— Папагалът ли? — озадачи се мисис Оливър.
— И балът след състезанието по крикет?
— Слушай! — възмути се мисис Оливър. — Ти или си се побъркал, или не си изтрезнял. Розови коне, папагали, балове след крикет!
И затвори.
Премислях това повторно споменаване на „Сивия кон“, когато телефонът пак иззвъня.
Този път беше мистър Соумс Уайт, достопочтен адвокат, който искаше да ми напомни, че според завещанието на кръстницата ми, лейди Хескит-Дюбоа, имам право да получа три от нейните картини.
— Няма нищо особено ценно — обясни мистър Соумс Уайт с приглушения си меланхоличен глас. — Но разбрах, че навремето сте се възхитили от някои картини на покойната.
— Тя имаше няколко прелестни акварела с индийски пейзажи — обясних аз. — Спомням си, че вече ми писахте по този въпрос, но бях забравил.
— Точно така — отвърна мистър Соумс Уайт. — Сега вече завещанието е легализирано и изпълнителите, сред които съм и аз, уреждат разпродажбата на вещите на лондонския й дом. Ако можете да прескочите до „Елзмиър скуеър“ в някой от тия дни…
— Отивам веднага — казах.
Сутринта явно бе неблагоприятна за работа.