Агата Кристи
Сивия кон (8)

II

От другите квартиранти на мисис Копинс не научиха нищо. Двама от тях — банков чиновник и възрастен продавач в обущарски магазин — живееха в къщата вече няколко години. Третата — двайсет и две годишна — бе дошла наскоро и работеше в близкия универсален магазин. И тримата познаваха мисис Дейвис само на външен вид.

Жената, която бе съобщила, че е зърнала отец Горман на улицата същата вечер, не знаеше нищо. Беше католичка, която посещавала църквата „Свети Доминик“ и никога не била разговаряла с отец Горман. Забелязала го да влиза от „Бентал стрийт“ в кафенето на Тони някъде към осем без десет. Това бе всичко.

Мистър Осбърн, собственикът на аптеката на ъгъла на „Бартън стрийт“, допринесе много повече.

Беше дребен мъж на средна възраст, с плешива валчеста глава, кръгло будно лице и очила.

— Добър вечер, господин главен инспектор. Елате отзад, може ли? — Той повдигна дъската на старомодния тезгях. Лежьон мина, прекоси малката лаборатория, където млад мъж и бяла престилка сръчно като фокусник приготвяше шишета с лекарства, и през нисък свод влезе в стаичка с няколко кресла, маса и бюро. Мистър Осбърн затвори завесите на свода заговорнически и седна в едното кресло, като подкани с ръка Лежьон да седне в другото. После се приведе към него с радостен блясък в очите.

— Предполагам, че ще мога да помогна. Беше спокойна вечер, нямах много работа — времето беше лошо. Помощничката ми беше на щанда. В петък затваряме чак в осем. Падаше мъгла и улицата беше опустяла. Бях излязъл на вратата да видя какво е времето и си мислех, че мъглата се спуска много бързо. Такава беше и метеорологичната прогноза. Постоях малко — вътре помощничката ми можеше да се оправи и без мен — кремове за лице, шампоани и тем подобни. И забелязах отец Горман да идва от другата страна на улицата. Виждал съм го, то се знае. Ужасно нещо е това убийство, да се нахвърлиш на такъв достоен човек. „Ето го отец Горман“ — си казах. Вървеше към „Уест стрийт“, втората вляво преди железопътната линия — знаете я. Малко зад него вървеше друг мъж. Нямаше и да се сетя да му обърна внимание, но изведнъж той спря — рязко, точно срещу моята врата. Почудих се защо спира и тогава забелязах, че малко пред него отец Горман е забавил крачка. Не беше спрял. Но сякаш тъй дълбоко се беше замислил, че бе забравил да върви. После пак тръгна, тръгна и оня — забързано. Мина ми през ума, така да се каже, че вероятно познава отец Горман, иска да го настигне и да му каже нещо.

— А всъщност оня го е следял, така ли?

— Сега вече съм сигурен, че е било така — но тогава не се сетих за това. А мъглата падаше толкова бързо, че скоро ги изгубих от очи.

— Възможно ли ви е да опишете човека?

Лежьон не очакваше утвърдителен отговор. Подготвен бе за обичайната неопределена характеристика. Обаче мистър Осбърн бе много по-различен от Тони, от „Кафенето на Тони“.

— О, да, смятам, че бих могъл — живо отвърна той. Беше висок…

— Висок ли? Колко висок?

— Около метър и осемдесет и пет, метър и осемдесет. Но може да е изглеждал по-висок, защото беше много слаб. Попрегърбен в раменете, с голяма адамова ябълка. Косата под меката шапка бе доста дълга. Голям орлов нос. Набиваше се в очи. Цветът на очите, естествено, не видях. Гледах го в профил. Около петдесетте. Съдя от походката. Младият мъж върви различно.

Лежьон прецени наум разстоянието през улицата, после обратно към мистър Осбърн и се почуди. Дълбоко се зачуди…

Описание като това, дадено от аптекаря, можеше да означава едно от двете: би могло да е плод на необичайно живо въображение — имаше подобни примери, предимно от жени. Те обикновено си построяват въображаем портрет на представата си за убиец. Подобни портрети обаче най-често имат напълно недостоверни черти, като например лудешки поглед, рунтави вежди, огромни челюсти, свиреп израз. Описанието на мистър Осбърн напомняше действителна личност. В такъв случай Лежьон очевидно бе попаднал на безценния свидетел — човек, който наблюдава точно, помни подробностите и е непоклатим в онова, което е видял.

Инспекторът отново прецени разстоянието през улицата. Погледът му се спря замислено на аптекаря. Запита:

— Вярвате ли, че ще познаете този човек, ако го срещнете отново?

— О, да! — с пълна увереност отвърна мистър Осбърн. — Никога не забравям физиономии. Едно от моите увлечения. Винаги съм казвал, че ако някой от онези убийци на съпруги влезе при мен да купи пакетче арсеник, на разследването без колебание ще дам показания срещу него под клетва. Все се надявах, че нещо от този род ще ми се случи някой ден.

— Но още не се е случило?

Мистър Осбърн тъжно призна, че не е.

— И вероятно вече няма да се случи — разочаровано до даде той. — Продавам аптеката. Предлагат ми чудесна сума и смятам да се оттегля в Борнмът.

— Аптеката ви е много хубава.

— Има традиции! — В гласа на Осбърн се прокрадна гордост. — От близо сто години сме тук. Първо дядо ми, поел баща ми. Хубава, улегнала, семейна професия. Но на младини не ми се струваше така. Потискаше ме. Като мнозина младежи и аз залитах по сцената. Уверен бях, че съм роден за актьор. Баща ми не се и опита да ме спре. „Виж какво може да излезе от теб, момче — каза. — Ще се увериш, че не си втори сър Хенри Ървинг^[1].“ И колко е бил прав! Мъдър човек беше баща ми. След по-малко от година и половина в театъра аз се върнах в аптеката. И за мен тя стана истинска гордост. Разполагаме с хубави, качествени материали. Старомодни. Но качествени. Ала днешното време е отчайващо за един фармацевт. Тия тоалетни принадлежности! Длъжен си да ги продаваш. Половината печалба идва от тези боклуци. Пудри, чернила, кремове, шампоани за коса и тоалетни чантички. Не ги и докосвам. Наел съм една млада жена, тя ги продава. Не, не е като едно време — да имаш аптека. Както и да е — спестил съм прилична сума, ще взема хубави пари и от продажбата и съм предплатил една чудесна виличка край Борнмът.

И додаде:

— Човек трябва да се оттегли от работата, докато още има сили да се радва на живота. Това е моето мото. Имам разнородни увлечения. Пеперудите например. Обичам да наблюдавам и птиците. А и градинарство — купища книги съм натрупал за градинарство. Както и пътешествията. Може да тръгна на едно от презморските пътешествия — да поразгледам света, преди да е станало късно.

Лежьон стана.

— Е, желая ви щастие — каза той. — И ако, преди да напуснете нашия край, случайно видите оня човек…

— Веднага ще ви съобщя, мистър Лежьон. То се знае. Разчитайте на мен. С удоволствие. Както ви казах, физиономии не забравям! Ще се оглеждам. Ще бъда нащрек. О, да. Разчитайте на мен. С удоволствие!