Агата Кристи
Сивия кон (7)

I

— Нямам какво повече да ви кажа, мистър Лежьон! Каквото знам, вече го казах на вашия сержант. Не зная коя беше мисис Дейвис, нито откъде се появи. Живя при мен около шест месеца. Плащаше си наема редовно, беше възпитана, тиха жена — какво повече очаквате да чуете, просто не знам!

Мисис Копинс спря да си поеме дъх и неприязнено изгледа Лежьон. Той й отвърна с кротката си, тъжна усмивка, която от опит знаеше, че въздействува.

— А иначе бих искала да ви помогна — призна тя.

— Благодаря. Това ни трябва — помощ. Жените по инстинкт знаят много повече от всеки мъж.

Това беше успешен ход.

— А! — възкликна мисис Копинс. — Жалко, че Копинс не е жив да ви чуе. Колко беше сприхав и високомерен! „Какво ми разправяш, че много знаеш, когато нямаш и понятие!“ — все това повтаряше и сумтеше. А девет от десетте пъти аз излизах права!

— Точно затова ми се ще да чуя какво мислите за мисис Дейвис. Как смятате — беше ли нещастна?

— Нещастна? Не, не бих казала. Делова. Изглеждаше много делова. Методична. Сякаш животът й бе точно програмиран и всичко си вървеше по реда. Доколкото зная, работеше в някаква фирма за проучване вкуса на купувачите. Обикаляше и разпитваше хората какъв сапун на прах предпочитат или какво брашно, колко от седмичния си доход изразходват и как го разпределят. За мен това е да си вреш носа в хорските работи — за какво му е притрябвало на правителството или на някого друг, направо не разбирам. В края на краищата научаваш онова, което и без туй всеки знае — но напоследък то е нещо като модна лудост. Ала щом се налага да се върши, убедена съм, че бедната мисис Дейвис си е гледала работата както трябва. Изискани обноски, никакво любопитство, просто делова и сериозна.

— А дали знаете названието на фирмата или сдружението, за което е работила?

— Не. За жалост не го зная.

— Да е споменавала някои роднини?…

— Не. Разбрах, че е вдовица, съпругът й починал отдавна. Боледувал от нещо, но не го споменаваше често.

— Казвала ли ви е откъде е — от кой край на страната?

— Според мен не беше лондончанка. Беше някъде, горе, от севера.

— Да сте почувствували нещо — нещо загадъчно в нея?

Лежьон зададе въпроса боязливо. Каза си, че ако мисис Копинс се поддава на внушение… Но мисис Копинс не се възползува от подхвърлената й възможност.

— Не, не съм. Поне от постъпките й, не. Единственото, което малко ме озадачи, беше нейният куфар. Скъп, но вехт. Инициалите на него бяха заличени. Д. Д. Джеси Дейвис. Обаче първоначално е било Д. и нещо друго. Май че беше X., но може да е било А. Отначало не обърнах внимание. Толкова хубави куфари се продават на втора ръка, евтино, естествено е после да смениш инициалите. Тя нямаше много багаж — само този куфар.

Лежьон знаеше. Покойната притежаваше удивително малко лични вещи. Никакви писма, никакви снимки. Очевидно не е имала застраховка, спестовна или чекова книжка. Дрехите й бяха от добро качество, всекидневни, почти нови.

— Намирате ли, че е била доволна от живота си?

— Да. Така ми се струва.

Той се замисли над колебливата нотка в гласа й.

— Само ви се струва ли?

— Вижте, то не е нещо, над което човек се замисля. Беше материално задоволена, с хубава работа, без тревоги за насъщния. Не беше от приказливите. Но, разбира се, когато се разболя…

— Какво стана, като се разболя? — насърчи я той.

— Отначало много се притесни. Когато я хвана грипът, искам да кажа. Обърквало й всичките планове, каза. Проваляло й уговорените срещи и тъй нататък. Но грипът си е грип и хване ли те, трябва да се лекува. Остана в леглото, правеше си чай на газовия котлон, пиеше аспирини. Предложих й да извикаме лекар, но тя каза, че нямало смисъл. Грипът се оправял само с лежане и с топло, и да не съм се навъртала край нея, да не се заразя. Когато се попривдигна, сготвях й по нещо. Гореща супа и препечен хляб. И от време на време оризов пудинг. Събори я, естествено, грипът, искам да кажа, но не повече от обичайното. Обикновено, като спадне температурата, тогава се усещаш потиснат — и с нея стана така. Седеше край газовата камина, спомням си, и ми каза: „Неприятно ми е, че имам толкова време за размисъл. Не обичам да се замислям. Това ме потиска.“

Лежьон продължаваше да я слуша с внимание и мисис Копинс се вдъхнови.

— Дадох й списания. Но тя май не можеше да се съсредоточи, за да чете. Веднъж, помня, ми каза: „Когато някои неща са нередни, по-добре е да не го знаеш, нали?“ Аз отвърнах: „Точно тъй, миличка.“ А тя: „Не зная — никога не съм била сигурна докрай.“ „Щом е тъй, викам, всичко е наред“ А тя: „Всичко, което съм вършила, е било почтено и чисто. Аз поне нямам за какво да се укорявам.“ Казах: „Разбира се, че нямате, мила.“ Но се питам, дали във фирмата, за която е работила, не е имало нещо нечисто в сметките и тя да е подразбрала — но да е решила, че не й е работа да се бърка?

— Нищо чудно — кимна Лежьон.

— Накрая се пооправи и се върна на работа. Предупредих я да не избързва. Останете си вкъщи още ден-два, казах. И ето на — колко съм била права! Когато се върна на втората вечер, веднага разбрах, че е с висока температура. Едва изкачи стълбите. Повикайте лекар, настоях, но тя не, не пожела. Ставаше все по-зле и по-зле през онзи ден, очите й горят, страните й пламнали и едва си поема дъх. А вечерта на другия ден едва събра сили да ми каже: „Свещеник. Трябва ми свещеник. И бързо… или ще е късно.“ Но не искаше нашия викарий. Искаше католически свещеник. Чак тогава разбрах, че била католичка, а не носеше нито кръст, нито нищо.

Обаче в дъното на куфара й се бе намерило едно разпятие. Лежьон не го спомена. Продължи да слуша.

— Видях малкия Майк на улицата и го изпратих за отец Горман от доминиканците. Обадих се и на доктора, и на болницата — по свое усмотрение, но не й казах.

— И щом дойде свещеникът, го заведохте при нея?

— Да, заведох го. И ги оставих насаме.

— Някой от тях каза ли нещо?

— Не си спомням много точно. Аз самата й говорих, казах й, че щом свещеникът е вече тук, ще се оправи — опитвах се да я ободря, — но сега се сещам, че като затварях вратата, я дочух да споменава нещо за злина. Да — и още за някакъв кон — вероятно конни надбягвания. И аз залагам понякога — но в тия състезания, казват, ставали големи шмекерии.

— Злина — повтори Лежьон. Думата го порази.

— Трябва да си изповядват греховете, преди да умрат, католиците, нали? Това ще е било.

Лежьон не се съмняваше, че това е било, но въображението му заработи от изречената дума. Злина…

Трябва да има нещо по-особено в тази злина, каза си той, щом свещеникът, който е научил за нея, е бил проследен и пребит до смърт…