Агата Кристи
Сивия кон (41)

Глава двадесет и четвърта

Разказва Марк Истърбрук

 

— Слушайте, Лежьон, има един куп неща, които бих искал да зная.

След като приключиха формалностите, останахме само двамата с Лежьон. Седяхме с по една голяма халба бира пред всеки от нас.

— Така ли, мистър Истърбрук? Вероятно за вас това беше изненада.

— И още каква! Бях се нацелил във Венъбълс. Вие с нищо не ми бяхте загатнали…

— Нямах право нищо да загатвам, мистър Истърбрук. Тези неща трябва да се пазят в тайна. Много са рисковани. Истината е, че нямахме кой знае върху какво да стъпим. Затова се наложи да режисираме нещата със съучастието на Венъбълс. Трябваше да поведем Осбърн по градинската пътечка, след това внезапно да го атакуваме и да се опитаме да го пречупим. И успяхме.

— Той луд ли е? — запитах.

— Бих казал, че сега вече прескочи границата. В началото, естествено, не е бил луд, но това променя човека. Убийството на хора. Кара го да се чувствува властен и всесилен. Като всемогъщия Бог. Но всъщност не е. Всъщност не е друго, освен сбирщина от пороци, които биват изобличени. А когато му изтъкнеш този факт, той не е в състояние да го понесе. Започва да крещи, да се надува, да се хвали какво бил извършил и колко бил умен. Да, вие всъщност го видяхте.

Кимнах.

— Значи Венъбълс е бил посветен в режисирания от вас спектакъл. А лесно ли склони да съдействува?

— Мисля, че му беше забавно — отвърна Лежьон. — Освен това бе достатъчно нагъл да заяви, че бил готов да отговори на услугата с услуга.

— А какво е искал да каже с тази двусмислена фраза?

— Не е много редно да ви посвещавам в това — рече Лежьон, — защото не трябва да се знае. Преди около осем години станаха няколко големи банкови обира. Всеки път все същият похват. И не успяхме да ги заловим! Нападенията бяха замислени от някой, който не участвуваше в самите грабежи. Този човек се измъкна, задигайки огромна сума. Може и да сме подозирали кой е, но нямахме доказателства. Беше прекалено умен. Особено във финансово отношение. Бе дотолкова разумен, че не се и опита да повтори. Повече няма да ви кажа. Беше хитър мошеник, но не бе убиец. Жертви нямаше.

Мисълта ми се върна към Захария Осбърн.

— А откога подозирате Осбърн? От самото начало ли?

— Той си го търсеше — обясни Лежьон. — Както му казах, ако беше кротувал и не се бе натрапвал, през ум нямаше да ни мине, че уважаваният аптекар мистър Захария Осбърн може да има нещо общо с цялата история. Но странно — убийците не са в състояние да го сторят. Ако си мълчат, никой няма да ги пипне. Ала не могат. Просто не разбирам защо.

— Желанието за смърт — подсказах. — Вариант по темата на Тирза Грей.

— Колкото по-скоро забравите всичко за Тирза Грей и за нещата, които ви е наприказвала, толкова по-добре — тросна се Лежьон. — Не — продължи замислено, — по-скоро е от самотност. Мисълта, че е толкова умен и че няма с кого да сподели всичко това.

— Не ми казахте кога започнахте да го подозирате — подканих го отново.

— Ами още от мига, в който започна да разправя лъжи. Призовахме всеки, който е видял отец Горман в онази нощ, да ни се обади. Осбърн се обади и неговото изявление беше очевидна лъжа. Видял бил някакъв човек, който следял отец Горман, и обрисува чертите на този човек, ала не беше възможно да го е видял през улицата в онази мъглива нощ. Орловия нос и профил би могъл да забележи, но не и адамовата ябълка. Това бе вече прекалено. Естествено, подобна лъжа би могла да бъде и съвсем невинна. Осбърн може просто да е желаел да се самоизтъкне. Мнозина са като него. Но това заостри вниманието ми и той се оказа странна личност. Впусна се да разказва подробности за себе си. Твърде неразумно от негова страна. Обрисува се като човек, който винаги е желаел да бъде по-значителен, отколкото е. Да се заеме със старомодната аптека на баща си не го задоволявало. Опитал силите си в актьорското поприще, но се провалил. Вероятно защото не е търпял да го режисират. Откъде-накъде друг ще му подсказва как да си изиграе ролята! Вероятно е бил съвсем искрен, когато призна амбицията си да бъде свидетел по дело за убийство и да идентифицира човек, дошъл да купи отрова. Мисълта му е била обсебена от тази идея. Естествено, не ни е известно в кой момент и кога му е хрумнало, че сам може да се превърне в голям престъпник, човек толкова умен и хитър, че никога да не бъде заловен.

Ала това са предположения. Да се върнем назад. Описанието, дадено от Осбърн, на човека, забелязан от него в онази нощ, беше интересно. Очевидно описваше срещната от него действителна личност. Знаете ли, наистина е много трудно да се направи описание на някого. Очи, нос, брадичка, уши, поведение и т.н. Опитайте и ще се уверите, че несъзнателно започвате да рисувате човек, когото сте срещнали в трамвая, във влака или в автобуса. Личеше, че Осбърн описва човек с доста необикновени белези. Предполагам, че някой ден е видял Венъбълс да седи в колата си в Борнмът и е бил поразен от външността му. Ако наистина го е видял в колата, не е разбрал, че е инвалид.

Другата причина, която задържа вниманието ми върху Осбърн, е това, че е аптекар. Струваше ми се твърде вероятно оня списък, който притежавахме, да има връзка с търговията с наркотици. Оказа се, че не е така, и аз съответно щях да забравя за Осбърн, ако той сам не бе решил да ми се натрапва. Искало му се е да знае какво точно вършим и затова един ден ми писа, че бил видял въпросния човек на някакво църковно празненство в Мъч Дийпинг. Все още не е знаел, че Венъбълс е парализиран. А когато го е научил, не е имал благоразумието да се отдръпне. От суетност. Типичната суетност на престъпника. Нито за миг не е пожелал да си признае, че е сгрешил. Като глупак упорствуваше на своето и съчини какви ли не фантастични теории. Посещението ми в къщичката му в Борнмът беше особено интересно. Самото й название би трябвало да го издаде. „Еверест“. Така я е нарекъл. И в коридора окачил снимка на връх Еверест. Разправи ми колко бил запален по изследването на Хималаите. Евтина шега, която му се виждаше много остроумна. Еверест — „евър рест“, вечен покой! Това му беше занаятът — професията му. Предлагаше на хората вечен покой срещу заплащането на приятна сумичка. Прекрасна идея — това трябва да му се признае. Замисълът бе наистина изкусен. Брадли в Бирмингам, Тирза Грей с нейните сеанси в Мъч Дийпинг. Кой ще заподозре мистър Осбърн, който няма никаква връзка с Тирза Грей, никаква връзка с Брадли в Бирмингам, никаква връзка със самата жертва! Точният механизъм на играта е представлявал детска игра за един аптекар. Както вече казах, защо му трябваше на мистър Осбърн да си пъха носа?

— А с парите какво е направил? В края на краищата нали го е правил за пари?

— О, да, правил го е за пари. Без съмнение. Кроил е големи планове за пътешествия, за пищни приеми, виждал се е като богата и видна личност. Но той не е такъв, за какъвто се е мислил. Смятам, че чувството му за могъщество се е стимулирало от самото извършване на убийствата. Това, че безнаказано е можел да убива веднъж и втори, и трети път го е замаяло и непременно ще се опита да блесне на подсъдимата скамейка. Ще видите. Централната фигура, в която са вперени всички очи!

— Добре, но къде са парите? — упорствувах аз.

— А, това е просто, макар че ако не бях видял обстановката в дома му, нямаше да се сетя. Той е скъперник. Обича парите, желае да ги притежава, но не и да ги харчи. Вилата му е подредена оскъдно, и то с предмети, купувани на втора ръка. Не обича да харчи пари, а само да ги притежава.

— Значи ли това, че всичко е влагал в банката?

— О, не! Вероятно ще ги намерим някъде под дъските на пода в оная негова вила.

И двамата замълчахме. Размишлявах над странното същество, наречено Захария Осбърн.

— Кориган — замечтано се обади Лежьон, — Кориган сигурно ще каже, че всичко се дължи на жлезите в неговия далак или на лимфите, или на нещо друго, което има забавени или пък ускорени функции — все забравям какво точно беше. Аз обаче съм прост човек и смятам, че той просто е злодей… Онова, което ме удивлява, е как може да си толкова изобретателен и в същото време да си такъв глупак!

— Човек си представя гениалния организатор като велика и зловеща фигура на злото.

Лежьон поклати глава.

— Нищо подобно. Злината не е нещо свръхчовешко, тя е нещо по-малко от човешко. Престъпникът е същество, на което му се иска да бъде знатна личност, но не може да стане такава, защото винаги си остава непълноценен човек.