Агата Кристи
Сивия кон (4)

I

Мисис Джерати отвори вратата на свещеническия дом с привичния си рязък жест. Сякаш не отговаряше на звънеца, а злобно е дебнела само за да викне: „Пипнах ли те!“

— Е, казвай какво искаш? — войнствено запита тя.

На прага стоеше момче, нищожно, безлично и невзрачно — момченце като много други. То подсмъркна, защото беше хремаво.

— Тук ли живее свещеникът?

— Отец Горман ли ти трябва?

— Той — отвърна момчето.

— Кому трябва, къде и за какво?

— На „Бентал стрийт“, номер двайсет и три. Жената казва, че умирала. Изпраща ме мисис Копинс. Той е католическият поп, нали? Жената каза, че не й трябвал протестантският.

Мисис Джерати го увери, че е дошъл, където трябва, нареди му да почака и се оттегли. След около три минути се появи висок, възрастен свещеник с малка кожена чанта в ръка.

— Аз съм отец Горман — каза той. — „Бентал стрийт“ ли? Тя е край гаровите складове, нали?

— Точно. На две крачки е.

Поеха заедно, свещеникът с широка, свободна стъпка.

— Мисис Копинс, казваш? Тя ли е?

— Тя е хазяйката. Дава стаи под наем. А трябвате на една от квартирантките. Дейвис май беше.

— Дейвис? Не я зная… не си спомням.

— От вашите е. Католичка. Не иска протестантин.

Свещеникът кимна. Скоро стигнаха до „Бентал стрийт“.

Момчето посочи една висока опушена къща сред редицата от високи, опушени къщи.

— Ей тука е.

— Няма ли да влезеш?

— Аз не съм оттук. Мисис Копинс ми даде един шилинг да ви повикам.

— Аха. Как се казваш?

— Майк Потър.

— Благодаря, Майк.

— Моля — отвърна Майк и си тръгна, подсвирквайки. Че някой друг умирал, му беше все едно.

Вратата на номер двайсет и три се отвори, мисис Копинс, едра, червендалеста жена, застана на прага и възторжено посрещна свещеника.

— Влизайте, влизайте. Тя май е много зле. В болницата й е мястото, не тук. Позвъних им, но кой ги знае кога ще пристигнат. Като си счупи крака мъжът на сестра ми, трябваше да ги чака цели шест часа. Не ги е срам! И това ми било здравно обслужване! Парите ти ги прибират, а като ти потрябват — никакви ги няма!

Поведе свещеника нагоре по тясното стълбище и продължи да говори.

— Какво й е?

— Имаше грип. Пооправи се. И според мен излезе, преди да е оздравяла. Снощи, като се прибра, беше като смъртник. Легна си. Не искаше да яде. Не искаше лекар. Тази сутрин направо гореше. Ударило я е в дробовете.

— Пневмония, така ли?

Задъхана, вместо потвърждение мисис Копинс изпухтя като локомотив. Тя отвори една врата, отдръпна се да пропусне свещеника, викна през рамото му:

— Ето ви го свещеника! Сега вече ще се оправите! — и се оттегли.

Отец Горман влезе. Стаята, подредена със старомодна викторианска мебел, блестеше от чистота. От леглото край прозореца една жена едва-едва се извърна към него. От пръв поглед се виждаше, че е тежко болна.

— Дойдохте… Нямаме много време. — Тя трудно поемаше дъх. — Злина… ужасна… злина… аз трябва… трябва… не мога да умра така… Да се изповядам… изповядам… греха си… тежък е… тежък… — Очите й блуждаеха притворени.

Устните й изричаха несвързан низ от думи.

Отец Горман пристъпи до леглото. Заговори й, както беше говорил толкова пъти — толкова често. Думи успокоителни, обнадеждаващи… словата на неговото призвание и неговата вяра. В стаята се възцари спокойствие… Страданието от изтерзаните очи изчезна…

А после, след като отецът изрече молитвите си и спря, умирающата пак заговори:

— Да се спре… трябва да бъде спряно… Вие ще…

Свещеникът отвърна успокоително:

— Ще сторя всичко необходимо. Имайте вяра в мен…

Скоро след това едновременно пристигнаха и лекарят и линейката. Мисис Копинс ги посрещна с мрачно задоволство.

— Закъсняхте — както винаги! Тя почина! — заяви хазяйката.