Агата Кристи
Сивия кон (34)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

На другата сутрин позвъних на Джинджър и й съобщих, че след един ден се местя в Борнмът.

— Открих един хубав малък хотел, наречен (Бог знае защо) „Еленовия парк“. Има няколко незабележими странични изхода. Нищо чудно да се измъкна тайно и да прескоча да те видя в Лондон.

— Всъщност не би трябвало да го правиш. Но да си призная, прекрасно ще е, ако го сториш. Ах, каква скука! Нямаш представа! Ако ти не можеш да дойдеш, може аз да се измъкна и да се срещнем някъде.

Изведнъж нещо ме попари.

— Джинджър! Гласът ти… Някак си е променен…

— А, това ли! Нищо ми няма. Не се тревожи.

— Но какво му е на гласа ти?!

— Малко ме наболява гърлото, нищо особено.

— Джинджър!

— Слушай какво, Марк, всеки може да го заболи гърлото. Вероятно съм настинала. Или ме хваща грип.

— Грип ли? Слушай, не отбягвай въпроса ми. Добре ли си или не?

— Не се впрягай. Добре съм.

— Опиши ми точно как се чувствуваш. Чувствуваш ли се така, сякаш те хваща грип?

— Ами — може би… Всичко ме боли, нали знаеш как е…

— А температура?

— Е, и малко температура…

Стоях като вцепенен, по тялото ми пролазваха ледени тръпки. Изпитвах страх. Знаех, освен това, че колкото и да се мъчеше да го отрича, Джинджър също бе уплашена.

Хрипкавият й глас изрече:

— Марк, не изпадай в паника. Ти се паникьоса, а всъщност няма защо.

— Може би. Но трябва да вземем всички предпазни мерки. Позвъни на лекаря си и го накарай да дойде и да те прегледа. Веднага!

— Добре… Но ще си каже, че съм ужасна глезла.

— Нищо. Извикай го! После, като си отиде, ми се обади.

След като затворих, останах дълго време загледан в черното нечовешко очертание на телефона. Не, не трябва да се поддавам на паниката… В това годишно време винаги върлува грип… Докторът ще ни успокои… вероятно е само простуда…

Мислено си представих Сибил в синята й рокля и символите на злото по нея. Чух гласа на Тирза, настойчив, заповеден… Върху нашарения с тебеширени кръгове под видях Бела как припява магическите си думи, стиснала съпротивляващия се бял петел…

Глупости, това са глупости… Разбира се — само суеверни глупости…

А кутията? Не бе тъй лесно да пренебрегна кутията. Тя олицетворяваше не човешкото суеверие, а развитието на научните възможности… Ала нима бе възможно — не е възможно…

Мисис Дейн Калтроп ме завари там, вперил поглед в телефона. Бързо запита:

— Какво се е случило?

— Джинджър не се чувствува добре… — промълвих.

Очаквах да ми каже, че това са глупости. Очаквах да ме окуражи. Но тя не ме окуражи.

— Лошо — заяви. — Да, мисля, че това е лошо.

— Не е възможно — възразих, — не е възможно дори за миг да се повярва, че те са в състояние да направят онова, с което се хвалят.

— Нима?

— Вие нали не вярвате — не е възможно да вярвате…

— Но, Марк, драги, и ти, и Джинджър вече признахте, че подобно нещо е възможно, иначе бихте ли сторили това, което правите?

— А туй, че вярваме, влошава нещата — прави ги по-вероятни?

— Не, дотам чак да вярвате, не сте стигнали — вие само признавате, че при наличието на доказателства може и да повярвате.

— Доказателства ли? Какви доказателства?

— Заболяването на Джинджър е доказателство! — натърти мисис Калтроп.

Направо я намразих. Викнах разгневено:

— Защо сте такава песимистка? Тя се е простудила — нещо от тоя род. Защо настоявате да е най-лошото?

— Защото, ако е най-лошото, ще трябва да го приемем — да не заравяме глави в пясъка, докато стане късно!

— Смятате, че тия смешни глупости въздействуват? Тия трансове и магии, и жертвени петли, и цялата торба с фокуси?

— Нещо въздействува — възрази мисис Калтроп. — Ето, това ще трябва да приемем. Голяма част, повечето, са уловки. Създават атмосфера — атмосферата е важна. Но скрито сред тия уловки вероятно се крие истинското нещо, нещото, което въздействува.

— Например далечно радиоактивно облъчване?

— От тоя род. Непрестанно се изобретява какво ли не — какви не страхотии. Нищо чудно някакъв вариант на това ново познание да бъде използуван от безскрупулни лица за лични цели — бащата на Тирза е бил физик и…

— Но какво! Какво! Проклетата кутия! Не можем ли да я изследваме? Ако полицията…

— Полицията не се хваща да взема разрешителни за обиск и да конфискува имущество, ако няма много повече доказателства от тия, които притежаваме.

— Ами ако вляза там и разбия проклетата кутия?

Мисис Калтроп поклати глава:

— От всичко, което ми разказа, белята, ако наистина има беля, е свършена през миналата нощ.

Хванах глава и изохках.

— Кой ни караше да се залавяме с тая проклета история!

Мисис Калтроп изрече натъртено:

— Мотивите ви бяха отлични. Станалото — станало. Ще знаеш повече, след като Джинджър се обади и съобщи какво е казал лекарят. Ще те търси у Рода, предполагам…

Схванах подтекста.

— Трябва да се прибирам.

— Каква съм глупачка! — възкликна изведнъж мисис Калтроп, докато ме изпращаше. — Страшна глупачка! Уловки! Оставихме се да ни подведат с уловки. Имам чувството, че мислим по начина, по който те искат да мислим.

Май че беше права. Но не виждах как другояче да мисля. Джинджър се обади след два часа.

— Той беше тук — каза. — Изглежда ми объркан, но все пак смята, че вероятно ще излезе грип. Точно сега върлувал из града. Нареди ми да лежа и ще изпрати лекарства. Температурата ми е доста висока. Но сигурно е грип, нали?

В хрипливия й глас, въпреки привидната смелост, се четеше зов за помощ.

— Ще се оправиш — неубедително я успокоих. — Чуваш ли? Ще се оправиш. Много ли ти е зле?

— Ами… треска и болки и съм като разглобена — крака, кожа… И не давам нищо да се допре до мене… И ме тресе.

— От температурата е, мила. Слушай, идвам при теб! Тръгвам сега — веднага. Не, не ме спирай!

— Добре. Радвам се, че идваш, Марк. Да си призная, не излязох толкова храбра, за колкото се мислех…