Агата Кристи
Сивия кон (33)

Глава деветнадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

Навън беше късен следобед. Спуснал се беше здрач и тъй като бе облачно, стъпвах колебливо по криволичещата алея. Извърнах се и погледнах към осветените прозорци на дома. В същия миг залитнах встрани и се сблъсках с някой, поел в обратната посока.

Бе дребен, набит мъж. Взаимно се извинихме. Гласът му беше дълбок, плътен бас, изговорът някак педантичен.

— Прощавайте…

— Няма нищо. Вината бе изцяло моя, уверявам ви…

— За пръв път идвам тук и не познавам местността. Трябваше да си донеса фенерче — казах.

— Заповядайте.

Непознатият измъкна от джоба си едно фенерче и ми го подаде. На светлината видях, че е на средна възраст, с кръгло румено лице, черни мустаци и очила. Носеше скъп шлифер и приличаше на много почтен човек. Но веднага се запитах защо не си осветява пътя, след като е имал с какво.

— А! — възкликнах глупашки. — Сега разбирам. Излязъл съм от пътеката.

Върнах се на нея и му подадох фенерчето.

— Сега зная къде да вървя.

— Не, не, задръжте го, докато стигнете до портала.

— Но нали вие отивате към къщата?

— Не, не, вървя във вашата посока. Хм — надолу по алеята. А после до автобусната спирка. Взимам автобуса към Борнмът.

— Разбирам — отвърнах и тръгнахме един до друг.

Спътникът ми се почувствува неловко. Запита ме дали и аз ще взема автобуса. Отговорих, че съм отседнал наблизо.

Усетих как в настъпилата нова пауза смущението му се усилва. Бе от хората, които мразят да се чувствуват неудобно.

— У мистър Венъбълс ли бяхте? — запита и прочисти гърло.

Отвърнах утвърдително и додадох:

— Помислих, че и вие сте се запътили към него?

— Не — каза. — Не… Всъщност… — и млъкна. — Живея в Борнмът — до Борнмът. Скоро се настаних в една малка къщичка там.

Това ми припомни нещо. Какво бях чул неотдавна за някаква малка къщичка край Борнмът? Докато се напрягах да се сетя, придружителят ми, все по-смутен, накрая се принуди да заговори:

— Сигурно ви се струва много странно — и да си призная, наистина е странно — да срещнете някого да броди из околностите на един дом, когато — ъъъ — въпросният човек не се познава със собственика на дома. Трудно ми е да ви обясня причините, макар че ви уверявам — причини имам. Но ще ви кажа само, че макар отскоро да живея в Борнмът, хората ме знаят и бих могъл да доведа неколцина от видните жители да гарантират за мен. Всъщност съм аптекар, неотдавна продадох старата си реномирана аптека в Лондон и се оттеглих в тази част на света, която намирам за много приятна — наистина много приятна.

Изведнъж се сетих. Май знаех кой е този човечец. Междувременно той разгорещено продължаваше:

— Наричам се Осбърн, Захария Осбърн, и както вече казах, притежавах, ъм, реномирано предприятие в Лондон, в Падингтън Грийн. Заможен квартал по времето на баща ми, но напоследък доста западнал — о, да, много западнал. Обеднял.

Въздъхна и поклати глава. После продължи:

— Това е домът на мистър Венъбълс, нали? Той вероятно, ъъъ, вероятно е ваш приятел?

Отвърнах натъртено:

— Приятел е силно казано. Срещал съм го досега само веднъж — заведоха ме на обяд при него мои близки.

— А, да, разбирам… Да, точно така.

Бяхме стигнали до портала. Минахме през него. Мистър Осбърн колебливо се спря. Подадох му фенерчето.

— Благодаря.

— За нищо. Аз… — Замълча, после припряно изрече: — Не бих искал да си помислите… Всъщност, буквално погледнато, аз наистина се бях промъкнал в чуждо владение. Но уверявам ви, не от просташко любопитство. Сторило ви се е вероятно много странно… моето положение — и много подвеждащо. Наистина бих искал да ви обясня, да, хм, да изясня нещата.

Чаках. Сметнах, че така е най-добре. Любопитството ми, просташко или не, бе възбудено. Желаех да го задоволя. Мистър Осбърн позамълча, накрая, изглежда, се реши.

— Наистина бих искал да ви обясня, мистър, ъъ…

— Истърбрук. Марк Истърбрук.

— Мистър Истърбрук. Както казах, с благодарност бих използувал възможността да обясня странното си поведение. Имате ли време?… На пет минути оттук е шосето. Там има едно приятно кафене, до бензиностанцията, недалеч от автобусната спирка. Автобусът ми е чак след двайсет минути. Позволявате ли да ви предложа едно кафе?

Приех. Тръгнахме. Мистър Осбърн, чиято уязвена достопочтеност бе успокоена, бъбреше любезно за преимуществата на Борнмът, за прекрасния му климат, за концертите и за благопристойните хора, които живеели там.

Стигнахме на шосето. Бензиностанцията беше на ъгъла, зад нея — спирката. Имаше малко, чисто кафене, двамата влюбени в ъгъла бяха единствените посетители. Влязохме и той поръча кафе и бисквити за двама.

После се приведе към мен и си изля душата.

— Всичко това произлиза от един случай, за който вероятно неотдавна сте чели във вестниците. Не беше кой знае колко сензационно, не беше на първите страници — ако това е правилният израз. Отнасяше се за един католически енорийски свещеник в оня лондонски квартал, където беше моята аптека. Една нощ бил нападнат и убит. Отвратително. Подобни неща напоследък зачестяват. Бил е, предполагам, добър човек, макар самият аз да не споделям католическата доктрина. Така или инак сега ще изясня какво общо имам аз с това. Полицията съобщи, че е готова да изслуша всекиго, който е видял отец Горман през въпросната вечер. По една случайност същата вечер към осем часа аз бях излязъл пред вратата на аптеката и бях видял отец Горман да минава. По петите го следваше някакъв човек, чиято необикновена външност привлече погледа ми. В оня момент, разбира се, не обърнах внимание, но аз съм наблюдателен, мистър Истърбрук, и съм си създал навика да запомням някои хора. Нещо като хоби — и не един и двама клиенти на аптеката са оставали изненадани, когато съм им казвал: „А, да, вие бяхте тук миналия март за същата рецепта, нали?“ Драго им става, нали разбирате, че съм ги запомнил. Добре е за работата. Та описах човека, видян от мен, на полицията. Поблагодариха ми и с това се свърши.

А сега стигам до удивителната част на моя разказ. Преди десетина дни отидох на едно църковно празненство в селцето на другия край на пътя, който току-що извървяхме, и каква бе изненадата ми, когато видях този, за когото ви споменах. Очевидно бе претърпял, тъй поне си казах, злополука, защото се придвижваше в инвалиден стол. Разпитах и научих, че се наричал Венъбълс. Поразмислих ден-два и писах на полицая, пред когото бях дал показания. Той дойде в Борнмът — името му е Лежьон. Отнесе се доста скептично, не му се вярваше това да е същият, когото бях видял в нощта на убийството. Съобщи ми, че мистър Венъбълс от няколко години вече бил инвалид — пострадал от детски паралич. Според него подвела ме била случайна прилика.

Осбърн внезапно млъкна. Аз разбърках измитата течност пред мен и предпазливо отпих. Той сложи в чашата си три бучки захар.

— Това, изглежда, приключва въпроса — казах.

— Да — промълви Осбърн. — Да… — В гласа му се усещаше недоволство. Отново се приведе към мен, олисялата му кръгла глава заблестя под електрическата светлина, очите му искряха фанатично зад очилата… — Трябва да дообясня. В детството ми, мистър Истърбрук, приятел на баща ми, пак аптекар, бе призован да даде показания в делото срещу Жан Пол Мариго. Помните ли, той отрови съпругата си, англичанка, с арсеник. Приятелят на баща ми го разпозна в съда като човека, посочил измислено име в регистъра му за отровите. Мариго бе осъден и обесен. Това остави у мен неизличими следи — тогава бях на девет години, най-чувствителната възраст. Заживях с надеждата, че някой ден и аз бих могъл да свидетелствувам в подобно нашумяло дело и да заведа убиеца на бесилото! Оттогава си поставих за цел да запомням физиономии. И ще ви призная, мистър Истърбрук, колкото и да ви се струва смешно, че от дълги години насам все очаквам в аптеката ми да влезе някой мъж, решил да убие жена си!

— Или пък някоя убийца като Мадлен Смит — казах аз.

— Именно. Но, уви, това не стана — въздъхна Осбърн. — Или поне въпросната личност не е достигнала до съдебната скамейка. А това се случва по-често, отколкото ни се ще да вярваме. Затова въпросното разпознаване ми откри поне някаква възможност и аз да стана свидетел по дело за убийство!

Лицето му засия от детинска радост.

— Останали сте разочарован — подхвърлих съчувствено.

— Да-а. — И в гласа му пак се прокрадна недоволство. — Но аз не се предавам лесно, мистър Истърбрук. С всеки изминал ден все повече се убеждавах, че съм прав! Видяният от мен човек е бил само Венъбълс, и никой друг! О! — Той вдигна ръка да ме спре, преди да съм му възразил. — Зная. Нощта бе мъглива. Намирах се на разстояние — ала онова, което полицията не бе взела предвид, е, че аз съм експерт по разпознаването. Не са само чертите на лицето, големият нос, адамовата ябълка; съществена е също стойката на главата, ъгълът между шията и раменете. Повтарях си: „Хайде, признай, че си сгрешил.“ Вътрешно обаче бях сигурен, че не съм. Според полицията това било невъзможно. Ала наистина ли бе невъзможно? Това не спирах да се питам.

— Но с подобен физически недъг…

Той ме спря с размахан показалец:

— Да, да, но моят опит в областта на здравеопазването… О, не бихте повярвали на какво са готови хората и как умеят да заблуждават! Не казвам, че лекарите се предоверяват — те бързо хващат елементарните измамници. Но има начини, средства, с които един аптекар е по-проницателен от един доктор. Например някои лекарства, някои наглед невинни прахове. Би могло да се предизвика температура, обриви и екземи, сухота на гърлото, хрема и кашлица…

— Но чак пък парализирани крайници… — възразих.

— Така е, прав сте. Ала кой казва, че краката на мистър Венъбълс наистина са парализирани?

— Как кой — лекарят му!

— Именно. Обаче аз се постарах да събера сведения по този въпрос. Лекарят на мистър Венъбълс е в Лондон, светило от „Харли стрийт“ — признавам, тукашният доктор наистина го е прегледал, когато е пристигнал. Ала той вече не практикува и живее в чужбина. Сегашният изобщо не се занимава с мистър Венъбълс. Мистър Венъбълс се преглежда веднъж месечно в Лондон!

Изгледах го зачудено.

— Не виждам нищо особено нередно за… за…

— Не знаете онова, което аз зная — отвърна Осбърн. — Ще ви дам само един елементарен пример. Мисис X., която в продължение на цяла година изтегля застрахователни премии. Изтегля ги от три различни места — на едното място се представя за мисис С., на другото за мисис Т.… Мисис С. и мисис Т. й дали полиците си за справка, а тя три пъти поред изтегляла премиите.

— Не разбирам…

— Представете си, само си представете… — Той развълнувано размахваше показалец. — Представете си, че нашият мистър Венъбълс среща някоя истинска жертва на детския паралич, човек в окаяна бедност. Прави му предложение. Оня, да кажем, прилича на него в най-общи линии, не повече. Един истински инвалид, назоваващ се мистър В., отива при специалиста, бива прегледан, епикризата е точна. После мистър В. наема къща в провинцията. Местният лекар се кани скоро да се пенсионира. Истинският болен отново отива при лекаря, преглеждат го. И готово! Мистър Венъбълс, освидетелствуван безупречно като жертва на детски паралич, с атрофирани крайници! Местните жители го виждат (ако изобщо го виждат) само в инвалидна количка и т.н., и т.н.

— Но прислужниците му ще знаят, камериерът му… — отвърнах аз.

— Ами ако това е банда и камериерът е член на бандата? Толкова е просто. А някои и от другите прислужници.

— Но защо?

— А! — възкликна Осбърн. — Това е друг въпрос! Няма да ви разкрия моята теория, защото сигурно ще се изсмеете. Но ето ви неопровержимо алиби за човек, нуждаещ се от алиби. Той може да е и тук, и там, и навсякъде, и никой да не знае. Видели го били в Падингтън? Невъзможно! Той е безпомощен инвалид, усамотен в провинцията, и прочее, и прочее. — Осбърн замълча и погледна часовника си. — Автобусът ми идва. Трябва да бързам. Ето, над това размишлявам. Чудех се как бих могъл да го докажа. И реших да дойда тук (свободно време имам в излишък напоследък. Понякога копнея за работата си), да проникна в имението и — нека го кажа направо — да „поприслушам“. Не е много почтено, ще кажете — прав сте. Но когато трябва да се стигне до истината, да се изобличи престъпник… Ако, да речем, успея да хвана мистър Венъбълс, че се разхожда из парка си, и — готово! Казах си още: „Ако не са затворили завесите на здрач (а знаете, че хората използуват докрай дневната светлина), ще се промъкна и ще надникна вътре. Той може би кръстосва библиотеката и през ум не му минава, че някой го наблюдава!“ Нали така? Доколкото му е известно, никой не го и подозира!

— А откъде сте толкова сигурен, че човекът, когото сте видели онази нощ, е непременно Венъбълс?

— Зная, че беше Венъбълс! — Той скочи на крака. — Автобусът! Драго ми бе, че се запознахме, мистър Истърбрук, и ми олекна, че ви обясних какво съм дирил в Прайърс Корт. А вие може да го мислите за чиста глупост.

— Не съвсем — казах. — Но не ми обяснихте, какво цели с това мистър Венъбълс?

Осбърн ме изгледа някак объркано и малко глуповато.

— Направо ще ми се изсмеете. Всички разправят, че бил богат, но никой, изглежда, не знае как е натрупал своето богатство. Ще ви кажа аз какво мисля. Мисля, че той е от ония гениални престъпници, за които пише в книгите. Разбирате ли — планира нещата, а бандата му ги изпълнява. Колкото и да ви звучи глупаво…

Автобусът бе спрял. Мистър Осбърн хукна към него…

А пък аз се запътих обратно, потънал в размишления… Теорията му бе направо фантастична, но да си призная, в нея все пак се криеше нещо.