Агата Кристи
Сивия кон (32)

Глава осемнадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

— Е, какво беше всъщност? — възбудено запита Рода, докато закусвахме.

— О, банална история — отвърнах небрежно. Погледът на Деспард ме смущаваше. Проницателен човек.

— Пентаграми, изрисувани на пода, тъй ли?

— Колкото щеш.

— И бели петли?

— Естествено. Това бе номерът на Бела в развлеченията и игрите.

— И още трансове и тъй нататък?

Рода изглеждаше разочарована.

— Май че ти е било скучно — изрече тя унило.

Отговорих, че всички тези неща ужасно си приличат.

— Тъй или инак любопитството ми е задоволено.

После, когато Рода отиде в кухнята, Деспард каза:

— Поразтърсило те е доста, нали?

— Ами…

Опитвах се да отмина случилото се с лекота, обаче не беше лесно да заблудиш Деспард. Бавно отговорих:

— Беше… някак си… страховито.

Той кимна.

— Човек уж не вярва в това — каза. — Не и с разума, но тези неща те разтърсват. Много съм ги виждал в Източна Африка. Магьосниците владеят народа и трябва да призная, че стават странни работи, необясними по рационален път.

— Смърт?

— О, да. Ако някой знае, че е бил нарочен да умре, той умира.

— От силата на внушението?

— Вероятно.

— Ала това обяснение не те задоволява докрай?

— Не — не съвсем. Има случаи, трудни за обяснение от нашите многословни западни научни теории. Обикновено европейците не се повлияват от магиите (макар да знам някои случаи). Но ако суеверието е в кръвта ти — загубен си! — спря дотук.

Замислено изрекох:

— Съгласен съм, че човек не бива да е прекалено дидактичен. Странни неща стават и в нашата страна. Веднъж бях в една лондонска болница. Дойде някакво момиче — невротичка, оплакваше се от болки в костите, раменете и т.н. Наглед нищо му нямаше. Решиха, че е хистеричка. Лекарят й каза, че биха могли да я излекуват, като прекарат нажежена пръчка по рамото й. Попита я дали е съгласна. Тя прие.

После извърна глава и стисна очи. Докторът потопи една стъклена пръчка в студена вода и я прекара по вътрешната страна на ръката й. Каза: „Сега ще ви мине.“ Тя отговори „Надявам се, но беше ужасно. Гореше.“ Странното бе не дето тя вярваше, че е изгорена, а това, че кожата й наистина беше изгорена. Навсякъде, където бе минала пръчката, кожата бе на мехури.

— А излекува ли се?

— О, да. Невритът, или каквото там е било, изчезна завинаги. Макар че после я лекуваха от изгарянето.

— Невероятно — възкликна Деспард. — Това вече е доказателство, нали?

— Лекарят и той се стресна.

— Сигурно… — Деспард ме изгледа учудено.

— А ти защо толкова настояваше да присъствуваш на снощния сеанс?

Свих рамене.

— Тези три жени са ми интересни. Щеше ми се да видя какъв спектакъл разиграват.

Не говорихме повече. Мисля, че не ми повярва. Както казах, бе проницателен човек.

Отидох във викарията. Беше отворено, но вътре нямаше никой.

Влязох в стаичката с телефона и се обадих на Джинджър.

Измина цял век, преди да ми отговори.

— Ало?

— Джинджър!

— О, ти ли си? Какво стана?

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

Заля ме вълна на облекчение.

Всичко беше наред с Джинджър. Познатото й наперено държание ме успокои. Как можах изобщо да повярвам, че някакви си глупави фокуси могат да навредят на такова нормално същество като Джинджър?

— Боях се, че може да си сънувала кошмари или нещо такова — отвърнах смутено.

— Да, но не съм. Очаквах да сънувам, но само дето се събуждах от време на време и се проверявах дали не ми се случва нещо особено. Накрая се възмутих, защото нищо не ми се случи…

Засмях се.

— Хайде, казвай — настоя Джинджър. — Какво беше?

— Нищо особено. Сибил легна върху един пурпурен диван и изпадна в транс.

Джинджър се изкикоти.

— Така ли? Фантастично! А не върху черно кадифе и не беше гола?

— Сибил не е мадам Дьо Монтьоспан, не е любовница на Луи XIV и това не беше черна магия. Всъщност Сибил беше доста навлечена с дрехи, рокля в цвят електрик с разни бродирани символи.

— Звучи ми съвсем прилично и в нейния стил. А Бела какво правеше?

— А, това беше по-страховито. Тя закла един бял петел и те потопиха ръкавицата ти в кръвта му.

— О, гадория… И какво друго?

— Какво ли не — отговорих.

Сметнах, че се оправям много добре. Продължих:

— Тирза изпълни няколко фокуса. Извика някакъв дух — май се казваше Макандал. Имаше цветни светлини и песнопения. За някои хора това би било много внушително — биха умрели от страх.

— Но ти не се уплаши?

— Бела ме поуплаши — признах. — Имаше един страшен нож и по едно време си помислих, че може да се развилнее и да ме добави към петела като втора жертва.

Джинджър упорствуваше:

— Нищо друго ли не те уплаши?

— Подобни неща не ми влияят.

— А защо тогава прозвуча така благодарно, като чу, че нищо ми няма?

— Ами, защото… — засякох.

— Добре, добре — успокои ме Джинджър. — Не ми отговаряй. И не се насилвай да преиграваш цялата история. Нещо все пак те е разтревожило.

— Само това, че те… Тирза, искам да кажа, изглеждаше толкова уверена в резултата.

— Уверена, че онова, което ми разправяш, наистина може да убие човек?

В гласа на Джинджър звучеше дълбоко удивление.

— Налудничаво е наистина — отговорих.

— А Бела, и тя ли вярва?

Размислих. И казах:

— Според мен Бела се забавлява да убива петли и да се самонавива в неистово зложелателство. Да беше я чула само как стенеше „Кръвта… кръвта“!

— Съжалявам, че не можах да я чуя — оплака се Джинджър.

— И аз съжалявам — отвърнах. — Спектакълът беше знаменит!

— Ти сега добре ли си? — запита Джинджър.

— В какъв смисъл да съм добре?

— Когато позвъни, не беше съвсем добре, но сега вече си.

Беше напълно права със своето предположение. Звукът на ведрия й, нормален глас ми бе подействувал чудотворно. Но вътрешно аз свалях шапка на Тирза Грей. Каквато и глупост да беше цялата история, тя бе всяла в съзнанието ми заразата на съмнение и безпокойство. Ала сега ми беше все едно, всичко с Джинджър бе наред, освен някакъв дребен кошмарен сън.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита Джинджър. — Трябва ли да вися тук още седмица и нещо?

— Ако искам да прибера стотина лири от мистър Брадли, тогава трябва.

— Ще го сториш, дори ако е последното, което ще направиш на този свят… При Рода ли ще останеш?

— Да, за известно време. После ще отида в Борнмът. Ще ми телефонираш всеки ден, помни, или аз ще те търся — така е по-добре. Сега звъня от викарията.

— Как е мисис Калтроп?

— Цъфти. Впрочем всичко й разказах.

— Така си и мислех. Е, тогава доскоро. Очакват ме ужасно скучни десетина дни. Донесла съм си малко работа и един куп от ония книги, дето човек все се кани да прочете, но все няма време.

— Какво си казала на колегите си от галерията?

— Че съм на морско пътешествие.

— А би ли искала да бъдеш?

— Не особено — отвърна Джинджър… Гласът й прозвуча някак странно.

— Да те наобикалят съмнителни личности?

— Само най-обичайните. Млекарят, инкасаторът за газта, една жена, която питаше какви лекарства и козметика употребявам, някакъв — да подпиша петиция за забрана на атомната бомба и друга жена — да дам помощ за слепите. А, и портиерите на жилището, разбира се. Много делови. Единият поправи бушона.

— Звучат ми безобидно — забелязах.

— А ти какво очакваше?

— И аз не знам.

Бе ми се искало, изглежда, нещо по-явно, с което да се справя.

Но жертвите на „Сивия кон“ умираха по собствена свободна воля… Не, думата свободна не бе най-точната. Семената на физическа слабост, скрити у тях, биваха възбуждани посредством някакъв процес, който не проумявах.

Джинджър отхвърли колебливото ми предположение за подставен инкасатор на газта.

— Но той имаше истинска служебна карта — успокои ме тя. — Поисках му я! И е от ония, които само се качват на стълба, поглеждат броителя и си записват числата. Прекалено високопоставен беше, за да се занимава с разни тръби и горелки. А те уверявам, че не е пуснал газта в спалнята ми.

Не, „Сивия кон“ не се обвързваше със случайно изтичане на газ — не се забъркваше с нищо конкретно!

— А, да, имах и още един посетител — спомни си Джинджър. — Приятелят ти доктор Кориган. Симпатичен е.

— Сигурно Лежьон го е пратил.

— Смята, че трябвало да се притече на помощ на някакъв свой съименник. Да живеят Кориганови!

Затворих успокоен.

Като се върнах, заварих Рода да се занимава с едно от кучетата си. Мажеше го с някакъв мехлем.

— Ветеринарят беше тук — обясни тя. — Според него било кел. Ужасно заразителен. Не искам децата да го хванат, нито другите кучета.

— Нито пък възрастните — допълних.

— А, обикновено го пипват децата. Добре, че по цял ден са на училище — стой мирно, Шийла. Не се върти.

— От това мазило козината опадва — продължи Рода. — За малко оплешивяват, но после пак пораства.

Кимнах, предложих да помогна, тя отказа, за което й бях благодарен, и я оставих.

Лошото на тия имения в провинцията според мен е, че рядко има повече от три посоки, в които човек да се поразходи. В Мъч Дийпинг трябва да избираш между пътя за Карзингтън, пътя за Лонг Котнъм или да поемеш нагоре по Шадхенгър Лейн към шосето Лондон — Борнмът, на две мили оттам.

На другия ден до пладне вече бях пребродил и Карзингтънския и Лонгкотнъмския път. Оставаше ми Шадхенгър Лейн.

Запътих се нататък и докато крачех, осени ме идея. Входът за Прайърс Корт започваше от Шадхенгър Лейн. Дали да не се отбия при мистър Венъбълс?

Колкото повече обмислях това хрумване, толкова по ми харесваше. В постъпката ми не би имало нищо съмнително. Предишния път, когато бях тук, Рода ме бе завела при него. Съвсем естествено бе да се отбия и да запитам дали не би ми показал отново някои определени предмети на изкуството, които преди не бях успял да разгледам по-внимателно.

Разпознаването на Венъбълс от оня аптекар, как му бе името — Огдън? Осбърн? — бе, меко казано, твърде любопитно. Дори да приемем, по думите на Лежьон, че би било невъзможно въпросната личност да е била Венъбълс, имайки предвид неговата недъгавост, все пак бе интересно, че можеше да се допусне грешка относно човек, живеещ в околността — и то човек, да си признаем, тъй подходящ по характер.

У този Венъбълс имаше нещо загадъчно. Усетил го бях още при първата ни среща. Не се съмнявах, че има блестящ ум. И от него се излъчваше нещо, как да се изразя? Да, нещо лисиче. Хищно, разрушително. Човек твърде хитър, за да е сам той убиец — ала човек, способен да организира убийство, стига да пожелае.

В това отношение Венъбълс бе извънредно подходящ. Главният организатор зад кулисите. Но този аптекар Осбърн твърдеше, че бил видял Венъбълс да върви по някаква лондонска улица. Ала тъй като това бе невъзможно, идентификацията беше безполезна и фактът, че Венъбълс живее в околността, не означаваше нищо.

Тъй или инак, размишлявах, ще ми се отново да видя мистър Венъбълс. И след малко прекосих портите на Прайърс Корт и изминах оная лъкатушна алея, дълга половин миля.

Отвори ми същият лакей и каза, че мистър Венъбълс си е у дома. Извини се, че ме оставя в преддверието — „Мистър Венъбълс не винаги е добре, за да приема посетители“, — изчезна и след малко се върна да съобщи, че мистър Венъбълс щял да се радва да ме види.

Венъбълс ме посрещна много сърдечно, насочи стола си към мен и ме поздрави като стар приятел.

— Колко мило, че се отбивате, драги приятелю. Чух, че пак сте тук, и смятах да телефонирам на милата Рода и да ни поканя всички на обяд или на вечеря.

Извиних се, че съм нахлул без предупреждение, и обясних, че съм се поддал на внезапен импулс. Тръгнал съм на разходка, минал съм край портите му и съм решил да вляза.

— Всъщност — казах — бих желал да хвърля още един поглед на моголските ви миниатюри. Не успях да им се порадвам миналия път.

— Така е. Драго ми е, че ги оценявате. Какви изящни детайли имат!

След това разговорът ни стана съвсем професионален. Трябва да призная, че ми достави огромно удоволствие да разгледам внимателно някои от истинските шедьоври, които притежаваше.

Сервираха чая и той настоя да остана.

Чаят не е любимата ми напитка, но се насладих на опушения китайски сорт и на изящните чашки, в които бе сервиран. Имаше препечени филийки с аншуа и кейк със сливи по онази вкусна старомодна рецепта, което ме върна към времето за чай в дома на баба ми, към времето на моето детство.

— Домашен — кимнах одобрително.

— Естествено. Купени сладкиши не се поднасят в този дом.

— Зная, че имате отличен готвач. Не ви ли е трудно да намирате добра прислуга тук, в провинцията, така далеч от всичко светско?

Венъбълс сви рамене.

— Трябва да имам най-доброто. Държа на това. Естествено — за това се плаща! Аз плащам.

Цялата вродена арогантност на този човек излезе на бял свят. Отбелязах сухо:

— Щом човек има добрата възможност да го прави, спестява си много проблеми.

— Всичко зависи от това, какво искаш от живота. Желаеш ли го достатъчно силно — то е същественото. Мнозина са хората, които трупат пари, без да знаят какво да правят с тях! В резултат се намират оплетени в онова, което се нарича машина за пари. Те са роби. Отиват в бюрата си на разсъмване и остават там до късна нощ; не спират, за да се насладят. И какво получават насреща? По-големи коли, по-големи къщи, по-скъпи любовници и съпруги и — бих казал — по-големи главоболия.

Приведе се напред.

— Получаването на парите — това е всъщност крайната цел на повечето богаташи. Да ги влагат в още по-големи сделки, да правят още повече пари. Но защо? Спират ли да се запитат защо? Те просто не знаят.

— А вие? — подканих го.

— Аз ли… — усмихна се той. — Аз знаех какво искам. Безкрайно много свободно време, в което да се радвам на красивите неща в този свят, природни и изкуствени. И тъй като през последните години да пътувам и да ги намирам в естествената им среда ми бе отказано, донасят ми ги от целия свят тук, при мен.

— Но нали преди това би трябвало да се намерят средства?

— Да, човек трябва да планира печалбата си и за това е нужно сериозно планиране, но вече не е нужно — днес вече не ми е нужно да чиракувам.

— Не ви разбирам напълно.

— Светът е променлив, Истърбрук. Открай време е такъв, но напоследък промените стават по-бързо. Темпото се засили — човек трябва да се възползува от това.

— Променлив свят — отекнах замислено.

— Открива нови хоризонти.

Помъчих да се оправдая:

— Знаете ли, боя се, че разговаряте с човек, чието лице е обърнато в обратна посока — към миналото, не към бъдещето.

Венъбълс сви рамене.

— Бъдещето? Кой би могъл да го предвиди? Аз ви говоря за днес, сега, за непосредствения миг! Нищо друго не ме интересува. Новите техники са тук, за да ги използуваме. Вече притежаваме машини, които могат да ни доставят отговора на въпросите за секунди — равни на часове и дни човешки труд.

— Компютри? Електронният мозък?

— От този род.

— Нима машините ще заемат един ден мястото на хората?

— На хората, да. На хората, които представляват само единици мерки за човешка сила, искам да кажа. Ала на Човека — не. Нужен е Човекът-контрольор, Човекът-мислител, който изработва въпросите за машините.

Поклатих глава.

— Човекът-свръхчовек? — вложих подигравателна нотка в гласа си.

— А защо не, Истърбрук? Защо не? Не забравяйте, че знаем или започваме да узнаваме по нещичко за Човека, човешкото животно. Практикуването на онова, което понякога неточно се нарича промиване на мозъци, откри невероятно интересни възможности в тази насока. Не само тялото, но и умът на човека откликва на определени възбудителни средства.

— Опасна доктрина — казах.

— Опасна ли?

— Опасна за подопитния човек.

Венъбълс сви рамене.

— Целият живот е опасен. Ние го забравяме това — ние, които сме отгледани в едно от малките оазисчета на цивилизацията. Защото това е то цивилизацията, Истърбрук. Оазисчета от хора, разхвърляни тук и там, събрали се за взаимно опазване, които са в състояние да надхитрят и да контролират Естеството. Победили са джунглата, но победата им е само временна. Всеки момент джунглата отново ще ги погълне. Някогашни величествени градове днес не са друго, освен могили от пръст, обраснали с буйна растителност, и жалките землянки на хора, които успяват само да живуркат — нищо повече. Животът е винаги опасен, не го забравяйте. Накрая вероятно не само могъщите природни стихии, но и творенията на собствените ни ръце могат да го разрушат. И в този момент сме твърде близо до подобен катаклизъм…

— Разбира се, кой би посмял да отрече това? Но мен ме интригува вашата теория за властта — властта над човешкия ум.

— О, това… — Венъбълс изведнъж се смути. — Вероятно съм преувеличил.

Това негово смущение и охладняването към собствените му предишни твърдения ми се сториха интересни. Венъбълс бе човек, който живееше в усамотение. Оня, който живее сам, изпитва нужда да говори — на някого, на всекиго. Венъбълс се бе разприказвал пред мен и може би се беше издал.

— Човекът-свръхчовек — казах. — Накарахте ме да повярвам в една модерна версия на идеята, уверявам ви.

— В нея няма нищо ново. Определението за Свръхчовека датира от древността. Цели философски течения се основават върху нея.

— Разбира се. Но смятам, че вашият Свръхчовек е по-различен… Той упражнява власт, но никой не подозира, че той е властелин. Седи си на стола и дърпа конците.

Гледах го, докато говорех. Той се усмихна.

— Мен ли виждате в подобна роля, Истърбрук? Много бих искал да е така. Би компенсирало това!

Ръката му се стовари върху коленете и в гласа му внезапно прозвуча дълбока горчивина.

— Не ви предлагам съчувствие — казах. — Съчувствието е безполезно за човек във вашето положение. Но нека кажа, че ако искаме да си представим подобен образ — някой, способен да превърне непредвидената беда в триумф, — вие, според мен, сте точно от този тип!

Той ведро се разсмя.

— Ласкаете ме.

Но очевидно му стана драго.

— Не — отвърнах, — в живота си съм срещал достатъчно много хора, за да разпозная необикновения, свръхнадарения човек, когато го видя.

Боях се да не прекаля; ала нима ласкателството има граници? Потискаща мисъл! Човек трябва да се оглежда и да бяга от подобен капан.

— Питам се, какво всъщност ви кара да ми го кажете? — замислено изрече той. — Това наоколо? — И ръката му небрежно посочи стаята.

— То само доказва, че сте богат човек, който умее да купува умно, да оценява и има вкус — отвърнах. — Ала усещам, че тук се крие друго, освен желание за притежание. Заели сте се да събирате красиви и интересни предмети — и доста пряко ми загатнахте, че не са събрани с печалбите от непосилен труд.

— Точно тъй, Истърбрук, точно така. Както ви казах, само глупците се пребиват от работа. Нужно е да се разсъждава, да се обсъди начинанието от всички страни. Тайната на всеки успех е много проста, но трябва да бъде измислена! Нещо просто. Обмисляш го, започваш да го изпълняваш и — готово!

Загледах се в него. Нещо просто — като например премахването на нежелани личности? Осъществяване на една нужда. Действие, изпълнено без никаква опасност, освен за самата жертва. Замислено от мистър Венъбълс в неговия инвалиден стол, от мистър Венъбълс с огромния гърбав нос като на хищна птица, с разиграната адамова ябълка. И после приведено в изпълнение — от кого? От Тирза Грей?

Внимателно го наблюдавах, когато изрекох:

— Всички тия приказки за далечен контрол ми напомня за нещо, казано от онази странна мис Грей.

— А, нашата мила Тирза! — Гласът му бе мек, снизходителен (но не видях ли клепките му леко да потрепват?). — Какви глупости дърдорят тези две мили дами! И си ги вярват, знаете ли, наистина си вярват! Бяхте ли вече (сигурен съм, че ще ви поканят) на някой от техните смешни сеанси?

Поколебах се, докато накрая мигновено реших как би трябвало да постъпя.

— Да — отговорих, — ходих на един сеанс.

— Е, не намирате ли, че е велика глупост? Или ви порази?

Избегнах погледа му и се опитах да се представя за смутен.

— О, ами… естествено, не успях истински да повярвам. Видяха ми се много искрени, но… — погледнах си часовника. — Представа нямах, че е толкова късно. Тръгвам веднага. Братовчедка ми ще се чуди какво съм правил досега.

— Разведрявали сте скучния следобед на един инвалид. Поздравете Рода. Трябва пак да се съберем на обяд. Утре заминавам за Лондон. В „Сотъби“ има интересна разпродажба. Средновековни френски предмети от слонова кост. Изключително! Надявам се, че ще ги оцените, ако успея да ги купя.

Така, приятелски, се разделихме. Дали, когато забеляза смущението ми за сеанса, в очите му не се бе появила злорада искрица? Така ми се бе сторило, но не бях сигурен. Имах чувството, че започват да ми се привиждат неща.