Агата Кристи
Сивия кон (31)

III

В „Сивия кон“ ме посрещнаха най-нормално. И аз не зная какви особени ефекти бях очаквал, но не стана така.

Тирза Грей, облечена в скромна тъмна вълнена рокля, отвори вратата с деловото:

— А, ето ви и вас. Добре. Веднага ще вечеряме…

Едва ли би могло да бъде по-всекидневно, по-обикновено…

Масата бе наредена за лека вечеря в дъното на облеченото с ламперия преддверие. Поднесоха супа, омлет и сирене. Прислужваше ни Бела. Носеше черна платнена рокля и повече от всякога напомняше персонаж от тълпа в картина от италиански примитивист. Сибил бе по-екзотична. Беше в дълга рокля на пъстри паунови пера, с втъкани златни нишки. Мънистената огърлица я нямаше, но в замяна на това две тежки златни гривни пристягаха китките й. Вкуси малко от омлета и нищо повече. Почти не се обади, беше в някакво отнесено, възвишено настроение. Това би трябвало да ме порази. Но не успя. Ефектът бе театрален и престорен.

Разговорът се поддържаше от Тирза Грей — обсъждаше леко и бъбриво местните събития. Тази вечер тя представляваше типичната английска селска стара мома: забавна, сръчна, вгледана изцяло в непосредственото си обкръжение.

Повтарях си непрестанно: ти си луд, луд! Какво страшно има тук? Дори Бела тази вечер приличаше на полуумна стара селянка, подобно стотици като нея, проста, недокосната нито от образование, нито от по-широк мироглед.

Споменът за разговора с мисис Калтроп ми се струваше фантастичен. Внушили си бяхме, че трябва да очакваме какво ли не! Представата, че Джинджър — Джинджър с боядисаната коса и измисленото име — би могла да е застрашена от тези много посредствени жени, беше направо смехотворна!

Навечеряхме се.

— Кафе няма да има — извини се Тирза. — Не бива да се превъзбуждаме. — Тя стана. — Сибил?

— Да — откликна Сибил и придаде на лицето си израз, който според нея би трябвало да е унесен и неземен. — Отивам да се приготвя…

Бела започна да разтребва масата. Аз пристъпих към окачената на стената табела на старинната странноприемница. Тирза ме последва.

— На тази светлина нищо няма да видите — каза тя.

Беше права. Бледото сиво изображение на фона на тъмната опушена дървена ламперия едва-едва наподобяваше кон. Помещението се осветяваше от слаби електрически крушки, засенчени от плътни абажури.

— Онова червенокосо момиче — как се казваше, — Джинджър някоя си, която бе застанала тук, обеща да я почисти и реставрира — обади се Тирза. — Но вероятно ще забрави. — И подхвърли небрежно: — Работи в някаква лондонска галерия.

Изпитах странно чувство от споменаването на Джинджър с такъв небрежен и снизходителен тон. Загледан в картината, казах:

— Може да е интересна.

— Като картина е много слаба — рече Тирза, — но е час от сградата и е поне на триста години.

— Готово.

Бела изникна от мрака и ни кимна.

— Време е да започваме — обясни Тирза, все тъй делова и енергична.

Последвах я към бившата конюшня.

Както вече казах, в нея не се влизаше откъм къщата. Нощта беше облачна и тъмна, нямаше звезди. От плътния външен мрак пристъпихме в дългата осветена стая.

Нощем конюшнята бе неузнаваема. Денем приличаше на уютна библиотека. Сега се бе превърнала в нещо повече. Лампи имаше, но не бяха запалени. Осветлението беше странично и изпълваше стаята с мека, но студена светлина. В средата на пода имаше нещо като вдигнато на подиум легло или диван. Покрито бе с пурпурна покривка, бродирана с различни кабалистични знаци.

В далечния край стоеше малък мангал, а до него голям бакърен леген, старинен на вид.

В другия край, изправен почти до самата стена, имаше тежък дъбов стол. Тирза ми го посочи.

— Седнете там — каза.

Подчиних се. Държанието й се бе променило. Странното е, че не можех да определя в какво се състои промяната. И следа нямаше от фалшивия окултизъм на Сибил. По-скоро сякаш някаква завеса от нормалното, банално ежедневие се бе привдигнала. Зад нея се разкриваше истинската жена, от която се излъчваше похватът на хирург, пристъпващ към операционната маса за трудна и опасна операция. Впечатлението се засили, когато тя отиде до стенния шкаф и оттам взе нещо като дълъг работен комбинезон. Когато го изнесе на светлината, заприлича ми на изтъкан от метални нишки. Тя нахлузи дълги ръкавици от нещо като фината материя на „противокуршумна жилетка“, каквато ми бяха показали веднъж.

— Трябват предпазни мерки — обясни Тирза.

Изречението ми прозвуча доста зловещо.

А после се обърна към мен с властен, дълбок глас:

— Искам да ви внуша, мистър Истърбрук, че е необходимо да останете на мястото си напълно неподвижен. В никакъв случай не бива да мърдате от стола. Не е безопасно. Това не е детска игра. Служа си със сили, застрашаващи онези, които не знаят как да ги овладяват! — Замълча, сетне запита: — Донесохте ли каквото ви поръчаха да донесете?

Без да продумам, измъкнах от джоба си кафявата велурена ръкавица и я подадох.

Тя я взе и отиде до една метална лампа с гъвкава стойка. Запали лампата и подложи ръкавицата под лъчите й, които имаха странен мътен цвят и превърнаха ръкавицата от топло кафява в безлично сива.

Изгаси лампата и кимна:

— Много подходяща — каза. — Физическите еманации от притежателката й са силни.

Постави я върху нещо като грамаден радиограмофон в дъното на стаята. Сетне леко извиси глас:

— Бела. Сибил. Готови сме.

Първа влезе Сибил. Носеше дълга черна наметка върху пъстрата рокля. Метна я встрани с драматичен жест. Наметката се свлече върху пода като огромно мастилено петно. Сибил пристъпи навътре в стаята.

— Надявам се да мине добре — каза тя. — Знам ли. Моля, не се настройвайте скептично, мистър Истърбрук. Това ми пречи.

— Мистър Истърбрук не е тук, за да се присмива — обади се Тирза.

Тонът й беше мрачен.

Сибил легна върху пурпурния диван. Тирза се приведе над нея и подреди гънките на роклята й.

— Удобно ли ти е? — запита я покровителствено.

— Да, благодаря, мила.

Тирза изгаси някои от лампите. После придърпа нещо, което се оказа балдахин на колела. Постави го така, че засенчваше дивана и хвърляше върху Сибил дълбока сянка сред околния приглушен здрач.

— Силната светлина пречи на пълния транс — обясни тя. — Сега вече сме готови. Бела?

От сянката изникна Бела. Двете пристъпиха към мен. С дясната си ръка Тирза хвана моята лява ръка. Лявата й ръка се улови за дясната на Бела, а лявата ръка на Бела се протегна към моята десница. Ръката на Тирза беше твърда и суха, а на Бела — студена и безкостна, сякаш държах гол охлюв — трепнах от погнуса.

Тирза, изглежда, бе натиснала някакъв бутон, защото от тавана се разнесе приглушена музика. Разпознах погребалния марш от Менделсон.

„Мизансцен — помислих си с укор, — евтини уловки!“

Бях хладнокръвен и критичен, но същевременно усещах някакво скрито и неприятно притеснение.

Музиката спря. Измина време. Долиташе само звукът от дишането — Бела леко хриптеше, Сибил дишаше дълбоко и ритмично.

А после изведнъж Сибил заговори. Но не със своя глас. Бе дълбок мъжки глас, коренно различен от предвзетото произношение на Сибил. С гърлен, чуждестранен изговор.

— Аз съм тук — изрече гласът.

Освободиха ръцете ми. Бела се шмугна в сянката. Тирза каза:

— Добър вечер. Макандал ли е?

— Аз съм Макандал.

Тирза отиде до дивана и отмести балдахина. Меката светлина озари лицето на Сибил. Изглеждаше потънала в дълбок сън. Отпуснато, лицето й беше съвсем различно.

Бръчките се бяха изгладили. Изглеждаше подмладена с години. Дори, бих казал, красива.

Тирза попита:

— Готов ли си, Макандал, да се подчиниш на моите желания и моята воля?

Плътният глас отвърна:

— Готов съм.

— Наемаш ли се да предпазваш тялото на Досу, което лежи тук и което ти сега населяваш, от всяко физическо нараняване и беда? Готов ли си да отдадеш жизнените му сили за моята цел, тъй че целта ми да се постигне чрез него?

— Готов съм.

— Готов ли си така да предоставиш това тяло, че смъртта да премине през него, подчинявайки се на природните закони, които ще намери в тялото на приемника?

— Мъртвите трябва да се отпращат, за да причинят смърт. Тъй ще бъде.

Тирза отстъпи назад. Бела приближи и й подаде едно разпятие. Тирза го постави върху гърдите на Сибил обърнато надолу. После Бела й даде някакво зелено шишенце. От него Тирза изля няколко капки върху челото на Сибил и с пръста си нарисува нещо. Стори ми се, че бе знакът на кръста, но обърнат надолу.

Обясни ми накратко:

— Светена вода от католическата църква в Гарсингтън.

Гласът й прозвуча съвсем нормално, а това, вместо да разпръсне вцепенението ми, стори тъкмо обратното. Направи всичко някак си още по-страшно.

Накрая донесе онази ужасна дрънкалка със змийските прешлени, която бяхме разгледали предишния път. Разклати я три пъти и после я сложи в ръката на Сибил. Отстъпи назад и каза:

— Всичко е готово!

Бела повтори след нея:

— Всичко е готово…

Тирза ми каза тихо:

— Не вярвам да сте кой знае колко поразен от този ритуал, нали? На някои наши гости обаче им въздействува. А за вас, изглежда, това са глупости… Не бъдете толкова самоуверен. Ритуалът — поредица от думи и фрази, осветени от времето и от употреба — въздействува върху човешката душа. Какво извиква масовата истерия на тълпата? Не знаем точно. Ала този феномен съществува. Тези старинни заклинания играят роля — необходима роля според мен!

Бела бе излязла от стаята. Върна се с един бял петел. Беше жив и опитваше да се отскубне.

Тя се наведе и с бял тебешир започна да чертае по пода край мангала и покрай легена някакви странни знаци. Сложи петела с човка върху бялата извита линия около легена и сякаш го закова там.

После начерта още няколко знака, като припяваше нещо с нисък гърлен глас. Не разбирах думите, но както се кланяше и полюляваше, очевидно се довеждаше до състояние на скверен екстаз.

Наблюдавайки ме, Тирза се обади:

— Противно ли ви е? Това е древно, много древно. Смъртното заклинание според старинните рецепти, предавано от майка на дъщеря.

Не проумявах Тирза. С нищо не се опитваше да задълбочи ефекта върху чувствата ми, който би трябвало да се получи от странните изпълнения на Бела. Сякаш умишлено влизаше в ролята на коментатор.

Бела простря ръце над мангала и оттам изскочи игрив пламък. Поръси с нещо пламъците и въздухът се изпълни с гъсто, задушливо ухание.

— Готови сме — обяви Тирза.

Помислих: хирургът взема своя скалпел…

Тя отиде до онова, което бях взел за радиограмофон. Той се отвори и аз видях, че е някакъв голям електрически уред със сложна направа.

Уредът се хлъзна като масичка на колела и тя бавно и внимателно го придвижи близко до дивана.

Наведе се над него, започна да върти копчетата и да си мърмори:

— Компас, север-североизток… градуси… готово. — Взе ръкавицата, нагласи я в определено положение и включи до нея малка виолетова лампичка.

Тогава се обърна към отпуснатата фигура на дивана:

— Сибил Даяна Хелън, освободена си от смъртната си обвивка, над която духът Макандал бди грижовно вместо теб. Свободна си, за да се слееш с притежателката на тази ръкавица. Подобно на всички човешки същества, нейната цел в живота е смъртта. Няма друго последно удовлетворение, освен смъртта. Само смъртта разрешава всички проблеми. Само смъртта дарява пълен мир. Всички велики хора са го знаели. Спомни си Макбет: „След жизнената огненица той спокойно спи.“ Спомни си екстаза на Тристан и Изолда. Любов и смърт. Любов и смърт. Ала от всичко най-велика е смъртта…

Думите кънтяха, отекваха, преповтаряха се — от голямата квадратна машина долиташе глухо бръмчене, лампичките й светеха — главата ми се замая, унесох се. Това, което ставаше, не беше вече никаква шега. Тирза, дала воля на силата си, държеше в пълно подчинение проснатата на дивана фигура. Използуваше я. Използуваше я с определена цел. Смътно осъзнах защо мисис Оливър изпитва страх, и то не от Тирза, а от привидно глупавата Сибил. Сибил притежаваше сила, вродена дарба, напълно независима от ума и от интелекта; това беше физическа сила, силата да се отделя от тялото си. И тъй, отделен, умът й бе не неин, а на Тирза. И Тирза се възползуваше от временното си владение.

Да, но кутията? Какво общо имаше кутията с това? Изведнъж целият ми страх се съсредоточи върху тази огромна кутия. Какви дяволски тайни се трансформираха с нейна помощ? Дали наистина излъчваше някакви физически произведени лъчи, които да влияят на мозъчните клетки? На нечий определен мозък?

Гласът на Тирза продължаваше да отеква:

— Слабото място… винаги има някакво слабо място… дълбоко в тъканта на плътта. Чрез слабостта идва силата — силата и покоят на смъртта… Към смъртта — бавно, естествено, към смъртта — истинският път, естественият път. Телесните тъкани са подвластни на ума… Заповядвай им — заповядвай им… Към смъртта… Смъртта, Завоевателят… Смърт… скоро… много скоро… Смърт… Смърт… СМЪРТ!

Гласът й се извиси в екотлив вик… Друг страховит животински крясък долетя откъм Бела. Тя се вдигна, проблесна нож… петелът издаде ужасяващ задавен грак… В легена шурна кръв. Бела изтича към нас с легена в ръце…

Тя изпищя:

— Кръв… кръвта… КРЪВ!

Тирза грабна ръкавицата от машината. Бела я пое, натопи я в кръвта, върна я на Тирза, която я положи на мястото й.

Гласът на Бела отново се разнесе с оня вдъхновен зов:

— Кръвта… кръвта… кръвта…

Тя хукна в кръг около мангала, после се свлече в спазми на пода. Мангалът припламна и угасна.

Ужасно ми бе прилошало. Пред очите ми тъмнееше, стисках здраво ръчките на стола, целият свят се въртеше пред мен.

Чу се прищракване, бръмченето откъм машината секна.

Гласът на Тирза, ясен и овладян, изрече:

— Старата и новата магия. Древното познание на вярата и новото познание на науката. Съчетани, те ще надделеят!