Агата Кристи
Сивия кон (30)

II

Изпитах чувството, че се прибирам у дома.

Входната врата зееше гостоприемно и като влязох вътре, сякаш товар се свлече от гърба ми.

Мисис Дейн Калтроп се появи в дъното на коридора, помъкнала необяснимо защо огромна яркозелена пластмасова кофа.

— А, ти ли си — каза, — така си и мислех.

Връчи ми кофата. Не знаех какво да я правя и стоях объркан.

— Вън на стъпалата — тросна се тя, сякаш бих могъл да зная.

Подчиних се. Сетне я последвах в същата здрачна, опърпана всекидневна. В камината мъждукаше немощен огън, но мисис Калтроп го разръчка и хвърли едно дебело дърво. После ми махна да седна, седна и тя и ме изгледа ведро и нетърпеливо.

— Е? Докъде стигна?

Запита ме така припряно, сякаш изпускахме влака.

— Казахте да направя нещо. Правя нещо.

— Браво! И какво?

Разказах й. Всичко й разправих. По някакви необясними причини й доверих неща, които сам не знаех докрай.

— Значи тази вечер? — замислено изрече тя.

— Да.

Помълча, очевидно премисляше. Не се сдържах и викнах:

— Това не ми харесва. Бога ми, не ми харесва!

— Че защо да ти харесва?

Естествено, нямах отговор.

— Ужасно се боя за нея!

Тя ме погледна с доброта.

— Нямате представа — казах — колко… колко е смела. Ако по някакъв начин успеят да й навредят…

Мисис Калтроп каза бавно:

— Не виждам, наистина не виждам как биха могли да й причинят някакво зло, в смисъла, който ти влагаш.

— Но те са го правили на други хора.

— Да, май че е така… — Звучеше недоволно.

— Във всяко друго отношение не се боя. Взели сме всички възможни предпазни мерки. Материална беда не би могла да я сполети.

— Но тези хора твърдят, че именно материална е злината, която могат да нанесат — изтъкна мисис Калтроп. — Твърдят, че въздействуват посредством ума върху тялото. Болест — заболяване. Интересно е, дали наистина могат! Ала е ужасяващо! И това трябва да бъде спряно, както вече се разбрахме.

— Но риска го поема само тя — промълвих.

— Все някой трябва да го поеме — невъзмутимо ми отговори тя. — Гордостта ти страда, че не си ти. Преглътни го. Джинджър е родена за ролята, която изпълнява. Умее да владее нервите си, интелигентна е. Няма да те подведе.

— Не за това се тревожа!

— Спри да се тревожиш. От това тя полза няма. Да погледнем нещата в очите. Ако умре от този експеримент, поне ще е за благородна кауза.

— Ах, колко сте жестока!

— Все някой трябва да е — заяви мисис Калтроп. — Винаги предвиждай най-лошото. Представа нямаш как укрепява нервите. В същия миг добиваш увереност, че няма да е чак толкова лошо, колкото си го представяш.

И ми кимна окуражително.

— Може и да сте права — отвърнах неуверено.

Тя отговори, че била напълно права. Пристъпих към подробностите.

— Тук имате ли телефон?

— Разбира се.

Обясних какво искам да направя.

— След това, след като привърша с онова нещо довечера, може да трябва да поддържам постоянна връзка с Джинджър. Да й телефонирам всеки ден. Бих ли могъл да звъня оттука?

— Естествено. При Рода все влизат и излизат хора. А ти не искаш да те подслушват.

— Ще поостана при Рода. После вероятно ще отида в Борнмът. Не ми е позволено да се връщам в Лондон.

— Не се притеснявай за бъдещето — посъветва ме мисис Калтроп. — Мисли само за тази вечер.

— Тази вечер… — Станах. И изтърсих нещо непривично: — Молете се за мен — за нас.

— Разбира се — отвърна мисис Калтроп, изненадана, че е трябвало да го споменавам.

Като излязох от входната врата, внезапно любопитство, ме подтикна да запитам:

— А тази кофа? Тя за какво е?

— Кофата ли? О, за учениците — да събират къпини и листа за църквата. Цветът й е отвратителен, но е удобна.

Отвън ме порази богатството на есента. Каква мека и кротка хубост…

— Дано ангелите и светиите ни закрилят — казах.

— Амин — откликна мисис Калтроп.