Агата Кристи
Сивия кон (3)

II

Някъде след около седмица погледът ми се спря на едно име в некролозите на вестник „Таймс“.

Тъкъртън.

На втори октомври, в болницата „Фалоу-фийлд“, Амбърли, почина Томазина Ан, двадесетгодишна, единствена дъщеря на покойния Томас Тъкъртън, ескуайър, от Карингтън парк, Амбърли, Съри. Канят се само близките. Без цветя.

Никакви цветя за бедничката Томи Тъкър; и ни една „тръпка“ вече от живота в Челси. Изпитах мигновено съчувствие към всички като Томи Тъкър. И все пак, смъмрих се, ти откъде знаеш, че твоите възгледи са правилните? Кой си ти да заключаваш, че си е пропиляла живота? А дали моят живот, моят тих живот на учен, вдаден в книгите, изолиран от света, не е по-пропилян? Живот от втора ръка. Хайде, я си признай, ти получаваш ли някаква „тръпка“ от живота? Не си се и сещал за това! Всъщност не ти е и трябвало. А може да е трябвало? Непривична и неприятна мисъл.

Отпъдих от ума си Томи Тъкър и се заех да преглеждам пощата.

Най-неотложното писмо беше от братовчедка ми Рода Деспард, която молеше за услуга. Хванах се за него, защото тази сутрин не ми се работеше и то беше чудесен предлог да изляза.

Отидох до „Кингс роуд“, взех такси и спрях пред дома на една приятелка — мисис Ариадне Оливър.

Мисис Оливър беше известна авторка на криминални романи. Прислужницата й, Мили, бдеше над господарката си като цербер — бранеше я от набезите на външния свят.

Вдигнах въпросително вежди. Мили кимна утвърдително.

— Вървете при нея, мистър Марк — подкани ме тя. — Тази сутрин е в мрачно настроение. Дано я разведрите.

Изкачих се на втория етаж, чукнах на вратата и влязох без покана. Кабинетът на мисис Оливър беше обширен, тапетите бяха с екзотични птици, които гнездят в тропически дървеса. Самата мисис Оливър, очевидно на ръба на лудостта, кръстосваше стаята и си приказваше сама. Погледна ме безразлично и продължи да кръстосва. Невиждащите й очи пробягваха по стените, поглеждаха през прозореца и от време на време се затваряха в мъчителен спазъм.

— Но защо — провикна се тя към небесата, — защо този идиот не каже веднага, че е видял папагала? Защо да не каже? Не е възможно да не го е видял! Обаче ако спомене, проваля всичко. Трябва да има изход… не може да няма…

Тя изстена, провря пръсти през късата си побеляла коса и вбесено я сграбчи. После ме погледна с прояснен поглед, каза ми:

— Здравей, Марк, аз полудявам! — и продължи да се вайка. — И тази Моника! Колкото повече се мъча да я направя симпатична, толкова по-вбесяваща става… Глупачка… И самодоволна! Моника… Моника ли? Името не й подхожда. Нанси? Дали не е по-добре? Джоан? Всички са все Джоани. Същото е с Ан. Сюзън? Вече съм имала Сюзън. А Лучия? Лучия! Лучия! Лучия не е зле. Червенокоса. С поло… Черни чорапогащи? Във всички случаи — с черни чорапи.

Този мимолетен ведър лъч бе угасен от спомена за папагала и мисис Оливър се понесе пак отчаяно из стаята — местеше разсеяно предмети от маса на маса; внимателно постави калъфката с очилата в една лакирана кутия, в която вече имаше китайско ветрило, въздъхна дълбоко и заяви:

— Добре, че си ти!

— Много сте мила.

— Можеше да е всеки друг. Някоя глупачка с молба да открия благотворителен базар или агентът за застраховката на Мили, която тя за нищо на света не желае, или водопроводчикът (това нямаше да е чак толкова лошо, нали?). Или пък някой за интервю — с вечните притеснителни въпроси, всеки път все едни и същи. Кое ви подтикна към писането? Колко книги сте издали досега? Колко печелите? И т.н., и т.н. На ни един не зная отговора и се държа като глупачка. Ала какво значение има всичко това, след като всеки миг ще полудея заради това какаду?

— Не ви хрумва как да стане, така ли? — изрекох съчувствено. — Май по-добре да си вървя.

— Не, не — недей. Ако не друго, поне ме развличаш.

Приех този двусмислен комплимент.

— Искаш ли цигара? — попита мисис Оливър почти гостоприемно. — Тук някъде бяха. Погледни в капака на машинката ми.

— Имам, благодаря. Заповядайте. А, да, вие не пушите.

— Нито пия — каза мисис Оливър. — А нямаше да е лошо. На ония американски детективи, дето шишето с уиски им е винаги подръка в чекмеджето за яките, алкохолът веднага им разгадава загадките. Да ти кажа, Марк, направо не разбирам как се измъкват убийците в истинския живот. Според мен, още в мига след убийството всичко е пределно ясно.

— Глупости. Вие колко убийства имате досега?

— Най-малко петдесет и пет — заяви мисис Оливър. — Самото убийство е лесна работа. Мъчното е да го прикриеш. Защо да не си го извършил ти, а някой друг? След като просто се набиваш в очи.

— Но не и в завършения текст — обадих се аз.

— Е, да, а знаеш ли това какво ми струва? — мрачно кимна мисис Оливър. — Разправяй си каквото щеш, не е естествено няколко души да са на местопрестъплението, когато Б. е убит, и всеки един от тях да има мотиви да убие Б. — освен ако Б. е наистина отвратителен, а в такъв случай на всички ще им бъде все едно убит ли е бил или не и никак няма да ги интересува кой точно го е убил!

— Разбирам затруднението ви — казах. — Но след като петдесет и пет пъти сте го преодолявали, ще го преодолеете и този път.

— И аз това си казвам — усмихна се мисис Оливър, — повтарям си го непрекъснато, но при всяка нова книга загубвам увереност, а сега направо съм отчаяна.

И пак си сграбчи косите и започна да ги дърпа неистово.

— Спрете — викнах й. — Ще ги измъкнете из корен.

— Глупости! — възрази мисис Оливър. — Косата е яка. Макар че като имах шарка — бях на четиринайсет, — ми опада от високата температура. Голям срам. Шест месеца я чаках да порасне! Ужасно нещо за момиче — те са суетни. Сетих се пак оня ден, като посетих Мери Делафонтейн в онази болница. Косата й падаше също като моята тогава. Смятала, каза, щом се посъвземе, да си лепне отпред изкуствена коса. Ако си на шейсет, май не винаги пораства отново.

— Онази вечер наблюдавах как едно момиче оскуба косите на друго — рекох. Забелязах лека нотка на гордост в гласа си — като на човек, вътре в самия живот.

— Ти какви странни места посещаваш? — запита мисис Оливър.

— Едно кафене в Челси.

— О, Челси! — възкликна тя. — Според мен там всичко може да се случи. Битници, „спътници“, досадници и това ново „изгубено поколение“! Гледам да не пиша за тях — боя се, че ще объркам названията. Предпочитам да плувам в свои води.

— Като например?

— Ами например хора по време на презокеанско пътешествие, случки в старчески домове, в енорийски съвети, благотворителни разпродажби, музикални фестивали, продавачки в магазини, разни комитети, чистачки, млади хора, тръгнали да обикалят света с научни цели, ей такива…

Тя млъкна, задъхана.

— Но то не е никак малко — казах.

— И все пак ще трябва да ме заведеш в някой от твоите барове в Челси — да си поразширя кръгозора — замислено изрече мисис Оливър.

— Когато кажете. Тази вечер?

— Не, не тази вечер. Сега съм заета, пиша — или по-скоро тревожа се, че не мога да пиша. Това е най-досадното на писателството — макар че всъщност всичко е досадно, освен оня миг, в който си въобразяваш, че те осенява някоя прекрасна идея, и нямаш търпение да започнеш. Кажи, Марк, възможно ли е да се убие човек с дистанционно управление?

— Какво разбирате под дистанционно управление? Натискаш копче и отправяш смъртоносен радиоактивен лъч?

— Не, не, не научна фантастика — тя млъкна и се замисли. — Имам предвид черната магия.

— Восъчни фигурки и по тях карфици?

— Какви ти восъчни фигурки! — смъмри ме мисис Оливър. — Но стават странни неща — и в Африка, и в Карибието. Непрестанно го чувам. Как туземците се сгърчват и умират. Ву-ду, или жу-жу… Все едно — знаеш за какво приказвам.

Отговорих, че напоследък подобни неща се отдават на силата на внушението. Съобщава се на жертвата, че шаманът я е обрекъл на смърт — останалото го върши подсъзнанието.

Мисис Оливър изсумтя.

— Ако някой ми подметне, че са ме осъдили да легна и да умра, с огромно удоволствие ще срина очакванията му!

Засмях се.

— В жилите ви тече вековна скептична европейска кръв. Нямате предразположение.

— Значи все пак според теб би могло да се случи?

— Не съм достатъчно сведущ по въпроса. Откъде ви хрумна? Да не би новият ви шедьовър да е „убийство по внушение“?

— А, не. Задоволявам се със старомодна отрова за мишки или арсеник. Или с безотказния тъп предмет. Не обичам огнестрелни оръжия. Те са ми прекалено сложни. Но ти не си дошъл да говорим за книгите ми, нали?

— Така е. Всъщност братовчедка ми Рода Деспард урежда църковен празник и…

— Никога вече! — възкликна мисис Оливър. — Да ти кажа ли какво ме сполетя последния път? Организирах играта „Гонение на убиец“ и първото, на което се натъкнахме, беше истински труп! Още не мога да дойда на себе си!

— Няма да има такава игра. От вас се иска само да стоите в една шатра и да подписвате книгите си — срещу пет шилинга.

— Добреее — колебливо кимна мисис Оливър. — Това може. Ще трябва ли да откривам празненството? Или да бръщолевя безсмислици? Или да нося шапка?

Успокоих я, че ни едно от тези неща не се очаква от нея.

— За не повече от час-два — прилъгах я аз. — После ще се играе крикет — всъщност не, сега не е сезонът за крикет. Може би детски танци. Или състезание на маски…

Прекъсна ме лудият крясък на мисис Оливър:

— Това е! Бал след крикет! Ами да! Той го вижда от прозореца… да се издига във въздуха… и това го отвлича — и той не споменава за папагала! Колко е хубаво, че дойде, Марк. Да си жив и здрав!

— Не разбирам…

— Ти не, но аз разбирам — заяви тя. — Прекалено е сложно и не ми се губи време да обяснявам. Драго ми е, че те видях, но още по-драго ще ми е да си тръгнеш. Веднага!

— Разбира се. А за празненството…

— Ще си помисля. Сега ме остави на мира. О, Боже, къде са ми очилата? Ама как изчезват тези предмети…