Агата Кристи
Сивия кон (29)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

— Наистина ли ще ходиш на сеанс у Тирза? — запита Рода.

— А защо не?

— Не знаех, че подобни неща те интересуват, Марк.

— Не чак толкова — отвърнах искрено. — Но тези трите са много странни. Бих искал да им видя представлението.

Трудно ми бе да разговарям непринудено. С крайчеца на окото видях, че Хю Деспард ме гледа замислено. Беше проницателен човек, прекарал бурен живот. От хората, чието шесто чувство надушва опасността. Сега, изглежда, я долавяше, разбираше, че ме подтиква не само любопитството.

— Тогава и аз идвам с теб — ведро заяви Рода. — Отдавна ми се иска.

— В никакъв случай, Рода! — вдигна глас Деспард.

— Но аз не вярвам в духове и тем подобри, Хю. Ти знаеш. Отивам да се забавлявам!

— Тия работи не са за забавление — отвърна Деспард. — Нищо чудно в тях да има нещо истинско. И не се отразяват добре на хора, които участвуват от „чисто любопитство“.

— Тогава накарай и Марк да се откаже.

— Марк отговаря за себе си — натърти Деспард.

И отново ме измери с оня поглед. Убеден бях, че предугажда някаква скрита моя цел.

Рода се поядоса, но после й мина, а когато същата сутрин случайно срещнахме в селото Тирза Грей, Тирза също бе непреклонна по въпроса.

— Здравейте, мистър Истърбрук, чакаме ви тази вечер. Дано се представим добре. Сибил е прекрасен медиум, но не се знае предварително какво ще излезе. Дано не ви разочароваме. За едно ви моля. Наблюдавайте без предразсъдъци. Почтеният наблюдател е винаги добре дошъл — лошо е, когато се гледа с насмешка и подигравка.

— И аз исках да дойда — обади се Рода. — Но Хю е толкова предубеден! Нали го знаете.

— Тъй или инак, нямаше да ви допусна — прекъсна я Тирза. — Един външен човек е достатъчен. — Извърна се към мен. — Предлагам да похапнете с нас. Преди сеанс вечеряме много леко. Към седем? Добре, очакваме ви.

Кимна, усмихна се и бързо се отдалечи. Загледах се след нея тъй вглъбен в собствените си мисли, че изобщо не чух какво ми е казала Рода.

— Какво каза? Извинявай.

— Напоследък си много особен, Марк. Откакто си дошъл. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Какво да се е случило?

— Книгата ти ли не върви? Или нещо друго?

— Книгата ми ли? — В този миг изобщо не се сещах за книгата. После бързо кимнах: — А, да, книгата! Бутам я полека-лека.

— Ти май си се влюбил — каза тя обвинително. — Да, да, това е. Влюбването се отразява на мъжете по ужасен начин — изпива им ума. При жените е тъкмо обратното — те разцъфтяват, засилват и стават двойно по-красиви. Странно, нали, че жените се разхубавяват, а мъжете заприличват на метиляви овци!

— Благодаря! — отвърнах.

— О, не ми се сърди, Марк. Намирам го прекрасно и много се радвам. Тя наистина е чудесна.

— Коя е чудесна?

— Хърмия Редклиф, коя друга! Да не мислиш, че нищо не знам? Отдавна го чакам. И е точно за теб — хубава и умна; напълно подходяща.

— Това — заявих — е най-долното нещо, което можеш да кажеш за някого.

Рода ме погледна.

— Така е — отговори.

Извърна се и обяви, че отивала да поухажва месаря. Аз заявих, че ще се отбия във викарията.

— Но не за да моля викария да обявява предстоящия ми брак! — прекъснах я навреме.