Агата Кристи
Сивия кон (26)

Глава четиринадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

— Е, сега вече сме съвсем сигурни! — възкликна Джинджър.

— И преди бяхме сигурни.

— Да — относително. Но сега вече — окончателно!

Замълчах. Представих си как мисис Тъкъртън пътува към Бирмингам. Как влиза в Общинските сгради — и се среща с мистър Брадли. Нейното притеснение… неговата успокояваща приветливост. Той умело изтъква, че не съществува никакъв риск. (Пред мисис Тъкъртън на това е трябвало да се наблегне.) Виждам я как си тръгва, без да се е обвързала. Изчаква идеята да пусне корени в съзнанието й. Може да е отишла да се види с доведената си дъщеря или дъщерята си е отишла у дома за почивните дни. Нищо чудно да са разговаряли, да се е споменало за женитба. И през цялото време мисълта за ПАРИТЕ — не някаква дребна сума, не мизерно подаяние, а купища пари, големи пари, пари, с които можеш да сториш всичко, каквото пожелаеш! И те да се изсипят в ръцете на това разпасано, невъзпитано момиче, което кисне в кафенетата на Челси с протрити джинси и раздърпани пуловери, в компанията на отвратителните си пропаднали приятели! Откъде-накъде такова същество, такова никакво момиче, от което нищо няма да излезе, ще получи всички тези пари?!

И тъй — ново посещение в Бирмингам. Пак недомлъвки, пак уверения. Накрая, обсъждане на условията. Неволно се усмихнах. Мистър Брадли не е успял да наложи своето докрай. Тя се е пазарила дълго. Ала накрая се споразумяват, подписват се съответните документи и после какво?

Тук фантазията ми се изчерпа. Не знаехме нищо за това. Отърсих се от размишленията си и видях, че Джинджър ме наблюдава. Попита ме:

— Успя ли да проумееш?

— Откъде знаеш за какво съм мислил?

— Започвам да разбирам как върви мисълта ти. Мъчеше се да разбереш, нали, проследявайки я до Бирмингам и оттам нататък?

— Да. Но засякох. След като тя уговори нещата в Бирмингам — какво е станало след това!

Спогледахме се.

— Рано или късно, някой трябва да открие какво точно се върши в „Сивия кон“ — заяви Джинджър.

— Но как?

— Не зная… Няма да е лесно. Никой, който е ходил там, който го е сторил, няма да си признае. А в същото време те са единствените, които могат да кажат. Трудно е… Питам се…

— Дали да не се обърнем към полицията? — подсказах аз.

— Да. В края на краищата вече знаем нещо определено. Но достатъчно ли е то, за да се вземат мерки?

Поклатих глава.

— Доказателства за намерения. Това стига ли? Тази глупост с „желанието за смърт“! О — изпреварих думите й, — може да не е глупост, но на съда ще му прозвучи като глупост. Нямаме и представа как точно се извършва работата.

— Добре — трябва да разберем. А как?

— Нужно е да видим или да чуем със собствените си очи и уши. Но в тяхната огромна стая няма ни едно място, където човек да се скрие, а според мен онова, каквото и да е това „онова“, се подготвя точно там.

Джинджър се изпъна на стола, тръсна глава като буен териер и заяви:

— Има само един начин да се разбере какво точно става. Ти трябва да бъдеш истински клиент!

Изгледах я слисано.

— Истински клиент ли?

Да. Ти или аз, все едно кой от двама ни, трябва да иска някой да бъде премахнат от пътя му. Един от двама ни трябва да отиде при Брадли и да го уреди.

— Това не ми харесва — отвърнах рязко.

— Защо?

— Защото крие опасни последствия.

— За нас ли?

— Може би. Но аз всъщност мисля за жертвата. Нужна ни е жертва — трябва да посочим име. И не може да е някаква измишльотина. Може да проверят — всъщност те сигурно ще проверят, не смяташ ли?

Джинджър се позамисли и после кимна.

— Да. Жертвата трябва да е действителна личност с истински адрес.

— Точно това не ми харесва.

— И ще ни трябва истинска причина, за да искаме да се отървем от нея.

Замълчахме, докато обсъждахме тази страна на положението.

— Лицето, което и да е то, ще трябва да е съгласно — изрекох бавно. — А това значи да искаме твърде много.

— Необходимо е цялата инсценировка да е убедителна — каза Джинджър. — Но има едно, в което ти беше прав оня ден. Слабото място на цялата тяхна работа е, че са притиснати за врата. Историята трябва да остане в тайна, ала не в пълна тайна. Бъдещите им клиенти трябва някак си да научават за тях.

— Най-много ме удивлява, че полицията не е и дочула. А нали тъкмо тя знае всичко за различните криминални деяния в страната?

— Да, но според мен причината е, че това във всякакъв смисъл е любителско представление. Не е професионално. Не участвува ни един криминален престъпник. Не е като да наемеш гангстер да убие някого. Всичко е частно.

Казах й, че май е права. Джинджър продължи:

— Да кажем сега, че ти (или аз — ще огледаме и двете възможности) отчаяно искаш да се отървеш от някого. Кого бихме искали ти или аз да премахнем от пътя си? Аз имам този мой мил стар чичо Мървин — след смъртта му ще получа голямо наследство. Аз и един братовчед в Австралия сме единствените останали от рода. Значи мотив има. Но той е прехвърлил седемдесетте и е леко склерозирал, тъй че по-разумно ще е да изчакам естествения му завършек — освен ако страхотно съм закъсала за пари, а че това не е така, би могло да се докаже. Освен това много е мил, много го обичам и куку или не, животът му доставя радост — не ми се ще да му отнемам нито миг, нито пък да рискувам подобно нещо! А ти? Очакваш ли наследство от роднини?

Поклатих глава.

— От ни един.

— Жалко. Ами ако се спрем на изнудване? Макар че ще е много сложно. Да беше поне депутат или от Външно министерство, или бъдещ министър, щеше да е друго. С мене е същото. Преди петдесет години би било далеч по-лесно. Разобличаващи писма или голи снимки — обаче това днес е нищо! Сега всички са като Уелингтънския дук, който казал: „Публикувайте и вървете по дяволите!“ Е, какво друго ни остава? Многоженство? — изгледа ме укорително. — Жалко, че никога не си се женил. Иначе щяхме да го съчиним.

Нещо в погледа трябва да ме е издало. Джинджър веднага разбра.

— Извинявай — каза. — Май бръкнах в някаква рана?

— Не — отговорих. — Няма рана. Отдавна е зараснала. Вече никой не си спомня за това.

— Ти си се женил, така ли?

— Да. Докато следвах. Пазехме го в тайна. Тя не беше — искам да кажа, че близките ми нямаше да я приемат. Дори не бях пълнолетен. Излъгахме за възрастта.

Замълчах, заровен в миналото.

— Тъй или иначе, щяхме да се разделим — изрекох бавно. — Сега го зная. Беше хубавка, беше много сладка… но…

— Какво се случи?

— Отидохме в Италия на дълга ваканция. Стана злополука — автомобилна катастрофа. Бе убита на място.

— А ти?

— Аз не бях в колата. Тя беше… с един приятел.

Джинджър ме стрелна с поглед. Смятам, че разбра какво точно ми е било. Потресението от откритието, че момичето, за което съм се оженил, не е било вярна съпруга. Джинджър отново стана делова.

— В Англия ли се оженихте?

— Да. Регистратурата в Питърсбъро.

— Но тя загина в Италия?

— Да.

— Следователно в Англия няма отметка за смъртта й?

— Не.

— Тогава какво повече ти трябва? Господ чу молбата ни. Виж колко е просто: ти си безумно влюбен в някоя, искаш да се ожениш за нея — но не знаеш дали съпругата ти е още жива. Разделени сте от години и нямаш от нея никаква вест. Готов ли си на такъв риск? И докато се колебаеш, тя изведнъж изниква! Като гръм от ясно небе! Отказва да ти даде развод и заплашва да отиде при любимата ти и всичко да й каже!

— А коя е любимата ми? — запитах притеснено. — Ти ли?

Джинджър се възмути.

— Не, разбира се! Не съм от този тип — аз вероятно ще съм готова да заживея с тебе в грях. Не, много добре знаеш кого имам предвид — тя, според мен, е точно такава! Бездушната брюнетка, с която ходиш. Много предвзета и сериозна!

— Хърмия Редклиф?

— Именно. Гаджето ти!

— Кой ти каза за нея?

— Попи, кой друг. И освен това е богата, нали?

— Много е заможна. Но…

— Ясно, ясно. Не съм казала, че се жениш за парите й. Не си от тях. Но мръсното мозъче на Брадли ще помисли точно това… Чудесно. Тогава ето какво: тъкмо се готвиш да поискаш ръката на Хърмия, появява се нежеланата съпруга от миналото. Пристига в Лондон и маслото е в огъня. Ти настояваш за развод — тя отказва. Гори за отмъщение. И тогава ти научаваш за „Сивия кон“. Обзалагам се на каквото искаш, че Тирза и оная полуумна селянка Бела са сметнали, че точно за това си отишъл при тях. Решили са, че все още се колебаеш и така се изяснява словоохотливостта на Тирза. Чиста търговска реклама.

— Напълно е възможно! — прехвърлих в ума си въпросния ден.

— Посещението ти при Брадли ги е доубедило. Захапал си въдицата! Ти си бъдещ…

Замлъкна победоносно. Звучеше убедително, ала не ми беше докрай ясно…

— И все пак смятам — обадих се, — че ще направят внимателно проучване.

— Сигурно — кимна Джинджър.

— Да се измисли въображаема съпруга, възкръснала от миналото, е лесно, но те ще искат подробности — къде живее и всичко останало. А започна ли да увъртам…

— Няма защо да увърташ. За да е всичко като истинско, съпругата трябва да я има — и ще я има!… Стегни се! — нареди Джинджър. — Аз съм твоята съпруга!

Погледнах я смаяно. Или по-точно — ужасено. Как се е удържала да не прихне, не знам.

Тъкмо се съвземах, когато тя каза:

— Не се стряскай толкова. Не ти правя предложение.

Окопитих се.

— Не знаеш какво приказваш!

Знам много добре! Това, което ти предлагам, е напълно осъществимо — и предимството е, че няма да въвлечем някое невинно създание в незнайна опасност.

— Но на опасност се излагаш ти.

— То си е моя работа.

— Не, не е. И освен това никой няма да ти повярва.

— О, и още как! Обмислила съм го. Наемам мебелирано жилище, пристигам с един-два куфара, облепени с чуждестранни етикети. Наемам апартамента на името на мисис Истърбрук — и кой е тоя, който ще оспори, че аз не съм мисис Истърбрук?

— Всеки, който те познава.

— Никой, който ме познава, няма да ме види. Отсъствувам от работа, болна съм. Малко боя за коса — каква всъщност беше жена ти — тъмнокоса или руса? Не че е от такова значение.

— Тъмнокоса — отвърнах машинално.

— Добре, не ми се щеше да се изрусявам. С други дрехи и с много грим и най-добрата ми приятелка ще ме отмине безразлично! А тъй като ти от петнайсетина и повече години не си имал съпруга, всеки ще повярва, че аз съм тя. Още по-малко пък в „Сивия кон“ ще се усъмнят, че не съм тази, за която се представям. Ако ти си готов да подпишеш документ за голяма сума, че ще остана жива, не вярвам да заподозрат, че аз не съм истинският предмет на облога. Не си свързан с полицията — ти си истински клиент. Могат да удостоверят женитбата, като прегледат старите регистри в „Съмърсет Хауз“. Могат да засекат дружбата ти с Хърмия и тъй нататък — тогава защо да се съмняват?

— Но ти не осъзнаваш трудностите, риска!

— Рискът да върви по дяволите! — тросна се Джинджър. — С удоволствие ще ти помогна да спечелиш тия жалки стотина лири, или колкото са там, от акулата Брадли!

Погледнах я. Много я харесвах… Червените коси, луничките, смелия й дух. Ала не можех да я подложа на рисковете, които искаше да поеме.

— Не съм съгласен, Джинджър — отвърнах. — Ами ако нещо се случи?

— На мен?

— Да.

— Това не е ли моя лична работа?

— Не. Аз те въвлякох.

Тя кимна замислено.

— Да, до известна степен. Но има ли значение кой е започнал пръв? Сега и двамата сме вътре и трябва да направим нещо. Говоря сериозно, Марк. Не се преструвам, че уж всичко е шега. Ако онова, което смятаме за вярно, наистина е вярно, то е ужасно! И трябва да бъде спряно! Разбираш ли, не е убийство при възбуда, от омраза или от ревност; не и от алчност — човешката слабост да се убива за печалба, но сам да си поемаш риска. То е убийство-сделка, убийство, при което е все едно кой или каква е жертвата. Така е — додаде тя, — ако всичко това е вярно. Погледна ме разколебана.

— Наистина е вярно — отговорих. — И затова се страхувам за теб.

Джинджър подпря лакти на масата и се залови да ме оборва.

Отупахме въпроса от всички страни, отпред назад и отзад напред, спорихме, повтаряхме се, а стрелките на часовника върху камината ми бавно се въртяха.

Накрая Джинджър обобщи:

— Ето какво! Предупредена съм и затова не съм толкова уязвима. Зная какво ще се опита някой да ми стори. И нито за миг не вярвам, че онази ще успее да ми го стори! Ако всеки притежава „желание за смърт“, то моето е недоразвито! Здрава съм. И просто не мога да повярвам, че ще образувам камъни в жлъчката или пък менингит само защото някаква си Тирза рисувала по пода пентаграми или Сибил изпадала в транс, или каквото правят тези жени!

— Мисля, че Бела принася в жертва бял петел — обадих се замислено.

— Признай, че това са отвратителни глупости!

— Но всъщност не знаем какво точно правят — изтъкнах аз.

— Не. И затова е толкова важно да открием. Но ти вярваш ли, вярваш ли наистина, че поради онова, което тези трите вършат в конюшнята на „Сивия кон“, аз, в моето лондонско жилище, ще заболея от смъртоносна болест? Не, не вярваш!

— Не — кимнах. — Не мога да повярвам. Обаче аз се…

Спогледахме се.

— Да — призна Джинджър. — И това ни е слабото място.

— Слушай — казах. — Хайде да го направим обратно. Нека аз да съм този в Лондон. Ти да си клиентката. Ще измислим нещо…

Но Джинджър разпалено клатеше глава.

— Не, Марк. Няма да стане. По няколко причини. Най-съществената е, че в „Сивия кон“ вече ме познават като лекомислена и свободна. Ще измъкнат всичко за живота ми от Рода — а в него няма нищо. Докато ти си вече в идеално положение — притеснен клиент, който души наоколо, все още колебаещ се да се реши. Не, така трябва да стане.

— Не ми харесва. Не искам да се тревожа за тебе — сама някъде, с измислено име, без никой да те пази. Смятам, че преди да се впуснем в тази работа, трябва да отидем в полицията — сега, докато още не сме започнали.

— Съгласна съм — бавно отговори Джинджър. — Мисля, че ти трябва да отидеш. Имаш какво да им съобщиш. Коя полиция? Скотланд Ярд ли?

— Не — казах. — Криминалният инспектор Лежьон е най-подходящ.