Агата Кристи
Сивия кон (24)

Глава дванадесета

Разказва Марк Истърбрук

 

След три дни Джинджър ми телефонира.

— Имам нещо за теб — каза. — Име и адрес. Запиши ги.

Взех си бележника.

— Казвай.

— Името е Брадли, адресът — блок 78, Общински сгради, Бирмингам.

— Господи, това пък какво е?

— Нямам представа! Съмнявам се, че и Попи знае.

— Попи ли? Да не би…

— Да. Обработих я чудесно. Казах ти, че стига да поискам, ще измъкна нещо от нея. Щом я размекнах, всичко се уреди.

— И как го направи? — запитах нетърпеливо.

Джинджър се засмя.

— По системата „Женска солидарност“. Няма да разбереш. Състои се в това, че ако някое момиче довери нещо на друго момиче, все едно че нищо не е станало. Според нея то е без значение.

— Остава си, тъй да се каже, вътре в профсъюза, така ли?

— Може и така. Обядвахме заедно и аз се разприказвах за моята любов, за ужасните пречки — женен мъж с нетърпима жена католичка, не му дава развод, животът му е ад. Казах, че е болна, в постоянни болки, но има още дълги години живот. И за самата нея ще е най-добре, ако може да умре. Казах, че съм решила да се обърна към „Сивия кон“, обаче не знам как точно да се свържа — а и вероятно ще е ужасно скъпо. Тогава Попи отговори: „Да, ужасно е скъпо.“ Чувала, че искат цяло състояние. Рекох: „Нищо, аз очаквам наследство.“ И то не е лъжа — от един чичо на баща ми — чудесен е и не искам да умира, но фактът си е факт. Дали пък, попитах, няма да може да се плаща на вноски? И как да се свържа? И тогава Попи ми издиктува името и адреса. Първо се отивало при него, ми обясни, за да се уреди деловата част!

— Невероятно! — възкликнах.

— Да, наистина.

Замълчахме. Запитах смаян:

— И тя го каза тъй — направо? Не я ли беше… страх?

Джинджър ме сряза нетърпеливо:

— Нещо не разбираш. Това, че ми е казала, не значи нищо. И освен това, Марк, ако каквото мислим, излезе вярно, фирмата би трябвало да се рекламира, не е ли така? Нали им трябват нови клиенти?

— Лудост е, че вярваме неща от този род.

— Добре де, луди сме. Ще отидеш ли до Бирмингам да се срещнеш с мистър Брадли?

— Да — отговорих. — Ще се видя с мистър Брадли. Стига да съществува.

Почти не вярвах, че съществува. Но не бях прав. Мистър Брадли съществуваше!

„Общинските сгради“ представляваха огромен кошер от кантори. Номер седемдесет и осем беше на третия етаж. Върху стъклото на външната врата бе изписано с красиви черни букви: „С. Р. Брадли, КОМИСИОНЕР“. А отдолу, с по-малки — „Моля, влезте“.

Влязох.

Малкото преддверие беше пусто, а вратата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН бе полуотворена. Един глас иззад нея каза:

— Влезте, моля.

Вътрешната стая беше по-голяма. Имаше бюро, един-два меки стола, телефон, картотеки с досиета, а зад бюрото седеше мистър Брадли.

Бе дребен тъмнокос човечец с проницателни черни очи. Облечен в тъмен костюм, той представляваше олицетворение на благоприличието.

— Ако обичате, затворете вратата — любезно помоли той. — И седнете. Този стол е много удобен. Цигара? Не? Е, кажете — с какво мога да ви услужа?

Погледнах го. Чудех се как да започна. Представа нямах какво да му кажа. И мисля, че от чисто отчаяние го атакувах с тази дума. А нищо чудно да са ме предизвикали малките като мъниста очи.

— Колко? — запитах.

Това, изглежда, го постресна, но не така, както би трябвало да бъде стреснат. Не сметна, както аз бих сметнал на негово място, че някакъв побъркан е нахлул в кантората му.

Повдигна вежди.

— Ах, ах, ах — възкликна той. — Май не си губите времето, нали?

Не отстъпвах.

— Какъв е отговорът?

Той поклати неодобрително глава.

— Работите не стават така. Трябва всичко да си върви по реда.

Свих рамене.

— Както обичате. А какъв е редът?

— Още не сте се представили. Не зная как се казвате.

— Засега — заявих — все още не съм склонен да ви го кажа.

— Предпазлив сте.

— Предпазлив съм.

— Прекрасно качество, но не винаги полезно. Кой ви праща? Кой ни е общият приятел?

— И това няма да ви кажа. Един мой приятел има приятел, който познава ваш приятел.

Мистър Брадли кимна.

— Мнозина от клиентите ми се появяват така. Някои от проблемите са малко… деликатни. Разбирам, че знаете професията ми.

Не ме изчака да отговоря. Избърза той да отговори.

— Агент по конните надбягвания — каза. — Очевидно се интересувате от… коне?

Поспря, преди да изрече последната дума.

— Не съм запалянко — отвърнах небрежно.

— Конят участвува в какво ли не. В надбягвания, в лов, в пренасяне на товари. Мен ме интересуват спортните му изяви. Залаганията. — Позамълча и после някак между другото запита: — Някой определен кон ли имате предвид?

Свих рамене и се хвърлих с главата напред:

— Един сив кон…

— А, отлично, чудесно. Самият вие, ако ми позволите, ми се струвате черен кон. Ха, ха! Успокойте се. Няма защо да се тревожите.

— Така си мислите вие! — отвърнах грубо.

Мистър Брадли стана още по-кротък и мил.

— Не зная какво чувствувате. Но ви уверявам, че няма защо да се тревожите. Самият аз съм адвокат — лишен от права, то се знае — добави в скоби и някак закачливо. — Иначе щях ли да съм тук? Но ви уверявам, че владея законите. Всичко, каквото препоръчвам, е напълно законно и редно. Въпрос на облог. Човек е в правото си да се обзалага за абсолютно всичко: дали ще вали утре, дали руснаците могат да изпратят човек на Луната и дали жена ви ще роди близнаци. Или пък дали мистър Б. ще умре преди Коледа и ще доживее ли мисис С до стотака. Човек преценява според интуицията си или както там се казва! Виждате колко е просто.

Все едно че някой хирург ме окуражаваше, преди да ме оперира. Успокоителният тон на терапевта мистър Брадли бе направо съвършен.

Изрекох бавно:

— Тази работа със „Сивия кон“ не ми е съвсем ясна.

— Какво ви безпокои? Да, мнозина се тревожат. И божите, и земните неща, Хорацио и прочие, и прочие, както е казал Шекспир. Да си призная, сам аз не я разбирам. Но дава резултати. Дава резултати по най-чудотворен начин.

— Не бихте ли ми казали нещо повече за това?…

Влязъл бях вече в ролята — боязлив, нетърпелив… и уплашен. Бе поведение, с което мистър Брадли очевидно беше привикнал да се справя.

— Познавате ли мястото?

Набързо реших. Неразумно щеше да е да лъжа.

— Аз… ами… да, бях там с един приятел. Те ме заведоха…

— Очарователна стара пивница. Историческо място. А и те как прелестно са я възстановили! Значи я познавате. Имам предвид моята приятелка мис Грей?

— Да, да, разбира се. Изключителна жена!

— Нали? Да, нали? Много точно се изразихте. Изключителна жена. С изключителна дарба!

— Ако е вярно всичко, което казва, че било по силите й! Според мен… напълно… ами да — невъзможно?

— Именно. В това е цялата работа. Нещата, които твърди, че може да вижда и да върши, са невъзможни! Всеки ще го каже. В един съд например…

Черните мънистени очички се впиваха в мене. Мистър Брадли повтори думите много натъртено.

— В едно съдилище например направо ще й се изсмеят! Ако тази жена рече да се изправи на подсъдимата скамейка и да признае, че е извършила убийство, убийство посредством дистанционно управление или със сила на волята, или с каквото си ще идиотско име да го нарече, признанието й ще бъде отхвърлено! Дори ако в изявлението й се крие чиста истина (нещо, в което разумни хора като вас и мен и за секунда не могат да повярват!), това не би могло да се приеме от закона. В очите на закона убийство посредством дистанционно управление не е убийство. То си е чиста глупост. И в това е прелестта на цялата работа — както сам ще се уверите, ако поразмислите!

Окуражаваше ме. Убийство, извършено с помощта на окултните сили, не бе убийство според английския закон. Ако наемех гангстер да извърши убийство с тъп предмет или с нож, аз щях да съм свързан с него — съучастник преди деянието, в заговор с него. Ала ако наемех Тирза Грей да използува черните си магии, тези черни магии не се приемаха като доказателство от съда. Именно в това според мистър Брадли се криеше прелестта на замисъла.

Вроденият ми скептицизъм се разбунтува. Избухнах разпалено:

— Но дявол да го вземе, това е фантастично! Не го вярвам. Не е възможно.

— Прав сте. Така е. Тирза Грей е изключителна жена и притежава наистина изключителни дарби, но трудно е да се повярва онова, което тя твърди, че било по силите й. То е, както сам се изразихте, прекалено фантастично. В нашия век едва ли може да се приеме, че някой, както си седи в селската къщурка в Англия, може — сам или посредством медиум — да излъчи мисловни вълни или каквото било там и да предизвика тежко заболяване и смърт от истинска болест у човек, който е чак в Капри или още по-далеч.

— Но нали тя точно това разправя?

— О, да. Естествено, тя има дарбата — шотландка е, притежава ясновидството, характерно за тази раса. Това наистина съществува. Онова, в което вярвам, и то изцяло, е следното. — Приведен към мен той внушително размаха пръст: — Тирза Грей знае предварително кога някой ще умре. Това е дарба. И тя я притежава!

Облегна се в стола, изучавайки ме. Аз чаках.

— Да вземем един въображаем случай. Някой, вие или някой друг, много би желал да знае кога, да речем, леля му Илайза ще склопи очи. Полезно е, нали, да се знае подобно нещо. Нито е от злоба, нито е грешно — само въпрос на удобство. Какво да планира? Ще разполага ли например с полезен капитал към идущия ноември? Ако знае това със сигурност, още сега ще сключи благоприятна сделка. Но смъртта е толкова непредвидима. Милата стара Илайза би могла да живее, поддържана от докторите, още десет години. Ще й се радвате, разбира се, обичате си милата старица, ала колко полезно ще ви е все пак, ако знаете точно кога!

Позамълча, после пак се приведе напред:

— И тук се появявам аз. Обичам облозите. Обзалагам се за всичко — естествено, при мои условия. Вие идвате при мен. Разбира се, няма да се обзаложите за смъртта на милата старица. Това ще накърни вашата чувствителност. Затова го вземаме от другата страна. Вие се обзалагате за определена сума, че леля ви Илайза ще бъде жива и здрава догодина по Коледа, аз пък се обзалагам, че няма да бъде!

Мънистата се впиваха, дълбаеха в очите ми.

— Така го приемате, нали? Проста работа. Спречкваме се. Аз твърдя, че леля Илайза се е запътила към оня свят, вие упорствувате, че не е. Правим договор и го подписваме. Аз предлагам определен срок. Казвам, че в срок от две седмици преди или след тази дата леля ви Илайза ще е вече в гроба. Вие настоявате на обратното. Ако излезете прав — аз ви плащам. Ако ли не — вие ми плащате!

Погледнах го. Опитах се да изживея чувствата на човек, който иска да премахне от пътя си богата стара дама. Отказах се от това; представих си, че някой ме изнудва. По-лесно ми беше. Да речем, че някой с години ми изцежда джоба. Станало е непоносимо. Искам той да умре. И като нямам сили сам да го убия, готов съм на всичко — да, на всичко…

Заговорих — гласът ми хриптеше. Играех убедително.

— При какви условия?

Той изведнъж се промени. Стана весел, направо шеговит.

— Назад към появяването ви, нали? Към вашата поява, ха, ха! „Колко“ — запитахте. Направо се смаях. Никой не е бил тъй директен.

— При какви условия?

— Зависи. Зависи от няколко различни фактора. Обикновено — от размера на очакваната сума. Понякога — от материалната възможност на клиента. Неудобен съпруг, изнудван или някой от този род — според възможностите на клиента; нека сме наясно — с бедни клиенти не се обзалагам. Освен в случаите, които изредих. Във вашия случай ще зависи от стойността на имуществото на леля Илайза. За условията се споразумяхме. И двамата искаме да получим нещичко от това, нали така? Но обикновено е петстотин към едно.

— Петстотин към едно? Много е.

— Залогът ми е висок. Ако леля Илайза вече е поела към гроба, вие ще го знаете и няма да се отнесете до мен. Да се предскаже нечия смърт в срок от две седмици е нещо сигурно. Пет хиляди лири срещу сто лири не е чак толкова много.

— Ами ако загубите?

Мистър Брадли сви рамене.

— Лошо. Аз плащам.

— Ако ли аз загубя, аз плащам. Ами ако не платя?

Мистър Брадли се облегна назад. Присви очи.

— Не ви препоръчвам — мило отговори той. — Наистина не ви препоръчвам.

От кроткия му глас ме побиха тръпки. Не бе изрекъл никаква заплаха. Но заплахата надвисна над мен. Станах. И казах:

— Ще… ще си помисля.

С приятен и светски тон мистър Брадли отвърна:

— Разбира се. Не избързвайте. Ако се решите на сделката, елате пак и ще уточним подробностите. Размислете. Няма защо да се бърза. Размислете.

Тръгнах си, а думите отекваха в ушите ми:

— Размислете…