Агата Кристи
Сивия кон (23)

II

Джинджър седеше срещу мен на масичката в „Белия папагал“, където се бяхме срещнали на чашка. Беше си същата като в Мъч Дийпинг — разрошена, гъста червена коса, чаровно луничаво лице и живи зелени очи. Облечена бе в лондонската си артистична „носия“ — тесни панталони, раздърпан широк пуловер и черни вълнени чорапи. Иначе си бе същата Джинджър. Много я харесвах.

— Изпотрепах се, докато те открия — казах. — Презиме, адрес, телефонен номер — до едно неизвестни. Имам един проблем.

— Тъй казва и моята чистачка. Обикновено означава, че или й трябва нова тел за тенджери, или четка за килимите, или нещо друго — все тъй безлично.

— Не ти искам да купуваш нищо — успокоих я.

После й разказах. Обясних й го много по-накратко, отколкото на Хърмия, защото тя вече познаваше и „Сивия кон“, и неговите обитатели. Извърнах очи от нея, като свърших разказа. Не исках да виждам реакцията й. Не желаех да срещна снизходителна усмивка, нито пълно недоверие. Всичко бе прозвучало по-идиотски от всеки друг път. Никой друг (освен мисис Дейн Калтроп) вероятно не би го почувствувал така, както го чувствувах аз. Драсках по пластмасовата масичка с една вилица.

Отривистият глас на Джинджър ме стресна:

— Това е всичко, така ли?

— Това е всичко — признах.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Значи ти смяташ, че трябва да предприема нещо?

— Ами разбира се! Някой би трябвало да предприеме нещо! Не можеш да знаеш, че цяла организация се е заела да избива хора, и да не направиш нищо.

— Но какво бих могъл да направя?

Готов бях да я разцелувам.

Тя отпиваше перно със замислено лице. Обля ме топлина. Не бях самичък.

След малко тя се обади:

— Ще трябва да разбереш какво означава всичко това.

— Съгласен. Но как?

— Смятам, че има една-две следи. И аз ще ти помогна.

— Ти ли? Но нали работиш?

— А часовете извън работното време? — Тя отново се замисли. — Онова момиче — обади се накрая. — Момичето от вечерята след театъра. Попи ли, как беше. Тя знае за това — тя ще трябва да каже точно какво е направила.

— Да, обаче тя се уплаши и се дръпна, щом започнах да я разпитвам. Много се изплаши. Положително няма да проговори.

— Тук аз ще помогна — самоуверено каза Джинджър. — На мен ще каже неща, които не би изрекла пред теб. Можеш ли да ни уредиш една среща? Приятелят ти, тя, ти и аз. Някакъв спектакъл или вечеря, или все едно какво? — погледна ме разколебано. — Или ти се струва прекалено скъпо?

Уверих я, че мога да си позволя такъв разход.

— А пък ти — Джинджър се позамисли. — Според мен — изрече бавно и отчетливо — твоята сполука ще бъде следата на Томазина Тъкъртън.

— Но как? Тя е мъртва.

— И някой е искал смъртта й, ако представите ти са точни! И я е уредил чрез „Сивия кон“. Има две вероятности. Мащехата или пък момичето, с което се е сбила при „Луиджи“ и чийто приятел е отнела. Сигурно е щяла да се омъжва за него. Това е разваляло плановете на мащехата — или на момичето, ако е било влюбено в младежа. Всяка от тях би могла да прибегне до „Сивия кон“. Там ще намерим някаква следа. Как се казваше онова момиче? Или не знаеш?

— Май че беше Лу.

— Пепеляворуса коса, среден ръст, гърдесто?

Кимнах утвърдително.

— Май че я познавам. Лу Елис. И тя е много богата.

— Не й личеше.

— Не й личи, но има много пари. Във всички случаи ще й е лесно да плати таксата на „Сивия кон“. Вероятно не го правят за нищо.

— Едва ли.

— Ти ще поемеш мащехата. По ти приляга, отколкото на мен. Иди и се виж с нея…

— Нито знам къде живее, нито нищо.

— Луиджи знаеше нещо за дома на Томи. Ще ти каже в кое графство е, предполагам. Няколко справочника ще допълнят останалото. О, какви сме глупаци! Нали си видял съобщението за смъртта й във вестник „Таймс“? Просто отиваш и преглеждаш тяхната картотека.

— Под какъв претекст ще се появя пред мащехата? — попитах недоверчиво.

Джинджър ме увери, че било съвсем лесно.

— Ти си някой, не разбираш ли? — увещаваше ме тя. — Ти си историк, изнасяш лекции, имаш научни степени пред името си. Мисис Тъкъртън ще бъде поласкана и вероятно ще изгаря от любопитство да се запознае с теб.

— А предлогът?

— Защо не интерес към архитектурата на нейното имение? — колебливо предложи Джинджър. — Сигурно има стойност, щом е старинно.

— Няма нищо общо с периода на моите проучвания.

— Че тя откъде ще знае? — ядоса се Джинджър. — Хората смятат, че всяко нещо, което е над сто години, трябва да интересува историците и археолозите. А защо не картина? Там сигурно има някакви стари картини. Тъй или инак уговори си среща, иди, умилквай й се, бъди чаровен и после й кажи, че познаваш дъщеря й — доведената й дъщеря, изрази съболезнования и тъй нататък… сетне, ни в клин, ни в ръкав, подхвърли нещо за „Сивия кон“. Изречи го някак зловещо, ако можеш.

— И после?

— После наблюдавай реакцията. Ако неочаквано споменеш „Сивия кон“ и тя е с гузна съвест, непременно с нещо ще се издаде.

— А като се издаде — какво?

— Важното е да разберем, че сме хванали следата. Щом веднъж се уверим, ще даваме пълен напред!

И додаде замислено:

— Има и друго. Защо според теб Сивата жена ти е разказала всички ония неща? Защо се е разприказвала чак толкова?

— Логичният отговор е, защото е откачена.

— Не говоря за това. Питам те — защо на теб? Тъкмо на теб? Чудя се, дали няма някаква връзка?

— Връзка с какво?

— Един момент — чакай да си оформя мисълта.

Почаках. Джинджър кимна два пъти утвърдително и после каза:

— Да предположим — просто да предположим, че е станало така. Тази Попи знае всичко за „Сивия кон“, но не от първоизточника — не и от личен опит, а от дочути разговори. Представям си я като момиче, на което другите не обръщат внимание, когато разговарят — ала тя попива много повече, отколкото си мислят. С глупавите хора обикновено е така. Да речем, чули са я, като приказва с теб за това на онази вечеря, и са я смъмрили. Но фактът, че си отишъл при нея и си я подпитвал, също се е разбрал. Е, защо би могъл ти да я разпитваш? Не си полицай. Вероятната причина ще е, че си бъдещ клиент.

— Но…

— Логично е, повярвай! Дочул си за това, искаш да научиш подробности — за лични цели. Скоро след това се появяваш на празненството в Мъч Дийпинг. Водят те в „Сивия кон“ най-вероятно, защото сам си пожелал да отидеш — и какво се случва? Тирза Грей веднага те заговаря най-делово.

— Съществува подобна вероятност — казах замислено… — Смяташ ли, че тя е способна да върши онова, с което се перчи, Джинджър?

— По-склонна съм да мисля, че не може! Но като знаем какви странни неща стават. Особено с хипноза. Внушавам някому да отиде и да отхапе от свещта в четири следобед на другия ден, и той отива и отхапва, без изобщо да знае защо го е направил. Ей такива неща. Ами електрическата; кутия, в която капват няколко капки от кръвта ти и тя ти съобщава дали след две години ще се разболееш от рак или не? Звучи като измислено, но май не е съвсем измислено. Що се отнася до Тирза, не мисля, че е вярно, ала ужасно се боя, че би могло да бъде.

— Да — кимнах умърлушено, — много точно го изрази.

— Смятам да поработя малко над Лу — замислено изрече Джинджър. — Знам къде се навърта. А и Луиджи сигурно знае нещичко. Но преди всичко трябва да се свържем с Попи.

Това се уреди сравнително лесно. Дейвид беше свободен след три дни, уговорихме се да отидем на един мюзикъл и той се появи с Попи. После вечеряхме във „Фантазия“ и забелязах, че след като се отбиха да си напудрят носовете и се бавиха там половин час, Джинджър и Попи се върнаха в най-дружелюбни отношения. По нареждане на Джинджър не се повдигнаха никакви деликатни въпроси. Накрая си тръгнахме и аз я изпратих до дома й.

— Засега нямам големи постижения — ведро заяви Джинджър. — Намерих Лу. Впрочем мъжът, за когото са се скарали, е Джин Плейдън. Гадно момченце, ако ме питаш. Кариерист. Момичетата са луди по него. Увъртал се е здравата около Лу, когато се появила Томи. Лу разправя, че го интересувала не Томи, а парите й — иска й се да е било така. Тъй или инак, захвърлил Лу като горещ картоф и тя, естествено, се е вбесила. Според нея не е било голяма караница — просто момичешка разправия.

— Момичешка разправия, как не! Изтръгна косите на Томи из корен.

— Предавам ти какво ми каза Лу.

— Доста охотно се е разбъбрила.

— О, те умират да си разправят любовните истории, стига да има кой да ги слуша. Лу сега се е хванала с друг — същия глупак според мен, но вече е луда по него. Тъй че не ми се вярва да е от клиентките на „Сивия кон“. Подхвърлих името, но тя не откликна. Смятам да я зачеркнем. И Луиджи мисли, че е било празна работа. От друга страна, според него Томи наистина е била влюбена в Джин. А и Джин също. Ти какво свърши с мащехата?

— В чужбина е. Връща се утре. Писах й — всъщност накарах секретарката ми да й пише, с молба за среща.

— Чудесно! Нещата се задвижват. Дано потръгне.

— И да ни доведе донякъде!

— Все нещо ще проблесне — ентусиазирано заяви Джинджър. — А, сетих се. Ако се върнем към самото начало, теорията е, че отец Горман е бил убит, след като са го повикали при някаква умирающа, и че са го умъртвили заради нещо, което тя му е казала или му е изповядала. Какво е станало с тази жена? Починала ли е? Коя е била? Там трябва да има някаква следа.

— Починала е. Не знам много за нея. Казвала се е Дейвис.

— Добре, но хайде научи нещо повечко.

— Ще се опитам.

— Ако се доберем до миналото й, може и да открием как е узнала онова, което е знаела.

— Разбирам те.

Намерих Джим Кориган по телефона рано на другата сутрин и обясних какво ме интересува.

— Чакай да видя. Напреднахме, но не много. Дейвис не е било истинското й име, забавихме се, докато го разберем. Момент, тук си бях записал… А, да, ето. Истинското й име е Арчър, съпругът й бил дребен мошеник. Напуснала го и се върнала към моминското си име.

— Какъв мошеник е бил Арчър? Къде е той сега?

— О, дребна риба. Крадял от универсални магазини. От този род. Имал няколко присъди. А колкото до това — къде е сега, умрял е.

— Не ми съобщи кой знае какво.

— Така е. Фирмата, в която е работила мисис Дейвис по време на смъртта си, ПВК („Проучване вкусовете на клиента“), не знае нищо нито за нея, нито за миналото й.

Благодарих и затворих.