Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pale Horse, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Сивия кон
Редактор: Теодора Димитриева
Художник: Олга Паскалева
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактори: Виолета Кръстева и Веселина Недялкова
Коректори: Александра Хрусанова и Янка Енчева
Издателска къща: „Български писател“, София
Печат и подвързия: ДФ „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
Глава десета
Всички къщи на улица „Глендауър“ — всъщност задънената уличка „Глендауър“ — бяха съвсем, съвсем нови. Тя извиваше в неравен полукръг и в най-долния край още се мяркаха зидари. Някъде по средата й имаше порта с надпис „Еверест“.
Привел закръглен гръб над градинския бордюр, зает да засажда луковици, се виждаше човек, в когото инспектор Лежьон лесно разпозна Захария Осбърн. Той си отвори и влезе. Мистър Осбърн се вдигна и се изви да види кой се е вмъкнал във владението му. Когато позна посетителя, порозовялото му лице пламна от радост. Сред природата мистър Осбърн наподобяваше досущ оня мистър Осбърн от аптеката в Лондон. Обут бе в здрави туристически обувки и беше по риза, но дори тези всекидневни одежди не му придаваха небрежен вид. Ситни капчици пот пробляскваха по лъскавото му плешиво теме. Той ги изтри с носната си кърпа и тогава пристъпи към посетителя.
— Инспектор Лежьон! — възкликна Осбърн. — Каква голяма чест! Така е, сър. Получих отговора на писмото си, но не се и надявах да ви видя лично. Добре дошли в моя дом. Добре дошли в „Еверест“! Учудва ли ви името? Хималаите са моята страст. Проследих експедицията до Еверест стъпка по стъпка. Каква победа за нашата родина! Сър Едмънд Хилари! Какъв човек! Каква издръжливост! Аз никога не съм се подлагал на физически терзания и затова тъй високо ценя смелостта на ония, които тръгват да побеждават непокорени планини или да преплуват ледените океани, за да открият тайните на полюса. Но, моля, влезте да се почерпим.
Предвождайки, мистър Осбърн въведе Лежьон в малката вила, блестяща от чистота, но скромно подредена.
— Още не съм се обзавел — обясни Осбърн. — Когато мога, отбивам се на местните разпродажби. Намират се хубави мебели на четвърт от цената им в магазините. Какво да ви предложа? Чашка шери? Вино? Чай? Водата бързо ще заври.
Лежьон предпочете бира.
— Заповядайте! — Осбърн се върна с две препълнени метални халби. — Ще поседим и ще си починем. „Еверест“! Ха-ха! Названието на дома ми е двусмислено. Обичам шегата.
След това светско въведение Осбърн се наведе очаквателно.
— Полезна ли ви беше моята информация?
Лежьон се опита да посмекчи удара:
— Не толкова, колкото очаквахме.
— О, признавам, че съм разочарован. Макар всъщност да разбирам, че не е задължително някой, поел в посоката на отец Горман, да бъде непременно неговият убиец. Твърде невероятно щеше да е. А този мистър Венъбълс, както разбрах, е богат и високо уважаван в околията, движи се в най-доброто общество.
— Работата е там — прекъсна го Лежьон, — че вие не сте видели мистър Венъбълс през въпросната вечер.
Мистър Осбърн се изпъна на стола.
— Как тъй — той беше! Без никакво съмнение. Физиономии никога не бъркам!
— Но този път сте сбъркали — кротко настоя Лежьон. — Вижте, мистър Венъбълс е боледувал от детски паралич. От три години насам краката му са парализирани и не може да се движи.
— Детски паралич! — възкликна Осбърн. — Колко лошо! Това приключва въпроса. И все пак… Простете, инспектор Лежьон, не се сърдете. Но така ли е наистина? Искам да кажа — имате ли сигурно медицинско доказателство, че е така?
— Да, мистър Осбърн, имаме. Венъбълс е пациент на сър Уилям Дъгдейл от „Харли стрийт[1]“, виден представител на медицинската професия.
— Разбира се, разбира се. Член на Кралското медицинско дружество. Прочуто име! Как се провалих! А бях уверен. И толкова ви обезпокоих!
— Не се разстройвайте! — възкликна Лежьон. — И все пак информацията ви ни е много полезна. Очевидно забелязаният от вас човек прилича поразително на мистър Венъбълс — и понеже Венъбълс е с необичайна външност, това ни е много полезно. Малцина ще са с подобни лица.
— Вярно, вярно — поразвесели се мистър Осбърн. — Човек от престъпния свят, наподобяващ мистър Венъбълс. Не вярвам да са много. В картотеките на Скотланд Ярд…
Той погледна инспектора обнадеждено.
— Чак толкова лесно няма да е — бавно отвърна Лежьон. — Човекът може да не е картотекиран. Във всеки случай, както сам отбелязахте, все още няма основания да се смята, че точно този е свързан с нападението над отец Горман.
Мистър Осбърн отново посърна.
— Извинявайте. Поддал съм се на въображението… А толкова мечтаех да свидетелствувам по обвинение в убийство… И нямаше да могат да ме поклатят, повярвайте. Не, не, аз наистина не трябва да отстъпвам!
Лежьон мълчеше и замислено го наблюдаваше. Мистър Осбърн откликна на критичния му поглед.
— Питайте.
— Кажете, мистър Осбърн, защо не трябва да „отстъпвате“, както се изразихте?
Мистър Осбърн сякаш се изненада.
— Защото съм сигурен — о, о, да, разбирам ви. Този човек не е оня човек. Тъй че, според вас, не бива да съм чак толкова сигурен. И въпреки това сигурен съм.
Лежьон се приведе към него.
— Вероятно се питате защо дойдох днес. След като имам медицинско доказателство, че човекът, забелязан от вас, не може да е бил мистър Венъбълс, защо съм тук?
— Да, така е. Е, кажете тогава, инспектор Лежьон, защо дойдохте?
— Дойдох — отвърна Лежьон, — защото твърдата увереност на вашата идентификация ме порази. Исках да науча на какво почива тази увереност. Не забравяйте — вечерта беше мъглива. Бях при вашата аптека. Стоях, където сте стояли вие — на вратата, — и гледах през улицата. В мъглива вечер според мен фигура на такова разстояние ще се вижда много неясно, направо невъзможно ще е да се различат ясно чертите.
— Така е, донякъде имате право. Мъглата вече падаше. Но падаше, ако разбирате какво ви казвам, на валма. От време на време тя направо изчезваше. Тъкмо в мига, когато отец Горман бързо премина по отсрещния тротоар, тя се беше изчистила. Затова ги и видях така ясно — него и оня, който го следваше. Нещо повече — точно когато вторият мъж бе срещу мене, той щракна запалка и запали изгасналата си цигара. В този миг профилът му се очерта много ясно — носът, брадичката, изпъкналата адамова ябълка. Какво странно лице, казах си аз. За пръв път го виждам насам. Ако е идвал в аптеката, непременно щях да го запомня. Тъй че, както виждате…
Мистър Осбърн замълча.
— Да, виждам — замислено промълви Лежьон.
— А дали пък не му е брат? — В гласа на Осбърн се прокрадна надежда. — Да речем брат близнак? Това би разрешило загадката.
— Развръзката с брата близнак? — Лежьон усмихнато поклати глава. — В романите е много убедително. Ала в живота — той отново поклати глава. — Не, в живота това не се случва. Наистина не се случва.
— Не… Сигурно сте прав. А защо да не е обикновен брат? Силна семейна прилика… — Осбърн не губеше надежда.
— Доколкото успяхме да разберем, мистър Венъбълс няма брат — отчетливо изрече Лежьон.
— Доколкото сте успели да разберете? — повтори думите му мистър Осбърн.
— Макар да е британец по народност, той е роден в чужбина и родителите му са го довели в Англия, когато е бил на единайсет години.
— Значи всъщност не знаете много за него? Имам предвид — за семейството му?
— Не — замислено отвърна Лежьон. — Не е лесно да се разбере всичко за мистър Венъбълс — освен ако човек не отиде направо при него, да го разпита — а за това нямаме причини.
Обмисляше си думите. Разбира се, че имаше начини да се разберат нещата, без да се пита направо, ала той не възнамеряваше да го казва на мистър Осбърн.
— Значи, ако не беше медицинското доказателство — той се изправи, — щяхте да сте сигурен, че сте го разпознали?
— О, да! — каза мистър Осбърн и също стана. — Това ми е увлечението — да запомням лица. — Той се изкиска. — Много мои клиенти са оставали поразени! „Как ви е астмата?“, питам някоя, а тя ме поглежда изненадано. „Бяхте тук миналия март, казвам, с рецепта. От доктор Харгрийв.“ А тя ме гледа и не може да повярва! Много ми помагаше в работата. Хората се ласкаят, че си ги познал, макар да помня повече лицата, а не името. Още от млад се запалих по това. Щом кралете го могат, казвах си, ще го можеш и ти, Захария Осбърн! След време се превръща в навик. Почти без никакво усилие.
Лежьон въздъхна.
— Защо няма повече свидетели като вас — каза той. — Установяването на самоличността е трудно нещо. Повечето от хората се объркват. Казват например: „Ами май че беше висок. Русокос — е, не съвсем рус, нещо средно. Обикновено лице. Очи сини или — а може и кафяви. Сив шлифер — а дали не беше тъмносин?“
Мистър Осбърн се засмя.
— Не върши работа такова нещо.
— Наистина — свидетел като вас е небесен дар!
Мистър Осбърн засия.
— Това е дарба — скромно изрече той. — Но не забравяйте — аз съм развивал тази своя дарба. Нали знаете онази игра, която играят на детските празненства — слагат най-различни предмети на една табла и ти дават само няколко минути, за да ги запомниш. Аз всеки път ги изброявам до един. Хората се смайват. Това е фантастично, казват. Не, не е фантастично. То е сръчност. Придобива се с упражнения. — Той се изкиска. — И като фокусник си ме бива. С това забавлявам децата на Коледа. Извинете, мистър Лежьон, какво имате във вътрешния си джоб?
Той се наведе и измъкна оттам малък пепелник.
— Ах, ах, драги ми господине — а уж работите в полицията!
Той гръмко се разсмя, засмя се и Лежьон. После Осбърн въздъхна.
— Това, което имам тука, е чудесно, сър. Съседите изглеждат мили и дружелюбни. С години съм копнял за такъв живот, но, да си призная, мистър Лежьон, липсва ми интересът на моята работа. Постоянно някой влиза и излиза. Какви ли не личности, десетки индивиди за изучаване. Копнеех за малка градинка, имам и куп други интереси. Например пеперудите, както ви казах, обичам да изучавам и птиците. Ала не очаквах, че толкова ще ми липсва човешкият елемент, така да се каже. Искаше ми се да попътувам и в чужбина. Е, добре — отидох на едноседмична екскурзия във Франция. Приятно беше наистина, но осъзнах, и то определено, че в Англия се чувствувам най-добре. Първо, не харесах храната. Те нямат и понятие, доколкото разбрах, как да приготвят бекон с яйца.
Той пак въздъхна.
— Виждате ли, това е то човешката природа. Как само чаках да се пенсионирам! А сега — представяте ли си, че ми минава през ума да купя акции в една фармацевтична фирма тук, в Борнмът — само да имам с какво да се залисвам, няма да стоя в аптеката по цял ден. Но пак ще се почувствувам в центъра на нещата. Вероятно и с вас ще стане така. Ще си мечтаете за бъдещето, но дойде ли времето, ще ви липсва вълнението на сегашния ви живот.
Лежьон се усмихна.
— Животът на полицая съвсем не е тъй романтичен и вълнуващ, както си го представяте, мистър Осбърн. В по-голямата си част е скучно всекидневие. Ние не винаги преследваме престъпници, нито пък разгадаваме загадъчни случаи. Всъщност това е доста монотонна работа.
Мистър Осбърн го гледаше недоверчиво.
— Вие си знаете — каза. — Довиждане, мистър Лежьон, и много съжалявам, че не успях да ви помогна. Ако има нещо, когато и да било…
— Ще ви се обадя — обеща Лежьон.
— Оня ден на празненството ми се стори такава възможност… — тъжно промълви Осбърн.
— Зная. Жалко, че медицинските факти са тъй категорични, но това няма как да се преодолее, нали?
— Е… — Мистър Осбърн остави изречението недовършено, ала Лежьон не забеляза. Той излезе бързо. Мистър Осбърн остана на портичката, загледан след него.
— Медицински факти — възкликна той. — Доктори, как не! Ако знаеше и половината, което аз знам за докторите — наивници, това са те! Доктори — как пък не!