Агата Кристи
Сивия кон (2)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

Машината за еспресо зад гърба ми изсъска като разгневена змия. В звука се криеше нещо зловещо, почти сатанинско. Всъщност, помислих, повечето от съвременните звуци са такива. Заплашителният гневен вой на реактивния самолет, прорязващ небесата; бавният страховит тътен на подземната железница, задаваща се от тунела; тежките товарни камиони, които разтърсват основите на домовете… Та дори ежедневните ползотворни домакински шумове те карат да настръхваш. Миячките за съдове, хладилниците, тенджерите под налягане, виещите прахосмукачки — всички те предупреждават: „Внимавай! Аз съм дух, впрегнат да ти служи, но изпуснеш ли ме…“

Опасен свят — да, да, опасен свят!

Разбърках димящата чаша, положена пред мен. Ухаеше приятно.

— Ще вземете ли още нещо? Един пресен сандвич с банан и бекон?

Какво съчетание! Бананите за мен са храна от детството, обичам ги и flambe, със захар и ром. А бекона свързвам неразделно с яйцата. Но щом съм в Челси, да е като в Челси. Поисках пресен сандвич с банан и бекон.

Макар да живеех в Челси — всъщност от три месеца наемах там мебелиран апартамент, — изобщо не познавах този изискан квартал. Пишех книга за някои аспекти на ислямската моголска архитектура в Индия, но за тази цел бих могъл да живея във всяка друга част на Лондон — и в Хампстед, и в Блумсбъри, и в Стрийтъм и, разбира се, тук, в Челси, — беше ми все едно. Интересуваха ме единствено машинката и книгите ми, всичко останало ми беше безразлично — обитавах свой собствен свят.

Но онази вечер ме бе налегнало внезапното отвращение, познато на всеки писател.

Моголската архитектура, моголските императори, моголският начин на живот, с всичките им интересни проблеми изведнъж ми се бяха сторили безсмислени. Нима наистина имат някакво значение? Защо съм се захванал с тях?

Прелистих ръкописа, препрочетох написаното. Видя ми се ужасно — безличен текст, безинтересен. Който е казал: „Историята е лъжа“ (май беше Хенри Форд), е бил напълно прав.

Отблъснах ръкописа с погнуса, станах и си погледнах часовника. Наближаваше единайсет вечерта. Всъщност вечерял ли бях?… Май не. Че съм обядвал, помнех — в „Атенеум“. Сякаш е било вчера.

Надникнах в хладилника. Изсъхнало парче варен език. Не ме привлече. И тъй се озовах на „Кингс роуд“ и влязох в един еспресо бар, на чиято витрина с червена неонова светлина беше изписано „Луиджи“, а сега се взирах в сандвича с банан и бекон и размишлявах над зловещите внушения на съвременните шумове и екологическите последици от тях.

Всички тези звуци навеждаха спомени от детството, възпоменания за пантомимния театър. Злодеят Дейви Джоунс изскача от своя моряшки сандък сред облаци от дим! Пропадала и прозорци, от които нахлуват пъклени сили на злото и предизвикват добрата фея Диамантина (тъй май се назоваваше), която от своя страна размахва някаква хилава магическа пръчка и бръщолеви за вечните достойнства на Доброто, подир това следва неизбежната „съответна“ песен, която изобщо не съответствува на представляваната пантомима. Внезапно осъзнах, че злото винаги е по-внушително от доброто. У него има размах! То стряска, предизвиква! То е промяната, която атакува утвърдения порядък. Ала накрая порядъкът все пак надвива. Порядъкът може да изтърпи дори безличието на Добрата фея; безизразния й глас, римуваният куплет и несъответствуващото музикално изявление, че: „Пътеката се вие по хълма надолу, към милия градец от стародавно време.“ Наглед безпомощни оръжия, а неизбежно побеждават. Пантомимата завършва с познатия ни край. Стълбище и — надолу по него — изпълнителите по реда на старшинството, Добрата фея — обзета от християнско смирение, нежелаеща да бъде първа (или, в настоящия случай, последна), пристъпва някъде по средата, редом с последния си противник, който сега вече не е зловещият Цар на Демоните, изригващ огън и сяра, а просто душен мъж в червено трико.

Еспресото отново ми изсъска в ухото. Помахах за второ кафе и се озърнах. Една от сестрите ми все ми натяква, че не съм бил наблюдателен, че не съм забелязвал какво става край мен. „Живееш си в свой собствен свят“, кори ме тя. И с чувство на осъзната добродетел аз се огледах. Всеки ден, неизменно, във вестниците имаше по нещо за кафенетата на Челси и техните посетители; сега му беше времето да си направя собствена преценка за съвременния живот.

Вътре беше сумрачно, тъй че не виждах ясно. Клиентите бяха предимно млади. Досетих се, че са от тъй наречените „битници“. Момичетата, като всички днешни момичета, изглеждаха направо мръсни. Освен това — навлечени. Това го забелязах преди седмици, когато бях излязъл да вечерям с приятели. Тогава момичето до мен беше около двайсетте. В ресторанта беше горещо, но тя носеше жълт вълнен пуловер, черна пола и черни вълнени чорапи и през цялата вечеря от челото й струеше пот. Миришеше на пропита от пот вълна и лъхаше на немита коса. Според моите приятели била много привлекателна. Не и за мен! Единственото ми желание бе да я хвърля в гореща вана, да й връча калъп сапун и да я накарам да се изкъпе. Което само показва колко съм старомоден. Може би прекалено дълго бях живял в чужбина. С радост си спомних за индийките с прекрасните им опънати черни коси, яркоцветните им сарита с елегантни гънки и ритмичната им, гъвкава походка…

От приятния унес ме изтръгна някакъв шум. Две млади жени на съседната маса бяха започнали разправия. Младите им приятели се опитваха да ги укротят, но напразно.

Изведнъж и двете се разкрещяха. Едната зашлеви другата, а тя пък я повали от стола. Караха се като перачки, ругаеха се истерично. Едната беше с къдрави червени коси, другата с прави, руси.

За какво се караха тъй цветисто, не разбрах. От съседните маси им подвикваха насърчително:

— Давай, малката! Цапардосай я, Лу!

Съдържателят зад бара, слаб италианец с бакенбарди, когото сметнах за Луиджи, опита да ги разтърве.

— Ей, спрете, спрете!… Ще съберете цялата улица. Ще дойде полиция. Престанете, ви казвам!

Но русокосата бе докопала червенокосата за косите, дърпаше ги разгневено и крещеше:

— Кучка, мръсна крадла на мъже!

— Ти си кучка!

Луиджи и двете притеснени момчета успяха да ги разделят. В юмрука на русата останаха кичури червени коси. Тя ги вдигна тържествуващо, а после ги хвърли на пода.

Входната врата се отвори рязко, влезе полицай в синя униформа, застана на прага и строго запита:

— Какво става тук?

Изведнъж всички се обединиха срещу него.

— Просто се забавляваме — обади се един от младежите.

— Така е — намеси се Луиджи, — просто се развличат. Той умело подритна червеникавите валма под съседната маса. Противничките лицемерно се усмихнаха една на друга. Полицаят ги огледа с подозрение.

— Тъкмо си тръгвахме — обясни му любезно русокосата. — Хайде, Дъг.

Случи се така, че и други посетители напущаха кафенето. С мрачен поглед полицаят ги съпроводи до вратата. „Този път ви се размина — казваха очите му, — но ще ви наблюдавам.“ И си излезе с бавна стъпка.

Приятелят на русокосата плати.

— Добре ли си? — обърна се Луиджи към момичето, което оправяше шала на главата си. — Как те оскуба тая Лу.

— Изобщо не ме заболя — небрежно отвърна то. А после се усмихна: — Извинявай за разправията, Луиджи.

Излязоха. Заведението се изпразни. Бръкнах в джоба за дребни пари.

— Знаменита е! — кимна Луиджи към затварящата се врата. После взе метла с дълга дръжка и подмете косите зад бара.

— Представям си колко я е заболяло — обадих се аз.

— Кой знае как щях да викам, ако бях на нейно място — призна си Луиджи. — Но Томи е страхотна!

— Добре ли я познавате?

— О, почти всяка вечер е тук. Тъкъртън, така се казва — Томазина Тъкъртън. Но й викат Томи Тъкър. Ужасно е богата. Наследи от баща си огромно състояние и какво? Премества се в Челси, наема някаква бедняшка стая нататък към „Уондсуърт бридж“ и се мъкне с тайфа от такива като нея. Чудя им се — половината са богаташи. Каквото си поискат на този свят могат да го имат: направо да живеят в хотел „Риц“. Но не — умират да се влачат ей така! Иди, че ги разбери!

— Вас това, изглежда, не ви привлича?

— Ха, че да не съм глупак? — викна Луиджи. — Ама поне носят печалба.

Станах да си вървя и попитах за какво са се карали.

— О, Томи е завъртяла приятеля на другата. А той, повярвайте, изобщо не заслужава да се биеш за него.

— Но другото момиче май не мисли така — подхвърлих аз.

— Е, Лу е романтична — снизходително обясни Луиджи. Имах друга представа за романтиката, ала си замълчах.