Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pale Horse, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Сивия кон
Редактор: Теодора Димитриева
Художник: Олга Паскалева
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактори: Виолета Кръстева и Веселина Недялкова
Коректори: Александра Хрусанова и Янка Енчева
Издателска къща: „Български писател“, София
Печат и подвързия: ДФ „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
Глава девета
I
Разказва Марк Истърбрук
— Какви интересни неща стават в селска Англия! — усмихнато каза Хърмия.
Бяхме привършили с вечерята. Пред нас имаше кана с кафе…
Погледнах я. Не очаквах точно тия думи. Цял половин час и бях разказвал моите преживелици. Тя ме бе слушала с разбиране и интерес. Но реакцията й ме разочарова. Тонът на гласа й бе снизходителен — не забелязах да е нито стресната, нито развълнувана.
— Оня, който твърди, че провинцията била скучна, а градовете вълнуващи, не знае какво приказва — продължи тя. — Последната вещица се крие в порутена къщурка, потайни езически литургии се отслужват в усамотени имения от младежи декаденти. Суеверието вилнее в уединените селски къщи. Стари моми раздрънкват фалшиви скарабеи и правят сеанси, а дъсчицата за писане тича зловещо по белия лист. Каква забавна серия от статии може да се напише на тази тема! Защо не опиташ?
— Мисля, че ти изобщо не разбра за какво ти разказвам, Хърмия!
— Как, но аз разбрах, Марк! Намирам го за страшно интересно. Това е като страница, измъкната от историята. Всички оцелели, но позабравени легенди от средновековието.
— Интересът ми не е исторически — отвърнах раздразнено. — Мен ме интересуват фактите. В списък от имена върху лист хартия. Зная какво се е случило с неколцина от тези хора. Ала какво ще се случи или вече се е случило с останалите?
— Не се ли поувличаш?
— Не — отвърнах упорито. — Не мисля, че се увличам. Смятам заплахата за истинска. И не съм единственият. Жената на викария е съгласна с мен.
— Ха, жената на викария! — презрително възкликна Хърмия.
— Не, тя не е такава „жена на викарий“! Тя е необикновена личност. Всичко това е истина, Хърмия!
Тя сви рамене.
— Възможно е.
— Но ти не мислиш така?
— Аз мисля, че въображението те подвежда, Марк. Нищо чудно тия твои застаряващи госпожички наистина да си вярват. Сигурно са много досадни!
— Ала не и зловещи?
— Стига, Марк — как ще са зловещи!
Замълчах. Поколебах се — мислите ми политаха ту към светлината, ту към мрака и пак обратно. Мракът на „Сивия кон“, светлината, олицетворявана от Хърмия. Прекрасната, ежедневна, полезна светлина — електрическата крушка, здраво завинтена в своята фасонка, осветяваща всички мрачни ъгли. Там нямаше нищо страшно — наистина нищо, освен обикновените предмети в подредбата на всяка стая. И все пак… все пак — светлината на Хърмия, колкото ярко да озаряваше нещата, си беше изкуствен светлик…
Мислите ми отскочиха назад решително, заинатено…
— Искам да вникна във всичко това, Хърмия. Да разбера докрай какво става.
— Прав си. И аз смятам, че трябва. Може да излезе нещо интересно. Всъщност ще бъде забавно.
— Не е забавно! — рязко възкликнах аз. И додадох: — Исках да те питам, готова ли си да ми помогнеш, Хърмия?
— Да ти помогна ли? Как?
— Да ми помогнеш в разузнаването. За да стигнем до същината на всичко, което става.
— Но, мили Марк, тъкмо сега съм ужасно заета. Чака ме статията за „Джърнъл“. И онази за Византия. Обещала съм и на двама студенти…
Думите й се лееха убедително, разумно — ала аз не я слушах.
— Виждам — казах. — Затънала си до шия.
— Точно така — видимо я облекчих. Усмихна ми се. Отново ме порази снизходителното й изражение. Снизхождение, с което майката се отнася към радостта на синчето си от новата играчка.
Но, дявол да го вземе, аз не бях момченце. Не ми трябваше майка — поне такава майка не! Собствената ми майка беше очарователна и безотговорна; и всички наоколо, включително и собственият й син, умираха да се грижат за нея.
Огледах Хърмия безстрастно през масата.
Толкова хубава, толкова зряла, толкова интелектуална, толкова начетена! И толкова — как точно да се изразя? Да — и толкова непоносимо скучна!