Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pale Horse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Abalone(2011 г.)
Допълнителна корекция
TriAM505(2011 г.)

Издание:

Агата Кристи. Сивия кон

 

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Олга Паскалева

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактори: Виолета Кръстева и Веселина Недялкова

Коректори: Александра Хрусанова и Янка Енчева

 

Издателска къща: „Български писател“, София

Печат и подвързия: ДФ „Димитър Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

Глава девета

I

Разказва Марк Истърбрук

 

— Какви интересни неща стават в селска Англия! — усмихнато каза Хърмия.

Бяхме привършили с вечерята. Пред нас имаше кана с кафе…

Погледнах я. Не очаквах точно тия думи. Цял половин час и бях разказвал моите преживелици. Тя ме бе слушала с разбиране и интерес. Но реакцията й ме разочарова. Тонът на гласа й бе снизходителен — не забелязах да е нито стресната, нито развълнувана.

— Оня, който твърди, че провинцията била скучна, а градовете вълнуващи, не знае какво приказва — продължи тя. — Последната вещица се крие в порутена къщурка, потайни езически литургии се отслужват в усамотени имения от младежи декаденти. Суеверието вилнее в уединените селски къщи. Стари моми раздрънкват фалшиви скарабеи и правят сеанси, а дъсчицата за писане тича зловещо по белия лист. Каква забавна серия от статии може да се напише на тази тема! Защо не опиташ?

— Мисля, че ти изобщо не разбра за какво ти разказвам, Хърмия!

— Как, но аз разбрах, Марк! Намирам го за страшно интересно. Това е като страница, измъкната от историята. Всички оцелели, но позабравени легенди от средновековието.

— Интересът ми не е исторически — отвърнах раздразнено. — Мен ме интересуват фактите. В списък от имена върху лист хартия. Зная какво се е случило с неколцина от тези хора. Ала какво ще се случи или вече се е случило с останалите?

— Не се ли поувличаш?

— Не — отвърнах упорито. — Не мисля, че се увличам. Смятам заплахата за истинска. И не съм единственият. Жената на викария е съгласна с мен.

— Ха, жената на викария! — презрително възкликна Хърмия.

— Не, тя не е такава „жена на викарий“! Тя е необикновена личност. Всичко това е истина, Хърмия!

Тя сви рамене.

— Възможно е.

— Но ти не мислиш така?

— Аз мисля, че въображението те подвежда, Марк. Нищо чудно тия твои застаряващи госпожички наистина да си вярват. Сигурно са много досадни!

— Ала не и зловещи?

— Стига, Марк — как ще са зловещи!

Замълчах. Поколебах се — мислите ми политаха ту към светлината, ту към мрака и пак обратно. Мракът на „Сивия кон“, светлината, олицетворявана от Хърмия. Прекрасната, ежедневна, полезна светлина — електрическата крушка, здраво завинтена в своята фасонка, осветяваща всички мрачни ъгли. Там нямаше нищо страшно — наистина нищо, освен обикновените предмети в подредбата на всяка стая. И все пак… все пак — светлината на Хърмия, колкото ярко да озаряваше нещата, си беше изкуствен светлик…

Мислите ми отскочиха назад решително, заинатено…

— Искам да вникна във всичко това, Хърмия. Да разбера докрай какво става.

— Прав си. И аз смятам, че трябва. Може да излезе нещо интересно. Всъщност ще бъде забавно.

— Не е забавно! — рязко възкликнах аз. И додадох: — Исках да те питам, готова ли си да ми помогнеш, Хърмия?

— Да ти помогна ли? Как?

— Да ми помогнеш в разузнаването. За да стигнем до същината на всичко, което става.

— Но, мили Марк, тъкмо сега съм ужасно заета. Чака ме статията за „Джърнъл“. И онази за Византия. Обещала съм и на двама студенти…

Думите й се лееха убедително, разумно — ала аз не я слушах.

— Виждам — казах. — Затънала си до шия.

— Точно така — видимо я облекчих. Усмихна ми се. Отново ме порази снизходителното й изражение. Снизхождение, с което майката се отнася към радостта на синчето си от новата играчка.

Но, дявол да го вземе, аз не бях момченце. Не ми трябваше майка — поне такава майка не! Собствената ми майка беше очарователна и безотговорна; и всички наоколо, включително и собственият й син, умираха да се грижат за нея.

Огледах Хърмия безстрастно през масата.

Толкова хубава, толкова зряла, толкова интелектуална, толкова начетена! И толкова — как точно да се изразя? Да — и толкова непоносимо скучна!