Агата Кристи
Сивия кон (17)

II

— Той не звъни — каза мисис Дейн Калтроп, появила се на входа внезапно, като привидение.

Вече се бях досетил.

— Два пъти го поправяха — обясни мисис Калтроп. — Но пак се поврежда. Тъй че все съм нащрек. Ако е за нещо важно. А с вас е точно така, нали?

— Да… важно е… поне за мен.

— Това имах предвид… — Тя ме изгледа замислено. — Разтревожен сте, вижда се… Кой ви трябва? Викарият ли?

— Не съм… не съм сигурен…

Дошъл бях да се срещна с него, ала сега най-неочаквано се поколебах. Сам не знаех защо. Мисис Калтроп тозчас ми разясни.

— Съпругът ми е много добър човек — каза тя. — Само че е викарий. А то понякога усложнява нещата. Защото добрите хора не проумяват злината. — Тя замълча и делово завърши: — По-добре ще е да поговорите с мен.

Притеснено се усмихнах.

— Значи злината е ваша специалност?

— Да, точно така. В една енория човек трябва да знае всичко за различните, да ги наречем, грехове, които се извършват в нея.

— А нима грехът не е в компетентността на викария? Основната му работа, тъй да се каже?

— Опрощението на греховете — поправи ме тя. — Само свещеникът може да дава опрощение. Не и аз. Затова пък аз — ведро заяви мисис Калтроп — мога да го отменя, като подредя и класифицирам греховете. А когато човек ги знае, той помага, като предпазва другите от тях. Да помогнеш на самия човек, не е възможно. В смисъл, аз не мога. Само Бог може да прикани към разкаяние, както знаете — а може и да не знаете. В днешно време мнозина не го знаят.

— Не съм специалист като вас — отвърнах, — но бих искал да предпазя хората от злина.

Тя ме стрелна с очи.

— О, така ли било! Хайде, влизайте да си поговорим спокойно.

Дневната на викарията беше просторна и разхвърляна. Засенчваше я избуял викториански жив плет, който никой не бе събрал сили да подстриже. Но кой знае защо, здрачината не действуваше потискащо. Обратното — успокояваше. Удобните изтъркани кресла носеха отпечатъка на телата, отпочивали на тях години наред. Тумбестият часовник над камината тиктакаше тежко и успокоително. Тук времето предразполагаше за разговори, за изричане на онова, което ти тежи, за отдих от грижите, стоварвани от слънчевия ден отвън.

Тук, казах си, уплашени момиченца, ужасени от разкритието, че ще стават майки, са споделяли тревогите си с мисис Дейн Калтроп и са получавали мъдри, макар и не всякога правоверни съвети; тук разгневени роднини са разтоварвали душите си от ядовете с техните близки; тук майки са обяснявали, че техният Боб не е лошо момче, само е малко буен, и не бива да го изпращат в изправителен дом. Съпрузи и съпруги са изповядвали брачните си затруднения.

И сега аз, Марк Истърбрук, учен, писател, светски човек, седнал срещу една белокоса, облъскана жена с красиви очи, се готвех да положа тревогите си в нейния скут. Защо? Не знаех. Просто изпитвах странната увереност, че тя ще ми помогне.

— Бяхме на чай у Тирза Грей — започнах.

Не бе трудно да обясняваш нещата на мисис Калтроп. Тя бе отзивчив събеседник.

— Така ли? И това ви разстрои? Тези трите са малко трудни за приемане, прав сте. Питала съм се… Такова самохвалство. По правило, от опит зная, истински злите хора не се хвалят. Таят злината си. Когато греховете ти не са тежки, тогава искаш да ги оповестиш. Гневът е такава окаяна, долна, отвратителна дреболия. А на теб ти се ще да изглежда величествен и значим. Селските вещици най-често са глупави, злонравни бабички, които мрат да плашат народа и да получават нещо — срещу нищо. А по-лесно от това няма. Умрат ли кокошките на мисис Браун, стига ти само да поклатиш заканително глава и да изречеш: „А, миналия вторник нейният Били подгони моето коте!“ Възможно е Бела Уеб да е точно от тия вещици. Ала възможно е също да е нещо повече от това… Нещо, което идва от незапомнени времена и от време на време навирва рога из селата. И тогава е страшно, защото крие истинска злина — не само желанието да се плаши. Едва ли има по-глупава жена от Сибил Стамфордис, но тя е медиум — каквото там означава тази дума. Тирза… не зная… Какво ви каза тя? Сигурно нещо, което ви е разстроило, нали?

— Притежавате голям опит, мисис Калтроп. Смятате ли от всичко, което знаете и сте видели, че едно човешко същество може да бъде унищожено от друго човешко същество от разстояние, без видима връзка?

Очите на мисис Калтроп се разшириха.

— Като казвате унищожено, вие, доколкото разбирам, имате предвид убито! Прост физически факт?

— Да.

— Според мен това е глупост — бодро заяви тя.

— А! — въздъхнах облекчено.

— Но, естествено, може и да греша — каза мисис Калтроп. — Баща ми твърдеше, че въздушните кораби били чиста глупост, а дядо ми вероятно е твърдял, че железопътните влакове са глупост. И двамата са имали право. В тяхно време и двете неща са били невъзможни. Ала днеска не са. Какво върши Тирза — задействува убийствен лъч ли или нещо друго? Или и трите чертаят магически пентаграми, а после изричат заклинания?

Усмихнах се.

— Слагате нещата на фокус — казах. — Май съм се оставил тази жена да ме хипнотизира.

— О, не — отвърна мисис Калтроп. — Не сте податлив на това. Не сте от хората, подвластни на внушения. Имало е нещо друго. Което се е случило първо. Преди всичко останало.

— Права сте. — А след туй колкото е възможно по-простичко й разказах за убийството на отец Горман и за случайното споменаване на „Сивия кон“ в нощния клуб. После измъкнах от джоба си списъка с имена, преписани от хартийката, която ми бе показал доктор Кориган.

Мисис Калтроп го разгледа смръщено.

— Разбирам — каза. — А тези хора? Те какво общо имат помежду си?

— Не знаем. Може да е изнудване… или опиати…

— Глупости! — отсече тя. — Не това ви безпокои. Вие всъщност подозирате, че всички те са мъртви, нали?

Изпуснах дълбока въздишка.

— Да — кимнах. — Това подозирам. Но не съм сигурен, че е вярно. Трима от тях са мъртви. Хескит-Дюбоа, Томазина Тъкъртън, Мери Делафонтейн. И тримата умряха в леглата си от естествени причини. Така, както твърди Тирза Грей, че ставало.

— Искате да кажете — тя твърди, че го е сторила?

— Не, не. Тя не говореше за определен човек. Развиваше пред мен нещо, което смята за научна възможност.

— Което ми звучи като чиста глупост — замислено промълви мисис Калтроп.

— Зная. И аз би трябвало да я изслушам учтиво и вътрешно да се изсмея, ако не бе онова странно споменаване на „Сивия кон“.

— Да — каза тя. — „Сивия кон“. Това е многозначително.

Замълча. После вдигна глава.

— Лошо. Много лошо. Каквото и да се крие зад това, то трябва да се спре. Но вие го знаете.

— О, да… Ала какво може да се стори?

— Ще трябва да разберете. Няма време за губене! — Тя скочи енергично на крака. — Заемайте се — и то веднага. — Умълча се. — Нямате ли някой приятел да помогне?

Замислих се. Джим Кориган? Зает човек, който и без това правеше всичко по силите си. Дейвид Ардишли — но той дали ще ми повярва? Хърмия? Да, имах Хърмия. Бистър ум, възхитителна логика. Опорен стълб, стига да я склоня за съюзник. Та нали всъщност тя и аз… не си довърших изречението. Ходех с Хърмия — Хърмия ще е!

— Сетихте се за някого! Добре!

Мисис Калтроп бе отривиста и делова.

— Ще държа под око трите вещици. Все още ми се струва, че не в тях е отговорът — истинският отговор. Както когато тази Стамфордис поднася куп глупости за египетските мистерии и предсказания от текстовете на пирамидите. Всичко, което изрича, са празни приказки, но пирамидите съществуват, има ги и текстовете, и храмовите мистерии. Чувствувам, че Тирза Грей е научила нещо, открила е нещо или е чула да се говори и сега го използува като свободно съчинение, за да изтъкне собствената си личност и владеенето на окултните сили. Колко се гордеят хората със злината. Странно е, нали, че добрите хора никога не се гордеят с това? Тук се изявява християнското смирение според мен. Те дори не подозират, че са добри.

Тя помълча, а после каза:

— Нуждаем се от връзка. Връзка между някои от имената и „Сивия кон“. Нещо определено.