Агата Кристи
Сивия кон (16)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

— А, ето ви! Чудехме се къде сте. — Рода тъкмо прекрачваше през вратата, другите — след нея. Тя се огледа. — Тука правите сеансите си, нали?

— Добре сте осведомена — весело се засмя Тирза. — В селата знаят за теб повече, отколкото ти самият. Имаме много зловеща репутация, както разбирам. Преди сто години щяха или да ни удавят, или да ни изгорят на клада. Моята пра-пралеля, а може би и по-прапра, доколкото знам, е била изгорена в Ирландия като вещица. Такива са били времената.

— Аз пък ви мислех за шотландка!

— По бащина линия — оттам и ясновидството. По майка съм ирландка. Нашата пития е Сибил, от гръцки произход. А Бела е представителка на Стара Англия.

— Зловещ човешки коктейл — отбеляза полковник Деспард.

— Точно така.

— Забавно! — обади се Джинджър.

Тирза я изгледа и отмести очи.

— Да, в известен смисъл. — И каза на мисис Оливър: — Трябва да напишете книга за убийство с черна магия. Ще ви снабдя с обилен материал.

Мисис Оливър примигна смутено.

— Аз пиша само за обикновени убийства — оправда се тя. Прозвуча така, както човек казва: „Аз готвя само обикновени ястия.“ — Описвам хора, които искат да се отърват от други хора и хитро да се измъкнат ненаказани — додаде.

— За мене те са прекалено хитри — каза полковник Деспард. — Той си погледна часовника. — Рода, мисля, че…

— О, да. Трябва да тръгваме. По-късно е, отколкото мислех.

Поблагодарихме и се сбогувахме. Не излязохме обратно през къщата, а през странична градинска врата.

— Имате много домашни птици — подхвърли полковник Деспард, поглеждайки към ограден с мрежа курник.

— Мразя кокошките — заяви Джинджър. — Кудкудякането им ме дразни.

— Повечето са петли. — Изрече го Бела. Беше излязла от една задна врата.

— Бели петли — казах аз.

— За готвене ли са? — запита Деспард. Бела отвърна:

— Трябват ни.

Дългата извита линия на устата разсичаше месестото й безформено лице. Очите й бяха хитри и проницателни.

— Те са на Бела — подхвърли Тирза Грей.

Сбогувахме се, а от входната врата се показа Сибил Стамфордис — излезе да ускори раздялата.

— Не я харесвам тази жена — заяви мисис Оливър, когато седнахме в колата. — Никак не я харесвам.

— Прекалено сериозно се отнасяте към нашата Тирза — снизходително изрече Деспард. — Тя умира да ти проглуши ушите с приказките си и да наблюдава как ще ги приемеш.

— Нямах предвид нея. Тя е безскрупулна жена, с точна преценка за материалната изгода. Но не е така опасна, както другата.

— Бела? Да, Бела е доста зловеща, така е.

— Не, не. Говоря за тая Сибил. Тя изглежда просто глупава. С всичките й мъниста, драперии и измишльотините за вуду и за невероятни прераждания. (Как пък никога не се прераждат нито прислужници, нито грозни селяни. А все принцеси и красиви вавилонски робини? Много подозрително!) Но все едно — макар да е глупава, имам чувството, че наистина притежава сила и може да предизвиква странни събития. Никога не умея да се изразявам ясно — мисълта ми е, че може да бъде използувана от нещо — именно защото наистина е глупава. Май никой не разбра какво имам предвид — развълнувано завърши тя.

— Аз разбрах — каза Джинджър. — И не бих се учудила, ако излезете права.

— Непременно трябва да посетим някои от сеансите им — замислено каза Рода. — Може пък да е забавно.

— Не, не позволявам — твърдо я пресече Деспард. — Няма да се замесваш в никакви подобни истории!

Започна се весела препирня. Обадих се едва когато мисис Оливър попита за влаковото разписание на другата сутрин.

— Мога да ви взема с моята кола — предложих й.

Мисис Оливър ме погледна колебливо:

— Предпочитам да се върна с влака…

— О, хайде сега. И друг път сте пътували с мен. Аз съм опитен шофьор.

— Не е заради това, Марк. Утре съм на погребение. Трябва да се прибера по-рано. — Тя въздъхна. — Мразя погребенията!

— А наложително ли е?

— Смятам, че този път е наложително. Мери Делафонтейн е стара приятелка — и си мисля, че ще иска да присъствувам. Такъв човек беше.

— Ами да! — възкликнах. — Делафонтейн — ами да!

Всички ме изгледаха изненадано.

— Извинявайте — казах. — Но понеже… всъщност чудех се къде наскоро бях чул името Делафонтейн. От вас го чух, нали? — Погледнах мисис Оливър. — Вие споменахте нещо — че ще я посетите в болницата.

— Аз ли? Много е възможно.

— От какво почина?

Мисис Оливър сбърчи чело.

— От токсичен полиневрит — нещо такова.

Джинджър ме гледаше с интерес. Погледът й беше остър и проницателен.

Щом излязохме от колата, аз рязко заявих:

— Отивам да се поразходя. Преядох. Този прекрасен обяд, че върху него и чаят. Трябва някак да се разтоваря.

Тръгнах с бърза крачка, преди някой да си е предложил компанията. Трябваше на всяка цена да остана сам и да си подредя мислите.

Каква беше тази история? Нека първо я изясня за себе си. Всичко започна с изумителната забележка на Попи, че ако искаш „да се отървеш от някого“, трябва да се отнесеш до „Сивия кон“.

След това срещнах Джим Кориган с неговия списък от „имена“ във връзка със смъртта на отец Горман. Там фигурираше името Хескит-Дюбоа и името Тъкъртън, което ми припомни вечерта в кафенето на Луиджи. И името Делафонтейн, смътно познато. Споменала го беше мисис Оливър във връзка с една своя болна приятелка. Болната приятелка сега беше мъртва.

После, по причини, които вече трудно можех да определя, бях отишъл да подпитвам Попи в нейната цветна кула. А Попи бурно бе отрекла да знае каквото и да било за институция като „Сивия кон“. Ала — което беше още по-знаменателно Попи се бе изплашила.

Днеска пък — Тирза Грей.

Но нали „Сивия кон“ и обитателите му бяха едно, а списъкът с имената нещо съвършено отделно, без нищо общо помежду им? Какво ме подтикваше да свързвам едното с другото?

Дори за миг не би трябвало да си представям, че помежду им съществува каквато и да била връзка!

Очевидно мисис Делафонтейн бе живяла в Лондон. Томазина Тъкъртън живееше някъде в графство Съри. Нито един от този списък нямаше връзка с неизвестното селце Мъч Дийпинг. Освен ако…

В това време бях стигнал до „Кралския герб“. Това бе традиционна пивница с достолепна външност и с прясно изрисувана табела, на която пишеше: „Обяд. Вечеря. Следобеден чай“.

Бутнах вратата и влязох. Барът, все още затворен, оставаше отляво, вдясно беше малкото преддверие, просмукано от застоял цигарен дим. До стълбището имаше надпис „Офис“. Офисът представляваше гише, сега затворено, и на него се мъдреше „Моля, позвънете!“. Помещенията пустееха като всяка пивница в този час на деня. На лавицата до гишето на офиса имаше раздърпана книга за посетителите. Отворих я и прелистих страниците. Хотелът горе не беше кой знае колко посещаван. Регистрираните гости бяха не повече от пет-шестима седмично, и то предимно за по една нощ. Прегледах страниците, взирайки се в имената. Скоро затворих книгата. Все още не се появяваше никой. Всъщност нямаше и какво да питам. Излязох в мекия, влажен следобед.

Дали бе случайност, че някой си Сандфорд и някой си Паркинсън бяха нощували в „Кралския герб“ през миналата година? И двете имена се срещаха в списъка на Кориган. Но забелязал бях и още едно име — на Мартин Дигби. Ако бе същият Мартин Дигби, когото познавах, той бе далечен роднина на жената, която назовавах леля Мин — лейди Хескит-Дюбоа.

Вървях без посока. Имах нужда непременно да поговоря с някого. С Джим Кориган. Или с Дейвид Ардингли. Или пък със спокойната и благоразумна Хърмия. Бях насаме с обърканите си мисли, а не желаех да бъда сам. Нужен ми бе някой, който да разсее подозренията, които ми бръмчаха в ума.

Половин час се лутах из калните пътеки и накрая свих в двора на викарията, тръгнах по буренясалата алея и дръпнах ръждивата тел на звънеца до входната врата.