Агата Кристи
Сивия кон (15)

Глава шеста

Разказва Марк Истърбрук

 

Тръгнахме си от Прайърс Корт чак към четири. След особено вкусния обяд Венъбълс ни разведе из къщата. С видимо удоволствие ни показа разнообразните си притежания — домът му бе истинска съкровищница.

— Този човек сигурно се търкаля в пари — отбелязах, когато най-сетне си тръгнахме. — Тези нефрити — африканските скулптури, — да не говорим пък за тия майсенски и други порцелани. Щастливи сте с такъв съсед.

— И още как! — усмихна се Рода. — Повече от хората наоколо са много приятни, обаче са скучни. В сравнение с тях мистър Венъбълс е направо екзотичен!

— Как е забогатял? — попита мисис Оливър. — Или е богат по наследство?

Деспард сухо отбеляза, че в днешните времена едва ли някой може да се похвали с наследствени доходи. Посмъртното облагане и данъците са се погрижили за това.

— Някой ми бе казал — допълни той, — че е започнал живота си като пристанищен носач, но не ми се вярва. Никога не споменава детството или семейството си… — Той се извърна към мисис Оливър: — Ето ви един Човек-загадка…

Мисис Оливър отвърна, че хората все й предлагат неща, които не й трябват…

„Сивия кон“ беше постройка в горната част с открит гредоред (истински, а не декоративен). Бе малко по-навътре от селската улица. Зад него се виждаше скрита с висок зид градина, което придаваше на сградата романтичен, старинен вид.

Изпитах разочарование и го изразих.

— Няма нищо зловещо — оплаках се. — Няма атмосфера.

— Почакай, докато влезем — успокои ме Джинджър. Излязохме от колата и тръгнахме към вратата, която в това време се отвори.

На прага стоеше мис Тирза Грей — стройна, мъжествена фигура в грубо вълнено сако и пола. Острата сива коса се вдигаше над високото й чело, носът й бе като голяма човка, а светлосините очи — пронизващи.

— Най-после! — провикна се тя със сърдечен, плътен глас. — Помислих, че сте се загубили.

Иззад рамото й някакво лице надничаше от тъмното преддверие. Странно, безформено лице, като изваяно от глина с ръцете на дете, заиграло се в студиото на скулптор. От ония лица, които понякога се забелязват сред тълпата в италианска или фламандска наивистична картина.

Рода ни представи и обясни, че сме обядвали с мистър Венъбълс в Прайърс Корт.

— А! — възкликна мис Грей. — Сега ми е ясно! Вкусни ястия! Прекрасен италиански готвач! И всички съкровища в съкровищницата му. О, бедният човек — трябва с нещо да се забавлява. Но влизайте, влизайте! Много се гордеем с нашата къщичка. Петнайсети век — а една част е от четиринайсети.

Преддверието беше тъмно, с вита стълба за горния етаж. Имаше широко огнище и над него картина в рамка.

— Табелата на старата странноприемница — обясни мис Грей, забелязвайки погледа ми. — На тази светлина не се вижда ясно. „Сивия кон“.

— Аз ще ви я почистя — обади се Джинджър. — Нали ви обещах. Дайте ми я и ще се изненадате.

— Малко се колебая — каза Тирза Грей и грубо добави: — Ами ако я съсипете?

— Разбира се, че няма — възмути се Джинджър. — Нали това ми е работата.

— Работя за лондонските художествени галерии — обясни ми тя. — Страшно е интересно.

— Трудно възприемам съвременната реставрация на картини — каза Тирза. — Всеки път ахвам, когато вляза в Националната галерия. Картините изглеждат така, сякаш току-що са измити с тия нови перилни препарати.

— Но нима ги предпочитате потъмнели и опушени? — ядоса се Джинджър. Тя се вгледа в табелата. — Ще се появят неочаквани неща. Възможно е конят да има и ездач.

Аз също приближих и се загледах. Беше нескопосана рисунка без художествена стойност, освен съмнителната стойност на нейната старинност и мръсотия. Сивата фигура на жребец просветваше на тъмния неясен фон.

— Ей, Сибил — викна Тирза. — Нахалните гости критикуват къщата ни, дявол да ги вземе!

Мис Сибил Стамфордис влезе и се присъедини към нас.

Беше висока, грациозна жена с тъмна, мазна коса, с безизразно лице и глуповата уста.

Носеше ярко сапфиренозелено сари, което не й подхождаше. Гласът й бе тих и развълнуван.

— Ах, милото, милото ни конче — изрече тя. — Влюбихме се в тази стара табела от пръв поглед. Всъщност тя стана причина да купим къщата. Нали, Тирза? Но влезте, влезте.

Стаята, в която ни въведе, беше малка, квадратна и навремето вероятно е служила за пивница. Сега бе подредена с мебели Чипъндейл в пъстри кретонени калъфи — дамска всекидневна в селска вила. В глинените вази имаше хризантеми.

После ни изведоха да разгледаме градината, която сигурно бе прелестна през лятото, а когато пак влязохме, масата беше сложена. Имаше сандвичи и домашни сладки и щом седнахме, старицата, чието лице бях зърнал в преддверието, влезе със сребърен чайник. Облечена бе в скромна тъмнозелена рокля. Когато я видях отблизо, впечатлението за глава, намачкана грубо от пластелин с ръцете на дете, се разсея. Имаше първично изражение, ала защо ми се бе сторило зловещо, не зная.

Изведнъж се разгневих на себе си. На тия мои глупости за преустроената странноприемница и трите възрастни жени!

— Благодаря ти, Бела — каза Тирза.

— Нещо друго искаш ли?

Говорът прозвуча завалено.

— Не, благодаря.

Бела се запъти към вратата. Не погледна към никого, но в мига, преди да излезе, вдигна очи и крадливо ме изгледа. В погледа й улових нещо, което ме стресна — не зная защо. В него се четеше злост и някакво интимно познание. Почувствах, че без усилия и без любопитство тя бе разбрала точно какво си мисля.

Тирза Грей бе забелязала реакцията ми.

— Бела е смущаваща, нали, мистър Истърбрук? — меко нарече тя. — Забелязах как ви погледна.

— Тя е тукашна, нали? — опитвах се да изиграя учтиво любопитство.

— Да. Сигурно някой вече ви е казал — тя е местната вещица.

Сибил Стамфордис разклати мънистата си.

— Хайде, признайте си, мистър… мистър…

— Истърбрук.

— Мистър Истърбрук. Не може да не сте чули, че всички тук се занимаваме с магии. Признайте си. Много сме известни…

— И не без основание, може би — обади се Тирза. Изглеждаше развеселена. — Нашата Сибил има голяма дарба.

Сибил доволно въздъхна.

— Окултното ме привлича отдавна — промълви тя. — Още като дете усетих необичайните си дарби. За мен психографията бе нещо естествено. Дори не осъзнавах какво е! Просто си седях с молива и ръката ми пишеше сама — направо не разбирах какво става. И, естествено, винаги съм била свръхчувствителна. Веднъж ме заведоха на гости у един приятел аз припаднах. Нещо ужасно се бе случило в тази стая… Чувствувах го! По-късно разбрахме. Там било станало убийство — преди двайсет и пет години! В същата тази стая!

Тя кимна и ни огледа с голямо задоволство.

— Забележително — отбеляза полковник Деспард с учтива погнуса.

— Злокобни неща са ставали и в тази къща — мрачно заяви Сибил. — Но ние взехме съответните мерки. Прикованите към земята духове бяха освободени.

— Нещо като спиритуалистично пролетно чистене? — запитах аз.

Сибил ме изгледа недоверчиво.

— С какъв прекрасен цвят е вашето сари — каза Рода.

Сибил засия.

— Да, купих си го в Индия. Там беше много интересно. Проучвах йогизма и всичко това. Ала намирам, че е прекалено светско — твърде отдалечено от естественото и първичното. Чувствувам, че трябва да се върнем към изначалното, към древните примитивни сили. Аз съм от малкото жени, посетили Хаити. Виж, там наистина се докосваш до истинските извори на окултното. Затлачено е, то се знае, с корупция и преиначаване. Ала корените на нещата са там! Показаха ми много неща, особено като разбраха, че имам две по-големи сестри близначки. Дете, родено след близнаци, притежавало особени сили, така ми казаха. Интересно е, нали? Танците им на смъртта са изключителни. Целият инвентар на смъртта, черепи и кръстосани кости, инструментите на гробокопача, лопата, кирка и мотика. Обличат се като служители от погребално бюро, цилиндри, черни костюми… Великият магистър се нарича барон Самди, а Легба е оня бог, когото той призовава, богът, който „премахва бариерата“. Мъртвият бива и пращан — за да причини смърт! Зловеща представа — нали? А това тук — Сибил стана и взе някакъв предмет от перваз на прозореца. — Това е моят Асон. Изсушена кратуна, обвита в мрежа от мъниста и — виждате ли тези парченца? — и сушени змийски прешлени!

Разгледахме ги учтиво, но без особен възторг.

— Интересно — любезно се обади Деспард.

— Още много бих могла да ви разкажа…

Оттук нататък престанах да слушам. Думите долитаха от далеч, докато Сибил продължаваше да се хвали с познанията си за магьосничество и вуду — магистър Карфу, Коа, семейство Жид…

Извърнах глава и улових, че Тирза ме гледа насмешливо.

— Не вярвате нито дума от това, нали? — тихо каза тя. — Ала грешите. Не всичко може да се обясни със суеверие или страх, или религиозен фанатизъм. Има природни истини и природни сили. Винаги ги е имало. И винаги ще ги има.

— Това не го оспорвам — отговорих.

— Правилно. Елате да разгледате моята библиотека.

Последвах я през френския прозорец в градината и покрай къщата.

— Направихме я от старата конюшня — обясни тя.

Конюшнята и пристройките бяха превърнати в голяма стая. Една от дългите стени беше покрита с книги. Пристъпих към тях и скоро възкликнах:

— Какви редки книги притежавате, мис Грей! Това наистина ли е оригинал на Maleus Malefactorum? Бога ми, та те са съкровища!

— Нали?

— Този Гримоар — такава рядкост! — свалях том след том от полиците. Тирза ме наблюдаваше — от нея се излъчваше тихо задоволство, което ми бе необяснимо.

Връщах на рафта Sadducismus Triumfatus, когато тя изрече:

— Приятно е да срещнеш човек, който може да оцени съкровищата ти. Повечето само се прозяват или гледат безразлично.

— Сигурно знаете всичко за практикуването на магиите, заклинанията и тем подобните, нали? — запитах аз. — Какво подтикна интереса ви към това?

— Вече ми е трудно да си спомня… Отдавна беше… Поглеждаш към нещо случайно… и после… вдаваш се в него! Страшно е интересно. В какво са вярвали хората — и какви глупости са вършили!

Засмях се.

— Действува освежително. Драго ми е, че не вярвате във всичко прочетено.

— Не ме сравнявайте с бедната Сибил. О, да, видях ви да я поглеждате снизходително! Но грешите. В някои отношения тя наистина е глупачка. Тя е омесила в невероятна окултна каша всичко — вуду, демонология, черна магия, — но владее силата.

— Силата ли?

— Не зная как другояче да го определя… Има хора, които могат да станат като жив мост между нашия свят и света на странните свръхестествени сили. Сибил е една от тях. Първокласен медиум. Никога не го върши за пари. Ала дарбата й е изключителна. Когато тя и аз, и Бела…

— Бела?

— О, да. Бела също притежава дарба. Всяка една от нас я притежава, но в различна степен. Като група…

Тя млъкна.

— „Вещици“ — дружество с ограничена отговорност? — подхвърлих усмихнато.

— И така би могло да се каже.

Погледнах към книгата, която държах.

— Нострадамус и всичко останало?

— Нострадамус и всичко останало!

Тихо попитах:

— И вие наистина го вярвате, нали?

— Не, аз не вярвам. Аз зная!

Изрече го тържествуващо. Погледнах я.

— Но как? По какъв начин? По какви причини?

Тя махна с ръка към книгите.

— Всичко това тук! В по-голямата си част — глупости! Такава надута фразеология! Но изчистете го от суеверията и от предразсъдъците на времето — същината му е истинска! То само се замаскира — винаги се е замаскирвало, — за да слисва.

— Мисля, че не ви разбрах.

— Драги ми господине, защо иначе във всички времена хората са прибягвали до некромантите, до магьосниците, до шаманите? По две единствени причини. Само две са нещата, заради които човек рискува да го сполети вечното проклятие. Любовното биле и чашата с отрова.

— А!

— Колко е просто, нали? Любов — и смърт. Любовното биле, за да спечелиш човека, когото желаеш; черната отвара, за да държиш любимия. Еликсир, който се пие при пълнолуние. Изричат се имената на дяволите или на духовете. Рисуват се знаци по пода или на стената. Всичко това са маскировки. А истината е афродизиакът в отварата!

— Ами смъртта?

— Смъртта ли? — Тя се засмя — тъничък кикот, от който настръхнах. — И вас ли ви интересува смъртта?

— Кого не интересува? — отвърнах небрежно.

— Кой знае — хвърли ми остър, търсещ поглед. Това ме стресна. — Смъртта. Тя винаги е била по-доходна от любовните отвари. И все пак — колко детинско е ставало всичко навремето! Борджиите и прочутите им тайни отрови. А знаете ли всъщност какво са използували? Обикновен бял арсеник! Както всяка проста жена отровителка от бедняшките квартали. Но днеска имаме голям напредък. Науката разшири нашите граници.

— С неоткриваемите отрови? — гласът ми прозвуча скептично.

— Отрови, как не! Това е vieux jeu. Детски залъгалки. Има нови хоризонти.

— Като например?

— Съзнанието. Познанието за това, което е съзнанието — какво може да направи, какво можеш да го накараш да направи.

— Продължавайте, моля. Това е много интересно.

— Принципът е известен. Шаманите го използуват в примитивните общества още от праисторията. Не е нужно да убиваш жертвата си. Достатъчно е да й кажеш да умре.

— Внушение? Но то действува само когато жертвата вярва в него.

— Искате да кажете, че на европейци това не влияе — поправи ме тя. — Понякога влияе. Но не в това е въпросът. Ние сме много по-напреднали от шаманите. Психолозите отвориха пътя. Желанието за смърт! То съществува — у всекиго. Работи се върху това! Върху желанието за смърт!

— Интересна идея — придадох на гласа си приглушен научен интерес. — Повлиявате на обекта да се самоубие. Това ли е?

— Все още изоставате. Нали сте чували за травматични заболявания?

— Разбира се.

— Хора, които поради неосъзнато желание да избягат завръщането на работа, развиват истинска болест. Не симулация, а истинска болест със симптоматика, с истински болки. За докторите това от дълго време е загадка.

— Започвам да разбирам какво имате предвид — отвърнах бавно.

— За да се унищожи обектът, силите трябва да се насочат върху скритото му подсъзнателно аз. Желанието за смърт, което съществува у всекиго от нас, трябва да се стимулира, да се възбуди. — Започнала бе да се вълнува. — Не разбирате ли? Истинска болест се поражда, причинена от това търсещо смъртта аз. Искате да се разболеете, искате да умрете — и така, вие се разболявате и умирате.

Тържествуваща, тя бе отметнала глава назад. Изведнъж се смразих. Това бяха глупости, разбира се. Жената беше налудничава… И все пак…

Внезапно Тирза Грей се изсмя.

— Не ми вярвате, нали?

— Вълнуваща теория, мис Грей, съвсем в крак с модерната мисъл, признавам. Но как според вас може да се стимулира това смъртно желание, което всеки от нас притежава?

— В това е тайната ми. Начинът! Средствата! Съществува безконтактно общуване. Та помислете само за транзисторното радио, за радара, за телевизията. Експериментите с екстрасензорното възприятие не се развиха според очакванията, ала то е, защото хората не осъзнаха първия прост принцип. То може да се осъществи понякога, случайно — ала когато вече знаеш как става, можеш да го осъществяваш по всяко време…

— А вие можете ли?

Тя замълча, а после, когато тръгна да излиза, каза:

— Не бива да искате от мен да издам всичките си тайни, мистър Истърбрук.

Последвах я към градинската врата.

— Защо ми разказахте всичко това? — попитах.

— Вие оценихте книгите ми. Понякога на човек му се иска да… ами… ще му се да поговори с някого. И освен това…

— Да?

— Имах чувството — а и Бела също… че може би ще ви потрябваме.

— Да ми потрябвате ли?

— Бела смята, че сте дошли тук… за да ни намерите. А тя рядко греши.

— Но за какво ми е било да ви „намеря“, както се изразихте?

— Това — тихо отвърна Тирза Грей — не знам — все още…