Агата Кристи
Сивия кон (14)

II

На другия ден, неделя, всички се чувствувахме спокойни и отпуснати. Като след празненство. Голямата шатра и палатките на поляната припляскваха вяло под навея на влажния бриз в очакване да бъдат събрани от доставчиците рано в понеделник. Тогава всички щяхме да се впрегнем, за да преценим поразиите и да поразчистим. Но днес, мъдро бе решила Рода, ще е най-добре да ни няма.

Отидохме на църква и чинно изслушахме учената проповед на мистър Дейн Калтроп върху един текст от Исайя, свързан далеч по-малко с религията, отколкото с историята на персите.

— На обяд сме канени у мистър Венъбълс — съобщи ни Рода след това. — Ще ти допадне, Марк. Много интересен човек. Бил е къде ли не, вършил е какво ли не. Знае най-невероятни неща. Купи Прайърс Корт преди три години. За да го ремонтира, хвърли цяло състояние. Боледувал е от детски паралич и се движи с инвалидна количка. За него е ужасно, защото дотогава е пътувал непрестанно. Естествено, заринат е в пари и както казах, преобрази тази къща — а беше руина, направо се разпадаше. Натъпкана е с най-прекрасни предмети. Днес антикварните разпродажби са основният му интерес.

Прайърс Корт бе само на няколко мили. Отидохме дотам с колите и домакинът излезе да ни посрещне в преддверието в инвалидната си количка.

— Много мило, че всички сте дошли — сърдечно ни приветствува той. — Сигурно сте капнали от вчерашния ден. Празненството бе много успешно, Рода.

Мистър Венъбълс бе около петдесетгодишен, с тънко ястребово лице, а орловият нос се набиваше в очи. Разкопчаната голяма яка на ризата му придаваше нещо старомодно.

Рода ни представи.

Венъбълс се усмихна на мисис Оливър.

— Запознах се с тази дама вчера в професионалната й изява — каза той. — Шест нейни книги с автограф! Шест подаръка за Коледа. Романите ви са чудесни, мисис Оливър. Дайте ни още. Не можем да им се наситим.

Той се ухили на Джинджър:

— За малко не ми стоварихте една жива гъска, мила моя! — И като се извърна към мен, заяви: — С удоволствие прочетох статията ви в „Ривю“ миналия месец.

— Радвам се, че дойдохте на празненството, мистър Венъбълс — обади се Рода. — След щедрия ви чек изобщо не се надявах да ни посетите лично.

— О, аз обичам подобни сборища. Една частица от живота на английското село, нали? Прибрах се вкъщи с шарена кукла от играта по надхвърляне и с предсказание за прекрасно, ала невероятно бъдеще, пророкувано ми от нашата Сибила, издокарана с лъскав тюрбан и цял тон фалшиви египетски мъниста, увисени на врата й!

— Милата Сибил! — възкликна полковник Деспард. — Днес следобед сме на чай у Тирза. Интересна старина.

— „Сивия кон“ ли? Да. Жалко, дето не го оставиха като странноприемница. Убеден съм, че това място има тайнствено и необичайно злодейско минало. Не вярвам да е било свърталище на контрабандисти; прекалено сме отдалечени от морето. Може би свърталище на крайпътни разбойници? Или пък богати пътници са нощували там и после са изчезвали. Струва ми се някак прекалено питомно — превръщането му в уютен дом за три стари моми.

— О, но аз никога не мисля за тях така! — възкликна Рода. — За Сибил Стамфордис — да, може би, с нейните сарита, скарабеи, с тия аури, дето й се привиждат около главите на хората — да, тя наистина е малко смешна. Обаче Тирза извиква страхопочитание, не мислите ли? Чувствуваш, че знае, точно какво си мислиш. Тя никога не казва, че има прозрение — но всички знаят, че е така.

— А пък Бела не само не е стара мома, а е погребала двамина съпрузи — додаде полковник Деспард.

— Искрено я моля за извинение — засмя се Венъбълс.

— Със зловещи подмятания от страна на съседите — продължи Деспард. — Разправят, че щом с нещо я раздразнели, тя само ги поглеждала, след което съпрузите неусетно заболявали и умирали!

— О, да, бях забравил — нали тя е местната вещица?

— Тъй твърди мисис Дейн Калтроп.

— Интересно нещо е това, магьосничеството — замислено изрече Венъбълс. — Из целия свят се срещат разновидностите му — помня, когато бях в Източна Африка…

И той продължи да говори увлекателно и забавно по въпроса. Разказа за африканските знахари; за малко известни култове в Борнео. Обеща след обяда да ни покаже някои маски на магьосници от Западна Африка.

— В тази къща има всичко — засмяно заяви Рода.

— Е, ами… — вдигна той рамене, — щом човек не може да отиде до всичко, тогава това всичко трябва да дойде при него.

За миг в гласа му се промъкна горчивина. Крадливо погледна към парализираните си крака.

— „Тъй пълен е света с какви ли не неща“… — процитира той Стивънсън. — Това открай време е било гибелно за мен. Толкова много неща бих искал да видя — да науча за тях! Но да не се оплаквам — поживях си! Та дори и сега животът си има своите утехи.

— А защо тук? — внезапно запита мисис Оливър.

Всички се бяхме притеснили, както става, когато се докоснеш до нечия драма. Само мисис Оливър изобщо не се трогна. Питаше, защото искаше да знае. И откровеното й любопитство възвърна ведрото настроение.

Венъбълс я погледна въпросително.

— Искам да кажа, защо си избрахте да живеете тук, в тази част на страната? — продължи мисис Оливър. — Тъй далеч от центъра на събитията. Вероятно тук имате приятели?

— Не. Щом искате да знаете, избрах си тази част на света тъкмо защото тук нямам приятели.

Устните му се свиха в лека иронична усмивка.

Доколко го е наранило неговото заболяване, запитах се аз. Колко надълбоко е уязвила душата му загубата на безпрепятствено движение, на свободата да изучава света? Или наистина се е приспособил към променените обстоятелства сравнително хладнокръвно — с истинско величие на духа?

Сякаш прочел мислите ми, Венъбълс каза:

— В статията си вие разисквате въпроса за термина „величие“ — сравнявате различния смисъл, влаган в него в Изтока и в Запада. Но какво разбираме ние тук, днес, в Англия, когато казваме „велик човек“?

— Във всички случаи величие на интелекта — отвърнах — и непременно морална сила, нали?

Той ме погледна с лъчезарни, блестящи очи:

— А нима в такъв случай не съществува такова нещо като злодей, който да бъде окачествен като „велик“?

— Разбира се! — откликна Рода. — Наполеон, Хитлер и още колко много. Всички те са били велики!

— Заради последиците, извикани от тях? — усъмни се Деспард. — Но ако човек ги е познавал лично, дали щяха да оставят същото впечатление?

Джинджър се приведе напред и прекара пръсти през гъстата си червена коса.

— Интересна мисъл — каза тя. — А дали нямаше да ни се сторят жалки, недорасли малки човечета? С наперена походка, с предвзети пози, с ниско самочувствие, решени да покорят света дори, ако е нужно, да го смъкнат долу, до своя ръст?

— О, не! — разпали се Рода. — Нямаше да постигнат онова, което са направили, ако наистина са били толкова дребни.

— Не зная — каза мисис Оливър. — В края на краищата и най-глупавото дете може да ти подпали къщата.

— Спрете, спрете — намеси се Венъбълс. — Не възприемам това съвременно принизяване на злото като нещо, което в действителност не съществува. Злото съществува! Злото е могъщо! Понякога по-могъщо и от доброто. То е тук. Трябва да бъде разпознато и да му се даде отпор! Инак — той разпери ръце, — инак затъваме в мрака!

— Всъщност аз съм възпитавана с дявола — започна да се оправдава мисис Оливър. — Искам да кажа, да вярвам в него. Но винаги ми се е струвал страшно глупав. С копита опашка и тъй нататък. Подскача нескопосано наоколо като некадърен актьор. Разбира се, в моите писания често вмъквам някой гениален престъпник — читателите ги обичат, — но все по-трудно ми е да го описвам убедително. Дотогава, докато не го знаят кой е, успявам да ги плаша с него — ала когато всичко се разкрие, той излиза някак си несъответен. Напрежението изведнъж спада. Далеч по-лесно е да описваш един банков директор, който е заграбил парите, или съпруг, който иска да се отърве от жена си, за да се ожени за гувернантката на децата. Много по-естествено е — ако разбирате какво имам предвид.

Разсмяхме се, а мисис Оливър смутено додаде:

— Не успях да го изразя както трябва — но знаете какво искам да кажа, нали?

Успокоихме я, че знаем точно какво е искала да каже.