Агата Кристи
Сивия кон (13)

I

Разказва Марк Истърбрук

 

— Ох, колко ми олекна! — въздъхна мисис Оливър. — Най-после свърши и нищо не се случи!

Всички се чувствуваха облекчени. Празненството на Рода бе преминало като всяко подобно празненство. Лудо притеснение за времето, което в ранното утро изглеждаше крайно неустановено. Енергични спорове за това, дали да сложат щандовете на открито, или всичко да се подреди в дългия хамбар и под голямата шатра. Бурни местни разправии около сервирането на чая, за зеленчуковите щандове и тъй нататък. Тактично уреждане на недоразуменията от страна на Рода. Периодично бягство на милите, но недисциплинирани нейни кучета, които уж трябваше да стоят заключени в къщата, от страх, че няма да се държат както подобава на това голямо празненство. Страховете се оправдаха докрай! Появата на приятна, но неизвестна кинозвезда, увита в сиви кожи, за откриване на празненството, нещо, което тя извърши с подобаващо очарование, като за всеобщо удивление вметна няколко думи за тежката съдба на бежанците, след като предмет на празненството бе събиране на помощи за възстановяване на църковната кула. Невиждан успех на щанда за напитки. Обичайният недостиг на дребни пари за рестото. Вавилонско стълпотворение по време на чая, когато всички присъствуващи се втурнаха към шатрата и искаха да се обслужат едновременно.

И накрая благословеното падане на вечерния здрач. Танците на местните жители в дългия хамбар още продължаваха. Очакваше се подпалването на кладата и фойерверките, но изтощените домакини се бяха прибрали в къщата и хапваха оскъдни парченца студено печено в трапезарията, увлечени в разпокъсан разговор, при който всеки си приказва каквото му мине през ума и не слуша какво говори другият. Чувствувахме се отпуснати и доволни. Освободените кучета дъвчеха кокали под масата.

— Събрахме повече, отколкото миналата година „За спасението на децата“ — радостно обяви Рода.

— Просто не мога да разбера как Майкъл Брент три години подред намира заровеното съкровище — обади се шотландката мис Макалистър, гувернантка на малките. — Дали пък някой не му подсказва предварително къде е?

— Прасето го спечели лейди Брукбанк — каза Рода. — Никак не го искаше. Изглеждаше много смутена.

Групата се състоеше от братовчедка ми Рода, съпруга й полковник Деспард, мис Макалистър, една млада червенокоса жена с прозвище Джинджър, мисис Оливър, викарият Калеб Дейн Калтроп и съпругата му. Викарият бе мил възрастен, високообразован човек, който с опиянение изричаше подходящи цитати от класиците. Тази негова слабост, която обикновено смущаваше и прекъсваше разговорите, сега идваше тъкмо на място. Викарият не очакваше похвала за своя високопарен латински — стигаше му наградата, че е подбрал цитата.

— Както казва Хораций… — започна той с грейнало лице. Настъпи обичайната пауза, а после Джинджър замислено отбеляза:

— Според мен мисис Хорзфол не постъпи честно с шампанското — племенникът й спечели бутилката.

Мисис Дейн Калтроп, проницателна жена с красиви очи, бе спряла поглед на мисис Оливър. Изведнъж тя запита:

— Какво очаквахте да се случи на това празненство?

— Ами убийство или нещо от този род!

Мисис Калтроп се усмихна.

— Но защо?

— Просто така. Всъщност не е особено вероятно. Ала на последното празненство, което посетих, стана точно това.

— Разбирам. И разстроихте ли се?

— Много.

Викарият премина от латински на гръцки. След съответната пауза мис Макалистър изрази съмнения относно томболата за живата патица.

— Любезно беше от страна на стария Лъг от „Кралския герб“ да изпрати ония дванайсет бутилки бира за щанда с напитките — отбеляза Деспард.

— „Кралския герб“ ли? — рязко се обадих аз.

— Местната пивница, миличък — обясни Рода.

— А няма ли наоколо и друга пивница — „Сивия кон“, нали така беше? — обърнах се към мисис Оливър.

Никой не реагира на думите ми. Извърнатите към мен лица бяха спокойни и вяли.

— „Сивия кон“ не е пивница — обясни Рода. — Искам да кажа, вече не е.

— Беше стара кръчма — допълни Деспард. — Още от шестнайсти век. Но сега си е обикновена къща. Според мен трябваше да й променят името.

— О, не! — възкликна Джинджър. — Би било ужасно глупаво да я нарекат „Домът край пътя“ или „Красивата гледка“. Аз смятам, че „Сивия кон“ е много по-хубаво, а те пазят и старата кръчмарска табела. Сложили са я в рамка и виси в преддверието.

— Кои са „те“? — попитах.

— Собственица е Тирза Грей — отвърна Рода. — Не я ли видя днес? Стройна жена с къса прошарена коса.

— Тя е окултистка — намеси се Деспард. — Занимава се със спиритуализъм, транс и магия. Не съвсем черна магия, но неща от този род.

Джинджър внезапно и звънко се разсмя.

— Прощавайте! Представих си мис Грей като мадам Дьо Монтьоспан^[1] върху олтар от черно кадифе!

— Джинджър! — смъмри я Рода. — Не пред викария!

— Извинявайте, мистър Дейн Калтроп.

— Няма нищо — лицето на викария сияеше. — Както казват древните… — и той продължи на гръцки.

След поредната почтителна пауза аз подхванах настойчиво:

— И все пак бих искал да зная кои са „те“ — мис Грей и кой друг?

— И една нейна приятелка, която живее там. Сибил Стамфордис. Мисля, че тя е медиумът. Сигурно си я забелязал — отрупана с мъниста и скарабеи, понякога облича сари — чудя се защо — кракът й не е стъпвал в Индия…

— И Бела — каза мисис Дейн Калтроп. — Тя им готви. А освен това е вещица. От село Литъл Дънинг е. Там я знаят като майсторка на магиите. То й е родова черта. Майка й също беше вещица.

Говореше много делово.

— От думите ви излиза, че вярвате в магьосничеството, мисис Калтроп! — възкликнах аз.

— Разбира се! В това няма нищо загадъчно, нито пък тайно. Съвсем нормално е. Наследствена дарба. Децата не смеят да ти гонят котката, а хората от селото носят от време на време ту извара, ту мармалади.

Изгледах я учудено. Очевидно не се шегуваше.

— Сибил днес ни помогна — предсказваше бъдещето — обясни Рода. — Беше в зелената шатра. Много познава.

— Обеща ми светли бъднини — засмя се Джинджър. — Пари в ръката. Красив тъмнокос чужденец отвъд морето, двама съпрузи и шест деца. Много беше щедра!

— Момичето на Къртис излезе от нея ухилено до ушите — каза Рода. — А после беше много хладна с любимия си. Заяви му да не си въобразявал, че е единственият мъж на този свят.

— Бедният Том — възкликна съпругът й. — А той остана ли й длъжен?

— О, не. „Ако ти кажа на мен какво ми каза — отвърна той, — ще си прехапеш езика, момиченце!“

— Браво на Том!

— Старата мисис Паркър беше ужасно кисела — засмя се Джинджър. — „Глупости! Не й вярвайте нито дума!“ — така каза. Обаче мисис Крипс се намеси: „Ти, Лизи, знаеш много добре, че мис Стамфордис вижда нещата така, както другите не могат, и мис Грей знае дори часа, в който някой ще умре. Никога не бърка! Направо ме е страх от нея.“ А мисис Паркър отговори: „О — за смъртта е друго нещо. То е дарба.“ А мисис Крипс: „Тъй или инак, за нищо на света не бих посмяла да оскърбя никоя от трите!“

— Това е много интересно. Ще ми се да се запозная с тях — замислено изрече мисис Оливър.

— Утре ще ви заведем — обеща полковник Деспард. — Старата пивница заслужава да се види. Превърнали са я в удобно жилище, без да нарушат същността й.

— Утре заранта ще се обадя на Тирза — кимна Рода.

Да си призная, отидох да си легна разочарован. „Сивия кон“, възбудил въображението ми като символ на нещо тайнствено и зловещо, се бе оказал тъкмо обратното.

Освен ако, разбира се, нямаше друг някакъв „Сив кон“ на друго място?

Размишлявах над това чак докато се унесох в сън…